Скъпи Едуард

Какво означава не просто да оцелееш, но да живееш истински?

Дванадесетгодишният Едуард заминава със семейството си за Лос Анджелис, където възнамеряват да се устроят за постоянно. Сред останалите сто и осемдесет пасажери на борда на самолета са ранен ветеран, който се завръща от Афганистан, прикован към инвалидна количка, бизнес магнат на преклонна възраст, уверен в светлото си бъдеще млад финансист и свободолюбива жена, която бяга от контролиращия си съпруг. На половината път самолетът се разбива. Едуард е единственият оцелял.

Невероятната история на момчето чудо привлича вниманието на цялата нация, но той се затруднява да намери мястото си в света без близките си. Заживява при леля си и намира известна утеха в приятелството със съседката Шей, но продължава да чувства, че част от него е останала в небето, завинаги свързана със самолета и останалите пътници. Неочаквано откритие обаче му помага да си отговори на най-важните житейски въпроси: Как да продължиш напред, след като си изгубил всичко? Какво придава смисъл на живота? Успяваме ли да извлечем най-доброто от времето, което ни е дадено?

Заедно с Шей Едуард поема по пътя на изцелението, за да се научи да открива отново радостта и красотата на живота.

"Медицинската сестра будеше Едуард посред нощ, за да премери кръвното и температурата му. Добре ли си?, питаше го тя всеки път. Плешивият лекар обикновено питаше Боли ли?. Леля му пристигаше сутрин, прибираше косата от челото му и прошепваше: Как си?.

Едуард не можеше да отговори на нито един от тези въпроси. Бе прекалено опасно да отвори вратата към своите чувства. Той се опитваше да стои далеч от мислите и емоциите си, сякаш заобикаляше мебели в стая. Ако медицинската сестра оставеше телевизора включен на детския канал, той гледаше анимационни филми. Устата му постоянно беше суха, а щракането в ухото му ту се появяваше, ту изчезваше. Понякога беше буден, но часовете минаваха, без изобщо да разбере. В един момент държеше подноса със закуската, в следващия навън вече бе тъмно.

Не обичаше ежедневните разходки, които не бяха точно разходки, защото през цялото време седеше в инвалидна количка.
– Трябва да смениш обстановката - повтаряше му всеки ден медицинската сестра с плитките. Сестрата, която бе на смяна в почивните дни - дългата ѝ руса коса стигаше до дупето, - не казваше нищо. Просто го слагаше в инвалидната количка и го извеждаше в коридора. А там го чакаха хората. Коридорът беше пълен. Болни хора, някои от тях също в инвалидни колички, други едва стояха на краката си и се подпираха на вратите. Сестрите се опитваха да ги пратят в стаите им.
– Не задръствайте коридора - крещеше един мъж. – Нарушавате правилата за пожарна безопасност. Осигурете на момчето достатъчно пространство.

Възрастен мъж се кръсти, последван от тъмнокожа жена на система. Червенокос тийнейджър на възрастта на Джордан му кима и го гледа с любопитство. Толкова много очи се взираха в Едуард, че сцената приличаше на картина на Пикасо: стотици очи, крайници и коси, оформени в най-различни прически. Една възрастна жена посегна да докосне ръката му, когато Едуард мина покрай нея.
– Бог те е благословил.

Най-неприятни бяха плачещите. Едуард се опитваше да не ги гледа, но риданията им отекваха като звуци на орган и изсмукваха свежия въздух в коридора. Не беше редно да му натрапват емоциите си, когато собствената му мъка и страх бяха толкова големи, че трябваше да ги крие от тях. Сълзите на тези непознати хора пареха наранената му кожа. Щракането отново се появяваше в ушите му, а плачещите вдигаха носните кърпички пред устите си. В този момент сестрата стигаше до края на коридора, автоматичната врата се отваряше и те излизаха. Той свеждаше поглед към счупените си крака, защото нямаше сили да погледне небето, което носеше печата на смъртта."
Из книгата