Неочаквана печалба

Когато три приятелки импулсивно купуват лотариен билет, те изобщо не подозират, че животът им ще се промени, нито, че за всяка от тях най-голямата печалба ще бъде любовта.

Печалбата от лотарията позволява на Зоуи Ферис да напусне работата си като юрист в голяма адвокатска кантора. Но няма сума, която да може да изчисти съвестта ѝ от чувството за вина заради начина, по който кантората се е отнесла със семейство О'Лиъри в дело за предизвикана смърт. Тя решава да ги помоли за прошка, но се сблъсква с грубия Ейдън, който не приема извиненията ѝ, а поисква от нея нещо необичайно. Нещо, което Зоуи е склонна да приеме с надеждата да облекчи стаената скръб, която вижда в очите му.

Ейдън не може да си обясни какво го кара да поиска от жената, която е враг на семейството му, да се представи за негова годеница. Но той спешно се нуждае от такава, макар и фалшива, ако иска да закупи ваканционния летен лагер от детството му от консервативните му собственици, като част от завета на любимия си брат. Само че не е очаквал чувството за хумор и сърдечното отношение, които Зоуи внася в сътрудничеството им, нито пък пламенното привличане, което пламва между тях. И така, хванат в капана на чувствата си, той трябва да се изправи пред трудната истина - че се е влюбил в жената, на която родителите му никога няма да простят.

Кейт Клейборн има късмета да прекарва дните си в четене и говорене за прекрасни книги. Когато не прави това, тя пише или мисли да пише такива, или си спомня какви редакции трябва да направи по тях. Кейт е щастливо омъжена и отглежда куче. Историите, които Кейт иска да пише, са онези, които могат да накарат читателите да се смеят и да въздъхнат щастливо - в които героините са смели и се справят с предизвикателствата на живота, редом със своите приятели. Героините ѝ имат сложни семейни отношения и срещат добри мъже, които виждат какви прекрасни жени обичат.

В интервю за РТ "Бук Ривюс" Кейт Клейборн споделя, че със сюжета, който се базира на печалба от лотария, е искала да покаже за какво наистина мечтаят хората. Всеки някога е водил подобен разговор, какво би направил, ако спечели голяма сума пари. И в тези разговори се прокрадват истинските желания, онези неща, които не могат да се купят - а любовта със сигурност е едно от тях. Истории на три приятелки, при които настъпва неочаквана промяна и спечелвайки от лотарията, те могат да помислят за какво наистина копнеят в живота, да преосмислят целите си и пътя, по който могат да ги постигнат.

"Зоуи

Като повечето ми тъпи идеи и тази дойде от интернет. Добре, от интернет и от безсъние. Добре де. От интернет, от безсъние и от виното.

Чувствах се самотна през онази нощ, затворена вкъщи заради нетърпимата жега и влагата в края на август – почти всеки ден завършваше с гръмотевици, мълнии и пороен дъжд, които не успяваха изобщо да охладят въздуха. И двете ми най-добри приятелки – Кит и Гриър – не бяха на разположение, за да осъществим идеята ми да се напием и да редим пъзели. Кит беше с гаджето си Бен – бяха се събрали отново и бяха ужасно сладки. Гриър пък тъкмо беше заминала за една седмица на годишната почивка на семейство Хоторн. А аз, след повече от осем месеца, откакто напуснах работа след спечеления джакпот, все още нямах желание да се обадя на някого от приятелите си от бившата ми фирма. Или може би най-после осъзнавах, че изобщо не са ми били истински приятели.

Самотна, леко пияна и в компанията единствено на лаптопа - това беше истинска рецепта за бедствие (или за гледане на порно, предполагам), но вместо това реших да опитам още веднъж да сложа началото на нещо, което отдавна исках да направя със спечелената от лотарията сума. "Приключение" – бях отговорила на приятелките си в нощта, в която купихме билета, когато ме попитаха какво бих искала да си осигуря с парите. Бях си представяла околосветско пътешествие – нещо, което да ме отведе далече от всичко познато и да бъде достатъчно различно, за да се превърна в една нова Зоуи – с повече перспектива, повече спокойствие, повече нещо. Но всеки път когато опитвах да взема решение, всеки път когато си казвах: "Днес ще планирам пътешествието", започвах да се чувствам като парализирана.

– Не знам какво не ми е наред – бях казала на Гриър една вечер, докато вървяхме през отдела за пътеводители на книжарницата – мястото (наред с фитнеса, близкия парк и ресторанта на приятелката ми Бети), където прекарвах безсрамно много време, след като бях напуснала работата си. – Ти ходиш на лекции, Кит си купи къща. Вие правите това, което казахте, че ще направите, а аз съм зациклила. Напълно и съвсем зациклила.

– Промяната е голяма – беше отговорила Гриър. – Работата беше целият ти живот. Нужно е време, за да се пренастроиш, нали? – Беше замълчала и присвила очи към рафта пред нея. – Да се пренастроиш! Май сънувам микроскопа на Кит. Да купим няколко от тези книги и да видим дали ще ни дадат някакви идеи! Но книгите не бяха помогнали. Нежното насърчаване на Гриър не беше помогнало. Етикетите с различни имена на забележителности, залепени от Кит и Бети на дъската за дартс в бара също не бяха помогнали особено, защото имам превъзходен мерник. Бях заседнала в дълбок коловоз. Само още веднъж в живота си се бях чувствала така и тогава се бях справила, като бях направила нещо изключително откачено и безразсъдно. Този път трябваше да действам внимателно, за да не проваля отново живота си (или пък този на някой друг).

Може би подхождам грешно, си казах, докато отварях лаптопа, сгушвайки се в ъгъла на дивана. В незадоволителната прегръдка на мебелите – най-доброто, което можех да получа в необвързаното си състояние. Може би трябваше да спра да планирам това пътешествие и да потърся вдъхновение. Исках да видя снимки на места. Да изпитам тръпката от пътуването, а не да съставям скучни графици. Затова отидох на някакъв сайт със съвети как да живееш по-добре – от тези, които ти показват каква храна трябва да готвиш и с какви хобита трябва да се занимаваш, за да бъде животът ти по-пълен и щастлив, а и също така по-подходящ за показване в инстаграм. Няма значение, че готвенето ми е ужасно, а последното ми творение беше кутия за бижута от нудли, която направих в трети клас, и че дори нямам инстаграм. Нещо във възможността да имам такъв живот ми действаше успокоително през онази нощ и ето ме там, цъкам по силно обработени снимки на къдраво зеле, на ръчно плетени хамаци и на ръце в ръкавици без пръсти, обвити около огромни чаши с лате със сърце, оформено в пяната на върха му, отново забравила за жадуваната тръпка от пътешествието.

Като погледна назад, се чудя дали не само съм била пияна, а може би и зашеметена в някаква сиропирана кома от захаросания начин на живот, защото защо иначе, за бога, аз, Зоуи-Нямам-време-за-глупости-Ферис, бих цъкнала на снимката на благодарствен буркан? Но той си беше там – грубоват, пълен с изтъркани листчета хартия в пастелни цветове с разръфани краища, сгънати и напъхани вътре, а доколкото виждах, няколко напълно непотребни конци прежда от юта бяха намотани от външната страна. Идеята беше всеки ден да записваш добър спомен на малко листче хартия, да го сгъваш и да го слагаш в буркана. А когато се почувстваш унил, да вадиш едно от тези малки опърпани парчета радост от буркана си и да се чувстваш благодарен за това, което ти е поднесъл животът. Аз определено имах повече от милион причини да бъда благодарна, нали? Тогава защо не изпитвах никаква радост? Защо не можех просто да продължа напред? "Може би – беше помис­лила пияната Зоуи – имам нужда от буркана."

Разбира се, нямах буркан, нито прежда, нито антично изглеждаща хартия. Имах извита ваза и купчина канцеларска хартия. И някъде между изрязването на листовете на квадрати (не с разръфани краища, все пак не бях толкова пияна) и допирането на химикалката до хартията ме осени истинската идея – тъпата идея. "Това, което ми трябва, е буркан за вина." Изглеждаше толкова ясно. Откакто бях прибрала моята част от печалбата, вината ме възпираше от пътешествието или от правенето на каквото и да било. Вината винаги присъстваше, още откакто бях на деветнайсет. Трупаше се година след година, но сега, след като не работех по седемдесет часа седмично, след като не планирах свободното си време до секундата и след като бях облагодетелствана от късмет, който знаех, че не заслужавам, всъщност имах време да се потопя в нея. Със сигурност виното не помагаше, но онази нощ бях безмилостно откровена със себе си: "Постъпвала си лошо. И трябва да поправиш грешките си, за да продължиш напред".

След това вече беше лесно. На малките листчета записах моите провали, започвайки с относително дребните. "Разплака Дан в работата. Нагруби момчето в "Старбъкс", защото не беше запомнило какво поръчваш обикновено. Паркира на едно от местата за майки с деца пред супермаркета, защото имаше менструални спазми и смяташе, че е почти същото като да родиш. Забрави за рождения ден на асистентката си (два пъти). Избягваш контакт с очи с бездомника, който винаги седи пред ресторанта на Бети, дори когато му даваш пари." И така продължих, докато не стана сложно и не трябваше да се захвана с истински болезнените и "наистина ли изпи всичкото това вино" отрезвяващи неща. Тези, които свързвах с имена – първо имената от дела, които не успях да забравя. И после имена, които никога не бих забравила:

Татко. Мама. Кристофър. В началото не бях съвсем сигурна как ще се получи с буркана за вина. Благодарственият буркан те караше да размишляваш, но проблемът с моята вина беше такъв, че размишлявах прекалено много всяка скапана нощ от живота си и ако исках да извлека някаква полза от това, трябваше да направя нещо друго, не само да гледам листчетата си. Трябваше да поправя това, което бях прецакала, или поне да опитам. Благодарение на лотарията имах средствата. Вследствие на това, че не работех, имах времето. А този буркан щеше да ми даде волята."
Из книгата