"Пролог
Събота, 28 април 1945 г.
Езерото Комо, Италия
15:30 ч.
Бенито Амилкаре Андреа Мусолини съзнаваше, че съдбата му е решена. Разбра го в онзи момент предишния ден, когато партизаните от 51-ва бригада "Гарибалди" преградиха пътя на германския конвой, подпомагащ бягството му на север към Швейцария. Командващият колоната – офицер от Вермахта – не криеше до каква степен му е дошло до гуша от сражения. Искаше единствено да избегне настъплението на американските войски и да се прибере без премеждия в Третия райх. Което обясняваше как едно повалено дърво и трийсетина опърпани партизани успяха да пленят триста въоръжени войници от редовната германска армия.
В продължение на двайсет и една години Мусолини бе управлявал Италия, но когато Съюзниците завзеха Сицилия, а после нахлуха и на континента, неговите поддръжници фашисти и крал Виктор Емануил ІІІ се възползваха от тази възможност, за да го отстранят. Трябваше да се намеси лично Хитлер, за да го отърве от затвора, след което да го обяви за глава на Италианската социална република със седалище в Милано. Която не беше нищо повече от марионетен режим на Германия, подхранващ илюзията, че Мусолини все още се крепи на власт. Но вече и с това бе свършено. Съюзническият щурм на север бе довел до завземането на Милано, принуждавайки го да бяга към езерото Комо и границата с Швейцария, която беше само на няколко километра.
– Какъв спокоен ден – каза му Клара.
В живота си той бе имал безброй жени. Съпругата му търпеше любовниците, защото разводът не беше възможен. Най-вече по религиозни причини, но пък и как ли би се чувствала като бивша съпруга на Дучето? Едва ли особено добре. Но въпреки всичките увлечения Кларета Петачи заемаше особено място в сърцето на Мусолини. Двайсет и осем години беше разликата във възрастта им, но някак се разбираха. Тя никога не оспорваше казаното от него. Не изпитваше съмнения. И винаги го бе обичала. Дошла бе до Комо по собствено желание, за да бъде с него в изгнанието му. Но съдбата бе решила друго. Руснаците обстрелваха с артилерия Берлин, британци и американци препускаха през Германия без всякаква съпротива, Третият райх беше в развалини. Хитлер се криеше в бункер под разрушената си столица. Оста Рим–Берлин се бе сринала. Тази проклета война, която не трябваше изобщо да започва, отиваше към края си.
И те я бяха загубили. Клара стоеше до отворения прозорец, погълната в мислите си. Гледката към езерото в далечината и планините от другата му страна беше впечатляваща. Бяха прекарали нощта в това скромно жилище; в стаята им имаше само едно легло и два стола върху каменния под. В камината не гореше огън, а единственото осветление беше една гола крушка, която хвърляше остри отблясъци върху белосаните стени. Мусолини дълго време бе живял сред лукс и привилегии. Затова сега му се струваше ирония на съдбата той и Клара – които някога търсеха утеха в прегръдките си сред разкоша на Палацо Венеция – да се озоват в тази селска колиба насред хълмовете в италианската провинция.
Той се приближи към прозореца и застана до нея. Первазът беше покрит с дебел слой прах. Тя го хвана за ръката, сякаш беше дете.
– Допреди седем години – каза той – бях интересна личност. Сега съм само един жив труп.
Гласът му издаваше апатия.
– Все още си важна личност – обяви тя.
– Аз съм свършен. Звездата ми залезе. Вече нямам сили да се боря.
Напоследък той ставаше все по-кисел, избухлив и странно нерешителен. Само понякога припламваше някогашната ярост на господаря повелител. Вече никой не се интересуваше какво върши, мисли и казва Мусолини. Само Клара. Облачното следобедно небе бе надвиснало ниско над главите им, въздухът беше задушен и изпълнен с тътена на далечни престрелки. Проклетите бунтовници бяха превърнали страната в стрелбище, прочистваха я от последните останали фашистки елементи. Долу в ниското той видя автомобил, който пълзеше бавно нагоре по виещия се път от Адзано. Двамата с Клара бяха доведени в тази къща в малките часове на нощта. Защо? Той не знаеше. Но през цялото време ги охраняваха двама брадати партизани с фуражки с червени петолъчки, с автомати в ръцете.
Сякаш очакваха нещо да се случи.
– Не трябваше да идваш – каза ѝ той.
Тя стисна ръката му.
– Мястото ми е при теб.
Той се възхищаваше на нейната лоялност и съжаляваше, че собствените му черноризци не я притежават дори в минимална степен. Прозорецът беше на около пет метра над земята. Но в този момент той си представяше, че е застанал много по-високо, на балкона на Палацо Венеция през 36-а и възхвалява славната победа на италианската армия в Абисиния. А долу на площада четиристотин хиляди души посрещат думите му с бурни несекващи овации, сякаш изпаднали в транс. "Дуче, Дуче, Дуче" – крещяха тълпите и той вдишваше с жегата масовата им истерия. Колко възбуждащо!
Но от някогашния Цезар не бе останало почти нищо. Освен плешивата глава и шкембето. Очите му бяха станали жълтеникави, погледът му блуждаеше като на обсебен. Все още носеше униформата си – черна риза, сива куртка, бричове с широки червени кантове, лъснати черни ботуши и сива фуражка без украшения. Предишния ден, преди да го заловят партизаните, бе облякъл шинел и каска на германски редник в глупав опит да се дегизира. Което беше грешка. Издаваше страх.
Някои го наричаха палячо, други – авантюрист, използващ политика на силата, трети – комарджия в игра с високи залози, къпещ се в минала слава. Европейците го бяха обявили за човека, накарал влаковете в Италия да се движат навреме. Но той си оставаше просто Ил Дуче. Вождът. Най-младият мъж, управлявал някога Италия.
– Очаквам края на тази трагедия – каза той. – Чувствам се странно откъснат от всичко, сякаш вече не съм участник в пиесата, а последният ѝ зрител. Нещо от депресията, която изпитваше в последно време, отново се опитваше да го стисне за гърлото и той с усилие се мъчеше да се откъсне от хватката ѝ. Сега не беше време за самосъжаление. Автомобилът продължаваше да се бори с острите завои на шосето, между кедровите и еловите гори; воят на двигателя се засилваше с приближаването към къщата.
Мусолини беше уморен, пребледнял и небръснат. Освен това изглеждаше необичайно размъкнат, униформата му беше измачкана. Но най-лошото бе, че се чувстваше оставен на произвола на съдбата, което го хвърляше в паника. Вече нищо не зависеше от него. Колата спря в подножието на къщата. От шофьорската врата слезе мъж в бледосиня униформа на капитан от Луфтвафе; кафявите петлици на яката му го идентифицираха като свързочник. От вчера Мусолини не бе виждал други хора освен някакви мърляви партизани. Бе забелязал объркаността им още в кметството на Донго, където го бяха отвели най-напред и където стана ясно, че никой от неговите инквизитори не знае какво да прави."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
