"Древната страна, 1731 г.
Светлината от пламъците в неголямото огнище пълзеше по влажните стени на пещерата, сенки пъплеха като кръв по грапавата скала. Навън бушуваше снежна буря, ревът на свирепите ветрове отекваше в утробата на земята и се сливаше с виковете на родилката.
– Момче – изпъшка тя между мъчителните контракции.
– Момче! Над изопнатото ѝ, напъващо се тяло братът от Братството на черния кинжал Харм се извисяваше като същинско проклятие, без изобщо да го бе грижа за болката ѝ.
– Много скоро ще научим.
– Ще се обвържеш с мен. Обеща ми... Думите секнаха задавено и лицето ѝ се разкриви грозно, докато вътрешностите ѝ се гърчеха, за да изхвърлят потомъка му, и докато я гледаше, Харм си помисли колко непривлекателна бе тази благородница в родилните си мъки. Не беше такава, когато се беше запознал с нея и я беше съблазнил. Тогава тя бе благоприлична и облечена в сатен, достойно вместилище за неговото потомство, с парфюмирана кожа и разкошна коса. А сега? Сега тя бе просто едно животно, потно и жилаво... И защо отнемаше толкова дълго време? Беше така отегчен от всичко това, обиден, че е принуден да се грижи за нея. Това беше работа за жени, не за воин като него. Нямаше обаче да се обвърже с нея, освен ако не беше принуден. Ако получеше сина, за когото се беше молил? Тогава, да, щеше да припознае малкото с подобаващата церемония и да даде на тази жена статуса, който тя смяташе, че ѝ се полага. В противен случай? Щеше да си тръгне, а тя нямаше да каже нищо, защото в очите на своята класа щеше да бъде омърсена, чистотата ѝ – опорочена, след като полето ѝ беше разорано.
И наистина, Харм беше решил, че е дошло време да уседне. След векове на разврат и поквара започваше да чувства годините си и за първи път в живота си се замисляше за това какво щеше да остави след себе си. Към този момент копелетата, плодове на слабините му, за които не знаеше, не го беше грижа и с които не го свързваше нищо, изобилстваха... И дълго време това бе приемлив страничен ефект на факта, че не отговаряше пред никого и нищо. Сега обаче усещаше, че иска истинско семейно дърво. Съществуваше и проблемът с немалкото дългове от облози, нещо, за което бащата на тази жена с лекота можеше да се погрижи... Макар че, отново, ако малкото не беше момче, Харм нямаше да се обвърже с нея. Не беше луд, нито пък беше готов да се продаде като някоя уличница. В глимерата имаше предостатъчно жени, които ламтяха за положението, което носеше връзката с член на Братството на черния кинжал. Харм нямаше да се обвърже, ако от самото начало нямаше мъжка рожба, която да отгледа подобаващо.
– О, я се стегни – сопна се, когато тя отново изкрещя и ушите му писнаха. – Млъкни! Както с всичко останало, тя не му се подчини.
– Идва...! Синът ти идва! Дългата риза, която носеше, беше вдигната от стиснатите ѝ в юмруци ръце до набъбналите ѝ гърди, обтегнатият, подут корем – изложен безсрамно на показ, тънките ѝ бледи бедра – широко разтворени. Това, което се случваше там, беше отблъскващо; от онова, което би трябвало да е деликатно и прекрасно вместилище за възбудата на един мъж, сега се процеждаха най-различни течности и секрети, плътта беше подута и разкривена.
Не, никога вече нямаше да потъне тук. Син или не, обвързване или не, извращението пред очите му в този момент бе нещо, което никога не би могъл да забрави. За щастие, обвързванията по сметка бяха нещо често срещано сред аристокрацията... не че щеше да го е грижа, дори ако не бяха. Нейните нужди нямаха никакво значение.
– Той е тук! – изкрещя тя и като отметна глава назад, задращи с пръсти по земята под себе си. – Синът ти е тук! Харм се смръщи, а после очите му се ококориха. Казваше истината – нещо се показваше от вътрешностите ѝ... то беше... Нещо уродливо. Ужасяващо, безформено... Крак. Това беше крак?
– Извади сина си от тялото ми – нареди тя между пъшканията. – Извади го от мен и го сложи върху туптящото си сърце и знай, че е плът от твоята плът! Облечен в бойни дрехи и препасал оръжия, Харм се отпусна на колене, докато се показваше и второто краче.
– Извади го! Извади го! – Бликна кръв и тя изпищя отново, ала детето не променяше положението си. – Помогни ми! Заклещило се е! Харм се дръпна назад от гърчещата се плът и се зачуди колко ли от жените, които бяха забременели от него, бяха преминали през това. Винаги ли беше толкова неприятно, или просто тя беше слаба? Истината бе, че би трябвало да я остави да го направи сама, ала ѝ нямаше доверие. Единственият начин да бъде сигурен, че наследникът му е момче, бе да не се отдели нито за миг от леглото на родилката. Защото тя определено не би се поколебала да смени една далеч не толкова желана дъщеря с така исканата мъжка рожба, плод на нечии чужди слабини.
Та нали това беше сделка, а той прекрасно знаеше колко лесно се подправяха тези неща. Викът, изтръгнал се от зейналото гърло на жената, бе толкова силен и продължителен, че мислите му секнаха. А после долетя стенание, когато мръсните, окървавени ръце на жената се вкопчиха във вътрешната страна на бедрата ѝ, разтваряйки я още по-широко. И тъкмо когато Харм беше сигурен, че тя умира, когато се чудеше дали ще се наложи да погребе и двамата (и реши да не го прави, тъй като горските зверове на драго сърце щяха да се погрижат за останките им), малкото се показа, преодоляло някакво вътрешно препятствие. Ето го. Харм се хвърли напред.
– Моят син! Без друга мисъл, той протегна ръце и сграбчи хлъзгавите малки глезени. Беше живо, риташе яростно, бореше се със затвора на родовия канал.
– Ела при мен, сине мой – заповяда Харм, докато дърпаше. Жената се гърчеше в агония, ала той изобщо не мислеше за нея. Ръце – малки, съвършено оформени ръце – се появиха след това, заедно с окръглено коремче и гърдички, които още отсега обещаваха да станат наистина широки.
– Воин! Воин е! – Сърцето на Харм биеше учестено, триумф кънтеше в ушите му.
– Моят син ще продължи името ми! Ще го знаят като Харм, както бях аз преди него! Жената повдигна глава, вените на врата ѝ изпъкваха като дебели въжета под прекалено бледата ѝ кожа.
– Ще се обвържеш с мен – изхриптя тя. – Закълни ми се... закълни се в честта си или ще го задържа в тялото си, докато не посинее и не премине в Небитието. Харм се усмихна студено, оголвайки вампирските си зъби. А после извади един от черните си кинжали от ножниците, препасани през гърдите му, и го сложи върху долната част на корема ѝ.
– Ще те изкормя като дивеч, без да ми мигне окото, за да го освободя, нала.
– И кой тогава ще храни скъпоценния ти син? Семето ти няма да оцелее, ако не съм до него, за да го кърмя. Харм се замисли за бурята, която вилнееше навън. За това колко далече бяха от което и да било вампирско селище. Колко малко знаеше за това от какво се нуждае едно бебе.
– Ще се обвържеш с мен, както ми обеща – простена тя. – Закълни се! Очите ѝ бяха кървясали и обезумели, дългата ѝ коса – мокра от пот и сплъстена, тялото ѝ беше нещо, което никога вече не би могло да изтръгне и капчица желание от него. Ала логиката ѝ прикова вниманието му. Да изгуби онова, което искаше, просто защото тя се опитваше да му го наложи като своя воля, не беше мъдър ход.
– Заклевам се – промърмори. При тези думи тя поднови усилията си и да, сега той се зае да ѝ помогне, дърпайки в синхрон с нейните напъни.
– Излиза... излиза... Малкото изскочи от нея напористо заедно с избликнала течност и когато улови сина си в шепите си, Харм позна неочаквана радост, която бе толкова разтърсваща... Очите му, съсредоточени върху лицето на малкото, се присвиха. Мислейки си, че навярно го покрива някаква плът, той плъзна ръка по чертите му, които бяха смесица от неговите и тези на жената. Уви... нищо не се промени.
– Какво проклятие е това? – изкрещя той. – Какво проклятие е това!"
Из книгата
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа
