"Тифи
Трябва да призная, че отчаянието кара човек да бъде много по-непредубеден.
Действително мога да видя някои положителни страни в този апартамент. Яркият мухъл на кухненската стена може да бъде изтъркан, поне в краткосрочен план. Мръсният матрак може да бъде заменен с нов, относително евтин. И човек определено може да твърди, че гъбите, които растат зад тоалетната, внасят едно свежо, естествено усещане на това местенце.
Гърти и Мо обаче не са отчаяни и не се опитват да бъдат позитивни. Бих определила израженията им като "ужасени".
– Не може да живееш тук.
Това е Гърти. Ботушите ѝ на високи токчета са опрени един в друг, а лактите са прибрани до тялото ѝ, сякаш заема възможно най-малко място в знак на протест, че изобщо се намира тук. Косата ѝ е прибрана в нисък кок и вече е защипана с фиби, така че да може бързо да си сложи адвокатската перука, която носи в съда. Изражението ѝ щеше да бъде комично, ако тук не ставаше дума за моя собствен живот.
– Трябва да има и друго място, което да ти влиза в бюджета, Тиф - казва притеснено Мо, подавайки глава от шкафа на бойлера. Видът му е дори по-раздърпан от обичайното, подпомогнат от паяжината, която сега виси на брадата му. – Това е по-зле даже от апартамента, който оглеждахме снощи.
Потърсвам с очи агента по недвижими имоти; слава богу, той не може да ни чуе, понеже пуши на "балкона" (провисналия покрив на гаража на съседа, който определено не е бил проектиран за ходене отгоре му).
– Няма да се занимавам повече с поредната от тези адски дупки - обявява Гърти и поглежда часовника си. Осем сутринта е - тя трябва да бъде в Кралския съд в Саутуорк в девет. – Трябва да има и друг вариант.
– Със сигурност можем да я сместим у нас, не мислиш ли? - предлага Мо за около пети път от събота насам.
– Сериозно, няма ли да престанеш вече? - подскача Гърти. – Това не е дългосрочно решение. А и ще трябва да спи права, ако изобщо се побере някъде. - Тя ме оглежда с раздразнение. – Не можеше ли да си по-ниска? Щяхме да те сбутаме под масата, ако беше под метър и седемдесет и пет.
Добивам извинително изражение, но в действителност бих предпочела да остана тук, отколкото на пода на мъничкия, безбожно скъп апартамент, който Мо и Гърти наеха съвместно миналия месец. Никога преди не са живели заедно, дори и когато учехме в университета. Притеснявам се, че това може да доведе до смъртта на приятелството им. Мо е разхвърлян, разсеян и има загадъчната способност да заема адски много място, въпреки относително дребния си размер. Гърти, от друга страна, е прекарала последните три години от живота си в един неестествено чист апартамент, толкова идеален, че приличаше на компютърна симулация. Не съм съвсем сигурна как техните два начина на живот ще се съчетаят, без да взривят цял Западен Лондон.
Главният проблем обаче е, че ако смятам да спя на нечий под, със същия успех мога направо да се върна в дома на Джъстин. А от единайсет вечерта в четвъртък официално реших, че повече не бива да допускам този вариант. Трябва да вървя напред и трябва да се обвържа с някое място, така че да не мога да се върна.
Мо си потрива челото и се отпуска върху мръсния кожен диван.
– Тиф, мога да ти заема малко...
– Не искам да ми заемаш пари - отвръщам по-рязко, отколкото възнамерявах. – Вижте, наистина трябва да се оправя с това тази седмица. Или ще остана тук, или в споделения апартамент.
– Искаш да кажеш споделеното легло - намесва се Гърти. – Мога ли да попитам защо трябва да бъде точно сега? Не че не съм очарована. Обаче последно си спомням, че си стоеше кротко в онзи апартамент и очакваше следващия път, в който Онзи Чието Име Не Бива Да Се Споменава ще благоволи да се отбие.
Потрепвам от изненада. Не заради отношението - Мо и Гърти никога не са харесвали Джъстин и знам, че мразят факта, че все още живея в жилището му, макар той рядко да се вясва там. Просто е необичайно да чуя Гърти да го споменава директно. След последната вечеря за въдворяване на мир, която приключи с ужасна кавга между четирима ни, аз се отказах да се опитвам да направя така, че всички да се разбират, и просто напълно спрях да говоря с Мо и Гърти за Джъстин. Старите навици умират трудно - дори и след като скъсах с него, и тримата все още избягваме да го обсъждаме.
– И защо е необходимо да бъде толкова евтино? - продължава тя, като пренебрегва предупредителния поглед на Мо. – Знам, че ти плащат жълти стотинки, обаче сериозно, Тифи, нещо за четиристотин на месец е невъзможно в Лондон. Наистина ли си обмислила всичко това? Подобаващо?
Преглъщам. Усещам, че Мо ме наблюдава внимателно. Това му е лошото да имаш приятел терапевт: Мо на практика е акредитиран четец на мисли и изглежда, никога не изключва суперсилите си.
– Тиф? - включва се той нежно.
Ох, дявол да го вземе, просто ще трябва да им покажа. Не ми остава нищо друго. Бързо и всичко накуп, това е най-добрият начин, като да сваля лепенка, да вляза в студена вода или да кажа на майка си, че съм счупила някое от украшенията от скрина във всекидневната.
Пресягам се за телефона си и им показвам съобщението във фейсбук.
"Тифи,
Наистина съм разочарован от начина, по който се държа снощи. Съвсем прекали. Апартаментът е мой, Тифи - мога да се прибирам, когато пожелая и с когото пожелая.
Очаквах да бъдеш по-благодарна, задето ти позволявам да останеш там. Знам, че раздялата ни беше трудна за теб - знам, че не си готова да си тръгнеш. Но ако смяташ, че това означава, че можеш да пробваш да "налагаш някакви правила", тогава е време да ми изплатиш наема за последните три месеца. А ще се наложи да плащаш пълната част от наема си и занапред. Патриша казва, че се възползваш от мен, като живееш у нас почти безплатно, и макар винаги да съм се застъпвал за теб пред нея, след вчерашното изпълнение започвам да си мисля, че тя може би е права."
Джъстин хх
Стомахът ми се преобръща, когато препрочитам изречението с "възползваш се от мен", защото никога не съм имала намерение да правя подобно нещо. Просто не знаех, че когато си тръгна, този път наистина е бил сериозен. Мо първи приключва с четенето.
– Пак ли се е "отбил" в четвъртък? С Патриша?
Извръщам поглед.
– Има право. Наистина беше мило от негова страна да ме остави там толкова време.
– Чудно - мрачно се намесва Гърти. – Винаги съм оставала с ясното впечатление, че на него му харесва да си там.
Тя иска да прозвучи язвително, но до известна степен и аз се чувствам така. Докато съм все още в апартамента на Джъстин, нещата не са наистина приключили. Искам да кажа, всички предишни пъти накрая все се е връщал. Но пък в четвъртък се запознах с Патриша. Истинската, изключително привлекателна, всъщност доста приятна жена, заради която Джъстин ме е зарязал. Никога преди не е имало друга жена.
Мо хваща ръката ми, а Гърти взема другата. Оставаме така, без да обръщаме внимание на агента по недвижими имоти, който пуши пред прозореца, и аз си позволявам да заплача за момент, само по една голяма сълза по всяка буза.
– Е, както и да е - казвам ведро, като отдръпвам ръце, за да избърша очите си. – Трябва да се изнеса. Сега. Дори и да исках да остана и да рискувам пак да доведе Патриша, не мога да си позволя наема, а дължа на Джъстин куп пари и наистина не искам да вземам назаем от никого, малко ми е писнало да не си плащам сама за нещата, честно казано, така че... да. Или тук, или споделения апартамент.
Мо и Гърти се споглеждат. Гърти затваря очи в измъчено примирение.
– Е, очевидно не можеш да живееш тук. - Отваря очи и протяга едната си ръка. – Покажи ми пак онази обява.
Подавам ѝ телефона си и сменям съобщението на Джъстин с обявата в "Гъмтрий" за споделения апартамент.
Двойно легло в слънчев едностаен апартамент в Стокуел, наем триста и петдесет паунда на месец, в който са включени и сметките. На разположение е веднага, за най-малко шест месеца.
Апартаментът (и стаята/леглото) ще бъдат споделяни с двайсет и седем годишна сестра по палиативни грижи, работи нощни смени и отсъства уикендите. В апартамента е само от девет сутринта до шест привечер. Понеделник до петък. През останалото време е изцяло на ваше разположение! Идеален за човек, който работи от девет до пет.
За оглед, свържете се с Л. Туоми - данни по-надолу.
– Това не значи просто да споделяте един апартамент, Тиф, а едно легло. Да спиш в едно легло с някой друг, е странно - обажда се притеснено Мо.
– Ами ако този Л. Туоми е мъж? - пита Гърти.
Подготвена съм за този въпрос.
– Няма значение - отвръщам спокойно. – Все пак никога няма да бъдем в леглото по едно и също време, нито дори в апартамента.
Тези думи са неудобно близки до онези, които изричах, когато оправдавах оставането си в апартамента на Джъстин миналия месец, но все тая.
– Ти ще спиш с него, Тифани! - възмущава се Гърти. – Всички знаят, че първото правило за споделения апартамент е да не спиш със съквартиранта си.
– Не мисля, че винаги това е уговорката, която се прави с тези думи - обяснявам аз кисело. – Разбираш ли, Гърти, понякога, когато хората казват, че ще "спят заедно", в действителност имат предвид...
Тя ме поглежда дълго и изпепеляващо.
– Да, благодаря ти, Тифани.
Подхилкването на Мо спира, когато Гърти извръща погледа си към него.
– Бих казал, че първото правило в споделен апартамент е да се увериш, че се разбираш добре с другия човек, преди да се нанесеш - обажда се той и умело пренасочва погледа ѝ отново към мен. – Особено при подобни обстоятелства.
– Очевидно първо ще се срещна с този Л. Туоми. Ако не се харесаме, няма да го вземам.
След секунда Мо кимва и стисва рамото ми. Всички изпадаме в онзи вид мълчание, което следва приключилото обсъждане на нещо трудно - човек е наполовина благодарен, че е свършило, и наполовина облекчен, че изобщо се е справил с него.
– Хубаво - отсича Гърти. – Хубаво. Прави каквото е нужно. Трябва да е по-добре от това да живееш в подобен коптор. – Тя тръгва да излиза с маршова стъпка от апартамента, като в последния момент се завърта, за да се обърне към агента, който влиза от балкона. – А ти - казва му високо - си едно проклятие за обществото.
Той примигва, докато приятелката ми затръшва вратата. Следва дълго, неловко мълчание.
Мъжът си гаси цигарата.
– Е, значи, ви интересува? - пита ме."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
