"Пролог
В студената тъмна нощ на 31 март 2007 г. с майка ми забързахме надолу по стръмния каменист бряг на замръзналата река Ялу, която разделя Северна Корея и Китай. Имаше патрули под и над нас, а през около сто метра от двете ни страни бяха разположени охранителни постове, пазени от войници, готови да стрелят по всеки, който опита да пресече границата. Нямахме представа какво следва оттук нататък, но отчаяно копнеехме да се доберем до Китай, където може би щяхме да имаме шанс да оцелеем. Бях на 13 години и тежах само 27 килограма. Седмица по-рано лежах в болницата в родния ми град Хесан край границата с Китай. Страдах от остра чревна инфекция, която лекарите погрешно бяха диагностицирали като апендицит. Все още изпитвах ужасни болки от операцията и бях толкова слаба, че едва ходех.
Младият севернокорейски контрабандист, който трябваше да ни преведе през границата, настояваше да тръгнем тази нощ. Беше платил на някакви пазачи да си затворят очите, но не можеше да подкупи всички войници в района, затова трябваше да бъдем изключително предпазливи. Следвах го в мрака, но едва се държах на краката си и се наложи да се спусна по брега по седалище, а така предизвиках малки каменни свлачища. Той се обърна и ядосано прошепна да престана да вдигам толкова шум. Но вече бе късно. Виждахме силуета на севернокорейски войник, който се катереше нагоре по брега откъм коритото на реката. Дори да е бил някой от подкупените пазачи, изглежда, не ни беше разпознал.
– Връщайте се! – изкрещя войникът. – Махайте се оттук!
Водачът ни се спусна надолу към него, а до нас долитаха приглушените им гласове. След малко водачът се върна сам.
– Да вървим – каза той. – Побързайте!
Беше ранна пролет, времето бе започнало да се стопля и ледът в реката тук-там се топеше. Мястото, което бяхме избрали, беше стръмно и тясно; слънчевите лъчи не стигаха до него, затова ледът все още
бе достатъчно здрав, че да издържи на тежестта ни – или поне така се надявахме. Водачът се обади по телефона на някой от другата – китайската – страна на границата и прошепна:
– Тичайте!
Той се втурна напред, но краката ми отказваха да помръднат и аз се вкопчих в майка си. Толкова много се страхувах, че бях парализирана от ужас. Водачът се върна, сграбчи ме за ръцете и ме повлече по леда. Стигнахме твърда земя, затичахме се и не спряхме, докато не излязохме извън обсега на граничната охрана. Речният бряг тънеше в мрак, но светлините на Чанбай, Китай, блещукаха пред нас. Обърнах се, за да погледна за последен път родното си място. Както обикновено нямаше електричество, затова видях единствено черен, безжизнен хоризонт. Сърцето ми блъскаше в гърдите. Най-после стигнахме до една малка барака в края на равни, празни ниви. Когато избягах от Северна Корея, аз не мечтаех за свобода. Дори не знаех какво означава да си свободен. Знаех само, че ако семейството ми останеше там, навярно щяхме да загинем – от глад, от някаква болест, от нечовешките условия в някой трудов лагер. Гладът бе станал непоносим; бях готова да рискувам живота си дори само ако ми обещаеха една купичка ориз.
Но оцеляването ни не беше единствената причина да предприемем това пътуване. Двете с майка ми търсехме по-голямата ми сестра Еунми, която замина за Китай няколко дни преди нас и оттогава нямахме никакви вести от нея. Надявахме се, че ще ни чака от другата страна на реката. Вместо нея обаче заварихме само един плешив китаец на средна възраст, етнически севернокореец, като много от хората, живеещи в този пограничен район. Мъжът каза нещо на майка ми и я отведе от другата страна на колибата. Останах да я чакам и чувах как тя го умоляваше:
– Анийо! Анийо! Не! Не!
В този миг разбрах, че нещата съвсем са се объркали. Бяхме дошли на едно ужасно място, навярно дори по-лошо от онова, от което бяхме избягали.
Благодарна съм за две неща: че съм родена в Северна Корея и че избягах от Северна Корея. Тези две събития ме оформиха като личност и не бих ги заменила за обикновен и спокоен живот. Но те съвсем не са единствената причина да съм такава, каквато съм днес. Подобно на десетки хиляди севернокорейци, аз избягах от родината си и се установих в Южна Корея, където все още ни считат за истински граждани на страната, сякаш никога не са ни разделяли затворена граница и почти 70 години на военен конфликт и напрежение. Северно- и южнокорейците са с еднакъв етнически произход, говорим един и същ език – единствената разлика е, че в Северна Корея
нямаме думи за неща като "търговски център", "свобода" и дори "любов", поне с онова значение, с което останалата част от света я разбира. Можем да изразим истинска "любов" само като се прекланяме пред династията Ким – диктаторите, които вече три поколения управляват Северна Корея. Режимът не допуска никаква информация от външния свят, спира видео клипове и филми, заглушава радио сигнала.
Няма интернет, нито "Уикипедия". Книгите, до които имаме достъп, са пълни с пропаганда, която ни учи, че живеем в най-великата страна на света, макар че поне половината севернокорейци тънат в крайна бедност, а мнозина страдат от хронично недохранване. Предишната ми родина дори не се възприема като Северна Корея, а твърди, че е Чосон 1 − същински социалистически рай, където 25 милиона души живеят единствено за да служат на Великия водач Ким Чен Ун. Много от нас, избягалите, се наричаме "дезертьори", защото с отказа си да приемем съдбата си и да умрем за нашия Водач, ние сме дезертирали и сме отхвърлили дълга си. Режимът ни нарича предатели. Ако опитам да се върна в страната, ще бъда екзекутирана.
Информационното затъмнение работи в двете посоки: правителството не допуска чуждите медии да стигнат до народа, но и не позволява на света да научи истината за Северна Корея. Режимът е известен като "кралството-отшелник", защото се старае да остане непознато за останалите. Единствено ние, бегълците, можем да разкажем какво точно се случва отвъд затворените граници. Но доскоро рядко някой се вслушваше в нашите разкази. Пристигнах в Южна Корея през пролетта на 2009 г., когато бях на 15, нямах пари и образованието ми се равняваше на две години, прекарани в начално училище. Пет години по-късно бях във втори курс в престижен университет в Сеул. Учех полицейска администрация и все повече осъзнавах належащата нужда от справедливост в родината ми. Разказвала съм историята за бягството ми от Северна Корея много пъти, на много форуми. Описвала съм как трафикантите на хора подмамиха майка ми и мен да ги последваме в Китай, където майка ми ме защити и жертва себе си, позволявайки на един брокер, който си беше харесал мен, да я изнасили. След като пристигнахме в Китай, продължихме да търсим сестра ми, но без успех. Баща ми пресече границата и също се включи в търсенето, но няколко месеца по-късно почина от нелекуван злокачествен тумор. През 2009 г. двете с майка ми бяхме спасени от християнски мисионери, които ни отведоха до границата между Монголия и Китай. После, в една безкрайна зимна нощ, ние прекосихме недружелюбната пустиня Гоби, следвайки звездите по пътя си към свободата.
Всичко това е истина, но съвсем не е цялата история. Досега майка ми бе единственият човек, който знаеше какво точно се случи през тези две години, от нощта, в която прекосихме река Ялу и преминахме в Китай, до деня, в който пристигнахме в Южна Корея и започнахме нов живот. Не съм разказвала почти нищо от случилото се на другите дезертьори и застъпници за човешките права, които срещнах в Южна Корея. Вярвах, че ако откажа да призная ужасното си минало, то някак си ще изчезне. Убедих себе си, че много от нещата всъщност не се бяха случили, и съумях да забравя останалото.
Но когато започнах да пиша тази книга, осъзнах, че ако не разкажа цялата истина, животът ми няма да има смисъл и стойност. С помощта на майка ми спомените за живота ни в Северна Корея и Китай се завърнаха в съзнанието ми като сцени от забравен кошмар. Някои от тях се появиха ужасяващо ясни и живи; други бяха смътни и разбъркани, подобно на колода карти, разпилени по пода. Пишех и си припомнях, като се опитвах да осмисля всички онези спомени. Наред с писането четенето ми помогна да сложа ред в живота си. Веднага щом пристигнах в Южна Корея и имах достъп до световната класика в превод, аз започнах жадно да я поглъщам. По-късно започнах да чета и на английски език. А когато се захванах да пиша книгата си, попаднах на един известен цитат от американската журналистка и писателка Джоан Дидион: "Разказваме истории, за да живеем". Макар че двете с нея сме от напълно различни култури, усещам истинността на думите ѝ да отеква вътре в мен. Осъзнавам, че понякога единственият начин да се справим със собствените си спомените е да ги оформим в история, която ни помага да разберем наглед необясними събития. По време на своето пътуване аз видях ужасите, които човешките същества са способни да си причиняват едно на друго, но станах свидетел и на топлота, добрина и жертвоготовност, и то при най-лошите обстоятелства. Знам, че е възможно човек да изгуби част от човечността си, за да оцелее. Но знам също, че искрицата на човешкото достойнство никога не угасва. Нужен ѝ е само кислородът, осигуряван от свободата и силата на любовта, за да прерасне в пламък. Това е разказ за изборите, които направих, за да да живея."
Из книгата
Рейтинг: 8.80 / 5 гласа
