"Хосе Рамон Еспесо пристигна в загребския хотел "Интерконтинентал" около шест часа сутринта. Щом влезе в стаята си, той се запъти към прозореца, за да дръпне пердетата. Сивата утринна светлина допълзя в стаята. После отвори пътната си чанта, за да извади нещата си. Старателно закачи костюма на закачалка. Нейното метално дрънчене по пречката на гардероба разби сутрешната тишина. Грижливо сгънатата бяла риза заедно с вратовръзката сложи на кревата, смяташе да я облече за заседанието. Петнайсетте екземпляра от доклада, озаглавен "Поезия и цензура", подреди на бюрото. После отиде в банята, остави тоалетната си чантичка, като веднага извади четката и пастата за зъби. Свали хартиената лента от клозетната чиния и я хвърли в кошчето за боклук. Същото направи и с целофанените обвивки върху чашите. В едната сложи четката и пастата за зъби. Хосе Рамон изпитваше удоволствие от това сутрешно покоряване на предметите и пространството в хотелската стая. После Хосе Рамон се запъти към бюрото и провери настолната лампа, като я светна и изгаси. Извади от джоба си няколко картички с изгледи от Загреб, които купи от павилиона пред гарата. Едната адресира веднага. Във влака съчини кратко стихотворение и реши да го препише върху картичката и да го изпрати на майка си Луиса Гонсалес. Когато свърши с преписването, беше едва седем часът. Хосе Рамон погледна програмата: "Lundi, 5 mai, 10 heures, Inauguration solennelle des colloques et exposé d’introduction".
Откриването започваше чак в десет. Той огледа стаята, задържайки поглед на грижливо сгънатата риза. Сивата светлина се беше промушила под яката и хвърляше оттам слаба, едва забележима сянка. Хосе Рамон реши да слезе да закуси. За закуска си поръча две рохки яйца и чай. Поглади с възглавничката на показалеца си яйцето и чукна с лъжичката върха му. Обичаше този звук и ритуал. Внимателно направи кръгъл отвор на черупката и старателно взе да вади мекото съдържание. Келнерът донесе и чинийка с кръгчета масло и Хосе Рамон си позволи да изяде филийка, намазана с масло. Поглаждаше ръба на бялата колосана салфетка, после ръба на чаената чаша, отпиваше глътка, след което с възглавничката на пръста броеше зъбците на ненужната вилица... Ако случайно всички тези предмети - салфетката, чашата, вилицата - станеха невидими, на наблюдателя би могло да му се стори, че Хосе Рамон изписва малки магични линии във въздуха. А Хосе Рамон си повтаряше наум стиховете на новото си стихотворение и несъзнателното движение на показалеца по ръба на бялата колосана салфетка вероятно отмерваше времетраенето на един стих, движението по ръба на чашата - на друг... По времето на Франко, Хосе Рамон Еспесо бе лежал няколко пъти в затвора заради комунистическите си идеи. И сега се смяташе за комунист, въпреки че това вече не беше важно нито за него, нито за другите... Заобиколен от стените на "Карабанчел", често си представяше редовете от тухли под мазилката: как са поставени, колко са големи, колко са на брой. По този начин тренираше душевния си мир и превъзмогваше страха. Пишейки стихотворения, Хосе Рамон си служеше с думите като с тухли. Можеше да почувства тяхната грапавина или гладкост, ронливост или твърдост, техните ръбове, все едно ги държеше в ръце и проверяваше тежестта им.
Редеше думите в стихотворението, както се редят тухли, и градеше здрави стени от думи. Случваше се да си представи някоя тухла, която да бъде ключ, с помощта на който се отваря цялата стена, тухла също като останалите, но фалшива, тя трябва да се търси дълго и мъчително с почукване, докосване и вслушване в звука. Хосе Рамон започна да вгражда в своите стихотворения такава дума тухла, която, намереше ли я, променяше, обръщаше на сто и осемдесет градуса или разширяваше смисъла на стихотворението, осветляваше го с друга светлина, със светлината от пролуките, със светлината от другата страна. Понякога имаше повече такива думи, цели стихове, а понякога този друг смисъл се разкриваше допълнително сам, изплуваше без негово участие. Отначало го правеше заради цензурата - забавляваше го тази игра на криеница, известна само нему, - но продължи и по-късно, когато вече не беше необходимо. Дразнеше се само от факта, че мързеливите критици не се заемаха с разгадаване на старателно вградените кодови думи. Четяха стихотворенията точно по начина, по който наблюдаваха стена, без да подозират, че една от тухлите е фалшива. Затова Хосе Рамон пишеше коментари към някои свои стихотворения и ги пазеше в дома на майка си Луиса. Когато закуси, беше едва седем и трийсет. Разходи се из почти празното фоайе, а после, като попита къде се намира Кристалната зала, случайно разбра от любезния администратор, че хотелът има сауна и басейн.
Неочакваната възможност да се изкъпе в басейна преди началото на заседанието извънредно много му допадна. А когато на входа на залата с басейна научи от младата жена, че може да си вземе назаем бански, хавлия и плувна шапка, реши да го стори веднага.
– Вероятно имате и музика? – запита я на лош английски език, като че ли това се разбираше от само себе си и неозвучените басейни бяха истинска рядкост.
– Ами... имаме... – каза жената и сама се учуди на своя отговор. Басейнът беше празен, музиката се пускаше, когато се съберяха повече къпещи се, а това също бе рядкост. Може би младата жена беше смутена от странния вид на Хосе Рамон. Старият господин бе сложил на главата си прозрачна найлонова шапчица и тъй като беше плешив, плешивината светеше мътно под прозрачния найлон и изглеждаше като фантастичен купол. Всичко у стария господин наподобяваше един добродушен кръг: носът, бузите, прошарената брада, очилата, коремът... С шапчицата, дебелия корем и тънките си крака ѝ приличаше на рисунка от детска картинна книжка или на някакъв доста неугледен вълшебник. Преди да успее да каже нещо, човекът топло рече: "– Gracias, señorita..."
И се заклати към басейна. Жената се усмихна, сви рамене и сложи касетата. Тази касета ѝ беше подарил миналата година един американец, който като този гостенин имаше навика да плува рано сутрин. Хосе Рамон имаше три любови в живота си: майка си, поезията и оперната музика, което е напълно достатъчно за един живот. И когато залата се изпълни със звуците на "Кармен" от Бизе, той се почувства необикновено щастлив. Гмуркаше се във водата както в музиката, гмуркаше се в музиката както във водата. Плувайки по гръб, можеше да види синьото небе, което проблясваше през стъкления покрив, обръщайки глава настрани, можеше да брои короните на тополите на отсрещната страна на улицата. Заедно с Хосе Рамон плуваха облаците и зелените тополи. Гласът на Мария Калас отлиташе в клоните, разлюляваше ги като свеж ветрец - клоните се обливаха в сребро и рязко потъмняваха, - а после, прониквайки през стъклото, се връщаше и като сияеща звезда падаше на дъното. Хосе Рамон се гмуркаше след гласа. Малко по-късно младата жена надникна в залата да види какво прави необикновеният гостенин. Той несръчно размахваше ръце, риташе с крака, пухтеше, изчезваше във водата, показваше се, пръхтеше, плуваше по гръб, пръскаше вода на всички страни, после отново тихо изчезваше, така че на повърхността оставаше да плува само найлоновата шапка. Приличаше на дебел, стар и невероятно щастлив тюлен. Младата жена наблюдаваше с умиление рядката гледка на нечие щастие.
И тогава мъжът, както се носеше по гръб, погледна часовника си, обърна се и бавно заплува към стълбите. Докато се качваше тромаво, на младата жена ѝ се стори, че вижда на лицето му усмивка. Излезе от басейна гърбом и вдигна ръце да свали найлоновата шапка. В този момент рязко се обърна, като че ли почувства, че жената го наблюдава. Направи го несръчно, подхлъзна се и полетя назад с цялото си тяло. Размаха ръце, опитвайки се да запази равновесие, а после падна, като си удари главата о ръба на басейна. Жената се спусна тичешком, разпери нерешително ръце, втурна се обратно към телефона и с треперещи пръсти набра номера на "Бърза помощ".
– Спешно е!... – викаше разтревожено в слушалката.
– Намалете тази музика, за бога! – ревна глас от отсрещната страна. Майката на Хосе Рамон, Луиса Гонсалес, която харесваше красивите и внушителни зрелища, сигурно щеше да бъде доволна от това, ако имаше възможност да го види и ако, разбира се, не ставаше въпрос за нейния син. При рутинния оглед на хотелската стая в присъствието на младия чиновник от Испанското консулство нещата на Хосе Рамон бяха старателно описани и опаковани. Чиновникът от Консулството зърна картичката на бюрото, прочете я, защото от всички присъстващи само той можеше да я прочете, и я сложи в джоба си, което не отговаряше напълно на протокола. Реши лично да изпрати тази картичка и съболезнованията си на госпожа Луиса Гонсалес. И той, както всички испанци на този свят, имаше майка."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
