Да открием Гоби

Истинската история на един ултрамаратонец и едно бездомно кученце, готово да го последва накрай света. "Да открием Гоби" описва удивителната среща на Дион Ленард, опитен ултрамаратонец, с едно бездомно кученце по време на 250-километровото състезание през пустинята Гоби в Китай. Макар и дребничко, симпатичното животинче - по-късно наречено Гоби - има огромно сърце. Гоби тича редом до Дион през огромни пясъчни дюни, планините Тиен Шан, запустели села и по черните пясъци на пустинята Гоби, като не изостава в продължение на близо сто и трийсет километра.

Невероятната решителност и сърцатост на Гоби трогват дълбоко Дион. Той я пуска да спи в палатката му, дава и храна и вода от собствените си ограничени запаси и дори я носи на ръце, въпреки че това може да доведе до неговото изоставане и дори по-лошо - до неуспешен завършек на състезанието.

Докато преди Дион е участвал в състезания, воден от стремежа за победа и признание, сега целта му става да съхрани приятелството си с Гоби и след пресичането на финиша. Кученцето обаче изчезва в голям китайски град. С помощта на непознати доброволци и с подкрепата на хора от от всички краища на земното кълбо Дион се отправя на мисия да открие Гоби - едно забележително животинче, доказало на него и на света, че чудеса се случват.

Дион Ленард е роден на 2 януари 1975 г. в Австралия, но дълги години живее в Единбург, Шотландия. Авторът започва да се занимава сериозно с бягане на 38-годишна възраст и го прави с огромен хъс и желание за победа. Той не просто участва, а и се бори за първа награда в някои от най-тежките ултрамаратони, по най-суровите кътчета на планетата - два пъти на 250-километровия Маратон де Сабл през жестоката Сахара; три пъти през пустинята Калахари в Южна Африка, също на 250 километра, където през 2017 г. завършва пръв, и други. По време на 250-километровото изпитание през пустинята Гоби в Китай през 2016 г. Дион се влюбва в малко бездомно кученце (по-късно получило името Гоби). Благодарение на него той разбира смисъла на думата "отдаденост".

"Историята на Дион Ленард и Гоби показва колко по-силни са хората, когато работят в екип, и колко дълбока може да бъде обичта между един човек и неговото куче."
"Пъблишърс Уикли"

"Не исках да я окуражавам. Бях дошъл за да се състезавам и да спечеля, а не за да се грижа за някакво малко кученце. Но тя ме избра. По време на седмицата на надпреварата в пустинята Гоби станахме добри приятели. Накрая се влюбих в нея и си обещах да я доведа във Великобритания, за да се опитам да ѝ дам по-добър живот."
Дион Ленард

"Когато прочетохме книгата, знаехме, че сме попаднали на невероятна история за дълбока страст, целенасоченост и упоритост. След разказът с Дион и срещата с Гоби, която тичаше наоколо и се сприятеляваше с всички се разтопихме от удоволствие. Смеехме се и се забавлявахме и си тръгнахме вдъхновени. За всички, които обичат животните и харесват историите за бягане, тази история е една чудесна възможност за приятно прекарване на времето."
Екипът на IDEXX Global Marketing

"Пролог

Снимачният екип приключи работа снощи. Утре пристига представител на издателя. Все още усещам в тялото си последствията от часовата разлика и от пътуването, продължило четиридесет и един часа. Затова с Луша решихме първото ни бягане за тази година да бъде леко. Освен това вече не сме само двамата. Трябва да се съобразим и с Гоби.
Минаваме с лека стъпка покрай кръчмата, спускаме се покрай двореца "Холируд" и пред очите ни ясното синьо небе отстъпва пред затревената планина, завладяла хоризонта над Единбург. Артърс Сийт. Бягал съм до там безброй пъти и знам, че може да бъде страховито. Вятърът брули толкова яростно в лицето ти, че те блъска назад. Градушката се забива в кожата като ножове. В такива дни копнея за четиридесет и осем градусовия пек в пустинята.

Днес обаче няма вятър, няма и градушка. Докато се изкачваме, не долавяме и следа от гняв във въздуха, сякаш планината иска да блесне пред нас в цялата си безоблачна прелест. Щом стъпваме на тревата, Гоби се преобразява. Това кученце - толкова малко, че мога да го нося под мишница, се превръща в свиреп лъв и се втурва напред по склона.
– Еха! – възкликва Луша. – Какъв ентусиазъм!
Преди да отговоря, Гоби се обръща – изплезила език, наострила уши, с блеснали очи и изпъчени гърди. Сякаш разбира съвсем точно думите на Луша.
– Още нищо не си видяла – казвам и ускорявам леко крачка в опит да охлабя опънатия повод. – Точно така се държеше и в планините там. Продължаваме нагоре, все по-близо до върха. Замислям се, че въпреки че я кръстих на пустинята, всъщност видях Гоби за пръв път сред студените зъбери на Тиен Шан. Като родена катерачка с всяка измината крачка се оживява все повече. Не след дълго опашката ѝ маха толкова бързо, че губи очертанията си, а цялото ѝ тяло скача и пулсира от неподправено щастие. Тя пак се обръща към нас и съм готов да се закълна, че се е ухилила. "Хайде – подканя ни. – Да вървим!".

На върха попивам с очи познатите гледки. Под нас се простира цял Единбург, отвъд него се виждат мостът "Форт", склоновете на планината Лоумънд и пътеката Уест Хайланд Уей, чиито сто петдесет и четири километра съм пробягал до един. Виждам и Норт Берик, на един маратон разстояние. Обожавам маршрута по плажа, дори в лоши дни, когато вятърът се опитва да ме събори и всеки километър представлява същинска битка. От последното ми идване са изминали повече от четири месеца. Всичко ми е познато, но има и една разлика. Гоби.

Тя решава, че е време да слизаме, и започва да ме дърпа надолу. Не по пътеката, а право надолу. Прескачам туфите трева и камъни с размери на куфар, Луша бяга редом с мен. Гоби се носи уверено между препятствията. Двамата с Луша се споглеждаме и избухваме в смях, окрилени от този миг, за който сме копнели – тя да стане част от семейството ни и най-сетне да можем да тичаме заедно. Бягането обикновено не е толкова забавно. Всъщност за мен никога не е забавно. Да, вярно, носи удовлетворение и е смислено, но не те кара да се смееш с глас. А в момента се случва именно това. Гоби не иска да спира, затова я оставяме да води. Тича накъдето пожелае – ту нагоре, ту надолу по склона. Няма план за тренировка, няма предварително обмислен маршрут. Няма и притеснения. И тревоги. Момент на безгрижие, за който съм благодарен – както и за много, много други неща.

След последните шест месеца имам чувството, че се нуждая от този миг. Не подозирах с какво ще ми се наложи да се преборя… И всичко заради тази малка, неукротима топка кафява козина, която в момента се опитва да изтръгне ръката от рамото ми. Изправих се срещу страх, с какъвто не съм се сблъсквал досега. Изпитах и отчаяние – от онзи тип, при който самият въздух започва да те задушава и да изсмуква живеца ти. Изправих се срещу смъртта. Това обаче не е всичко. Има още толкова много.Истината е, че това малко кученце ме промени по начини, които едва започвам да осъзнавам. Може би никога няма да ги осъзная напълно. Но едно знам със сигурност: да открия Гоби се оказа едно от най-трудните предизвикателства в живота ми. Но да бъда намерен от нея... се оказа едно от най-прекрасните."
Из книгата