"Свирукането на Джона ехтеше сред мраморните стени, докато той вървеше целенасочено по празния коридор на съда. Погледна към куполообразния таван и си пое дълбоко въздух, попивайки вечната миризма на закон и ред. Господи, обожавам това място – помисли си и задоволство изпълни гърдите му.
Идваше в Окръжния наказателен съд на Ню Орлиънс още от малък, когато ходеше след баща си и се надяваше някой ден хората да го гледат по същия начин, по който гледаха татко му – с уважение, но примесено и с мъничко страх.
"Ако хората не се боят малко от теб, сине, значи, не правиш нещата както трябва." Разбира се, баща му прилагаше същата теория и към отглеждането на децата си. Ако някой управляваше дома си с железен юмрук, то това беше Едуард Чембърлейн.
– Приятен ден, господин Чембърлейн – подхвърли русата адвокатка в полата тип молив, докато преминаваше през металния детектор. Влизаше от другата страна и погледна през рамо, когато премина, като бързо прокара поглед по тялото му и прехапа пълната си долна устна. Изпращаше му сексуални сигнали от седмици и макар че той беше прекалено зает, за да участва в извънкласни занимания, веднага след като приключеше с този случай, щеше да приеме "поканата" ѝ. Мисълта да съблече този консервативен костюм от красивото ѝ тяло и да открие какво носи отдолу докарваше приятно потръпване между краката му.
Той подтичваше надолу по каменните стъпала пред съда и размахваше коженото си куфарче. Целият проклет свят е пред мен – помисли си с усмивка.
"Апългейт, Ноулс и Фенимор" беше на около километър от съда и той избра да върви до там, като отново си подсвиркваше – тази ужасна песен се беше набила в ума му отпреди два дни, от прощалното парти за пенсионирането на Палмър Апългейт.
Палмър бе най-старшият от всички партньори в кантората, който впрочем изобщо не се доближаваше до „весел добър човек“. Дъртакът беше „кисела безжизнена досада“, но Джона предположи, че песничка с подобен текст не би се приела толкова добре по време на почетно събитие. Във всеки случай сега Апългейт щеше да отегчава по цял ден новата си трофейна съпруга вместо останалите служители на фирмата, в която Джона бе нает преди шест месеца.
Престижната правна кантора заемаше последните два етажа на тухлената сграда, в която Джона влезе, изсвирвайки отново няколко такта, докато вратата се затваряше зад гърба му.
Това никой не може да отрече!
Асансьорът бавно се издигна и звънна, когато вратите се отвориха.
– Добро утро, сър – поздрави го секретарката му Айрис.
– Айрис. Някакви...
Рязко спря, когато мъжът, седнал на стол в малката чакалня от лявата му страна, се изправи. Джъстин.
– Сър, казах на този човек, че графикът ви е препълнен, но...
Джона ѝ кимна и прикри гримасата си.
– Всичко е наред, Айрис. Това е брат ми Джъстин.
– О – изненада се тя, – не знаех, че...
Това, че хората във фирмата не знаеха, че Джъстин Чембърлейн му е брат, говореше достатъчно ясно колко малко го познаваха в действителност, макар да прекарваше по-голямата част от времето си там. Джъстин също беше адвокат, макар че фирмата, за която работеше, имаше съвсем различен пощенски код и доколкото Джона можеше да каже, се занимаваше по-скоро със случаи про боно, отколкото с платени клиенти. Беше цяло чудо, че изобщо успяваха да си позволят офис.
Той стисна ръката на брат си и се усмихна.
– Как е, братле? Отдавна не сме се виждали.
Джъстин го дари с крива усмивка.
– Имаш ли минутка?
– Всъщност не...
– Важно е.
Джъстин прокара ръка през тъмнокестенявата си коса и разкри започналото типично за Чембърлейн оплешивяване над краищата на челото му, преди косата отново да падне върху него.
Джона погледна многозначително към ролекса си, когато Джъстин продължи:
– Звъня ти от седмици. Няколко пъти дори се отбих до апартамента ти.
Джона въздъхна. Беше получил съобщенията. Просто не бе имал време да върне обаждане на брат си. Какво, по дяволите, можеше да бъде толкова важно и без това?
Той направи знак на Джъстин да го последва към офиса му в края на коридора.
– Затрупан съм с работа. Знаеш, че сега съм по средата на голям случай. Подготвям се за кръстосания разпит на потърпевшата утре. Това може да бъде...
– За това исках да говорим. – Джъстин затвори вратата и Джона изпита гордост за момент, докато брат му оглеждаше малкия, но луксозен офис с гледка към силуета на Ню Орлиънс. Но когато върна погледа си върху Джона, изражението на Джъстин беше мрачно. – Откажи се, Джона.
– От какво по-точно?
– От този случай. – Той поклати глава, неговата мекушавост караше очите му да блестят така, че на брат му му се прииска да отвърне поглед. – Мъри Риджли е извършил това престъпление и ти го знаеш.
Джона се облегна на стената и скръсти ръце.
– Партньорите поеха този случай, защото вярват в невинността му, Джъстин. Вярно е, нещата не изглеждат добре. Косвените доказателства са... значителни. Но той заслужава честен процес и добър адвокат като всеки друг гражданин.
– Не споря по този въпрос. Само казвам да оставиш някой друг да говори пред телевизионните камери оттук нататък. Нека някой друг да разпитва потърпевшата. Познавам те, Джона. Ти си дяволски добър адвокат. Ще я смачкаш, ако решиш. Но моля те, недей, умолявам те. Не се обвързвай с това. Нека не бъде този случаят, с който да те запомнят. Той не е нещо, върху което искаш да изградиш репутацията си.
– Господи, чуй се само. Да не би да ми казваш да не печеля?
През последните няколко седмици Джона се бе превърнал в лицето на този случай – партньорите го бяха организирали така и той не бе изпитвал нужда да попита защо. Беше красив и имаше усмивката на златно момче. Жените обичаха да го гледат, а мъжете го уважаваха. Съдебните заседатели му вярваха.
– Казвам ти да не бъдеш като татко.
Това спря Джона като удар в корема. Знаеше, че понеже Джъстин беше по-голям, бе понесъл теглото на дисциплината в дома им. Лъвският пай от натиска, който бе прилагал Едуард Чембърлейн, бе паднал на неговите рамене. Като малък, Джона бе наблюдавал и се беше учил. Знаеше какво предизвикваше гнева на баща му и какво – одобрението му и винаги се стремеше към второто.
– Татко не беше само лош.
– Нима някой е?
Добър въпрос.
Може би Мъри Риджли наистина бе извършил престъплението. Самият Джона имаше много съмнения по въпроса. И долавяше, че има нещо, което партньорите не му казват. Но нямаше доказателство за това, само някакви шушукания зад затворените врати, когато преминаваше край тях.
А този случай... този случай можеше да бъде катапултът, който да го изстреля към следващото ниво. Ако впечатлеше партньорите, това можеше буквално да направи кариерата му.
Един от младшите партньори щеше да заеме мястото на Апългейт, но един от другите двама първоначални партньори, Ноулс, беше на практика ходещ труп. В следващите няколко години той щеше или да се пенсионира, или да умре, а ако Джона изиграеше картите си правилно, можеше да стане младши партньор, а след това и партньор. Партньор! Дори баща му не бе станал младши партньор, преди да навърши трийсет.
Джона си беше скъсал задника от бачкане, за да завърши колеж за две години и половина, бе посещавал ускорен курс по право, бе взел изпита от първия опит и бе получил предложение за работа в една от най-престижните фирми в Ню Орлиънс веднага след това. Движеше се стремглаво към върха. Не можеше да си позволи да се спъне.
Джона срещна погледа на брат си.
– Татко беше уважаван.
Джъстин присви очи.
– Татко беше един негодник, на когото му пукаше много повече за властта, отколкото за хората. Съсипваше живота им с лекотата, с която си мажеше препечените филийки. Ти не си такъв, Джона. Аз съм ти брат. Познавам...
– Добре, слушай, оценявам цялата реч в стил "върши добри дела", но нека те уверя, че съвестта ми е идеално чиста, що се отнася до работата ми. Мъри Риджли може и наистина да е извършил това престъпление. – Мъри Риджли може и наистина да е чудовище. – Но аз няма да моля да ме отстранят от този случай. Това ще ме съсипе.
Джъстин дълго изучава лицето на брат си, преди отново да извърне поглед към живописната гледка.
– Просто имам чувството, че... тук избираш път в живота, Джона. – Той го погледна отново и този път Джона усети тъгата в очите на брат си, преди да му се усмихне леко. – Да се откажеш от този случай... да, прав си, вероятно това ще означава кариерата ти в тази фирма да приключи, но винаги ще имаш работа при мен.
Джона се изсмя.
– Да се боря с неправдата за малко повече от джобни пари? Това е твоето призвание.
Джъстин се засмя. Смехът му съдържаше повече въздух, отколкото веселие.
– Добре би ми дошла малко помощ. На света има много неправда, братле.
– Някои хора твърдят, че е безсмислено да се бориш с нея.
– Да, някои хора.
Докато гледаше към човека, когото обичаше най-много на света, нещо го стегна в гърдите, някаква тежест, която не беше сигурен как да обясни. Чувство, което... Телефонът му иззвъня и разкъса странния транс, в който бе изпаднал.
– Наистина трябва да се върна към работата си. Може ли да поговорим по-късно?
Джъстин кимна, усмивката му отново беше тъжна, докато минаваше покрай брат си. Сложи ръка върху рамото му и каза:
– Разбира се, Джона. Нека да поговорим по-късно. – И с тези думи той се обърна и излезе от офиса, като затвори вратата след себе си.
Телефонът продължи да звъни, но Джона не вдигна. Вместо това той отиде до прозореца и се загледа навън към знойния летен ден, а онова чувство пак се завърна в гърдите му и го притискаше. Брат ми ми липсва, осъзна той. Наистина го беше избягвал. Но след като този случай приключеше, щеше да се погрижи да се среща с него по-често.
Джона разсеяно вдигна ръка към сърцето си и започна леко да масажира мястото.
"Тук избираш път в живота, Джона."
Но той вече го бе избрал. Сега нямаше какво да се направи.
Две седмици по-късно, докато Джона лежеше в басейн от кръв, с тежката и натрапчива миризма на овъглената му, осакатена плът в носа си, щеше да се сети за думите на брат си, които се движеха мързеливо през ума му като мъгливите струйки на забравен сън.
"Избираш път в живота. Нека да поговорим по-късно."
Но нямаше да поговори с брат си по-късно.
Брат му беше мъртъв.
Писъците избледняха достатъчно, че Джона да успее да чуе свиренето на въздуха, който се измъкваше от потъналите му в пушек дробове.
Отново си подсвиркваше.
Само че този път нямаше мелодия."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
