"Няколко думи от автора
Йезуити, масони, тамплиери, Опус Деи, тайни общества и мистика... Ако сте чули толкова много за тях, то е защото те са се... провалили. Няма по-голям неуспех за едно тайно общество, от това всички да научат за него. Това е истинската философия на тайните общества, а всичко, за което сте чули, е бледо копие на реалността. Един не много сполучлив опит да се реализира частица от някакво познание, която случайно е попаднала у някого, без да разбира целостта и смисъла. Именно поради тази причина практически всички подобни общества на западната култура са се сгромолясали...
Достатъчно е да зададем въпроса, възможна ли е възвишена кауза, без да се убие алчността? Възможна ли е? Или този първичен човешки порок може да бъде оставен да се развихри? Ако погледнете всички ордени и братства на западната култура, ще видите, че алчността присъства. Тя не е убита, приема се за даденост? Нима дори само това не е достатъчно, за да доведе до провал? А колко други слабости човешки, освен нея има. И всички трябва да се обмислят и овладеят, преди да се създаде кауза. Независимо тайна или явна, кауза неозаптила човешката греховност, е обречена. Именно затова и всички знаем всичко за "тайните" общества на Западна Европа. Те са станали известни, победени от самата неовладяна същност на човека и са разрушени, когато са изглеждали на върха си. Тамплиерите са заличени за една нощ от френския крал с български произход Филип Хубави. Тевтонците са разбити на върха на мощта си от един полски крал с дървени крепости.
А масоните и илюминатите са псевдо-общества, обединяващи наивници, за да отвличат вниманието от истинските тайни движения. Всяка истинска власт е тайна. Запомнете това, то важи и днес. Власт, която не е тайна, е уязвима и слаба. Тя е мишена на всеки свой съперник, и всяка нейна грешка се плаща скъпо. Тайната е огромна сила, а ако нещо остане тайно до края на мисията си, то мисията е в най-висока степен успешна. Лишени от пълното познание, коренящо се в древността на Изтока, и пренесено в Европа от конните народи, западните култури никога не са успели да създадат истинска тайна и ефективна организация, която да постигне конкретни цели, и да функционира с векове.
И когато му дойде времето, дори и с разкриването си, да постигне реална цел... Но някои други са успели...
1388
В тези трудни времена, след чумата и постоянните войни, хората вече не плачеха. Бяха свикнали със злото и живееха с него. Но днес лицето на царя беше мокро.
– Това е краят – каза Шишман на съпругата си. – С Иван Асен идва и краят на България, краят на всички ни...
– Винаги има надежда, вярвай в Бог, брат ти вярваше...
– Вярвам, откакто съм роден. Направихме чудеса в неговото име. Шепа народ, разсипан от епидемии и алчни феодали, успя да удържи османците толкова дълго. Но всичко свърши...
– Все още има надежда. Сърбите победиха веднъж. Василевсът е още в Константинопол...
– Няма надежда. Който държи Средец, той държи целия полуостров. Константинопол е един обсаден град. Няма кой да го спаси. Единствената възможност бе да удържим Средец. Да го удържим сега, да го удържим утре, да го удържим още 20–30 години. Да го удържим, докато стане някакво чудо, докато дойде нова сила в народа ни, да се събере войска и да прогони поганците. Който държи Средец, държи всичко. Османците го държат. Сега всички сме обречени. И ние, и сърбите, и гърците, и василевсът...
– Поискай помощ, съберете се с брат ти и с Лазар. Върнете града...
– Всички заедно не можем надви османците, силни са. А какво остава да им отнемем такъв град? Те едва го отнеха от нас – слабите. Ние как ще им го вземем?
– Поганец ли ще ставаш? Плачещите царе накрая стават поганци и паши на султана.
– Платих скъп кръвен данък на султана. Колко царски синове и дъщери му дадохме да воюват за него и да му раждат деца. Унизихме се. Но аз поганец няма да стана.
– Тогава не плачи. Предстои ти да загинеш геройски. Героите не плачат.
– Няма да загина геройски, любима моя. Все още имам
какво да направя. Имам и време, преди поганците да покорят България. И това нещо е по-важно от всичко друго, след като загубихме Средец.
– Сигурна съм, че си роден, за да постигнеш велика победа в живота си, Шишмане... Винаги съм го вярвала... – каза просълзена царицата.
– И аз ще я постигна. Просто за тази победа никой никога няма да разбере – отвърна царят и избърса последните сълзи в живота си.
"Евреинът" Велко
Езра скочи от коня. Добичето беше преуморено от бързане, но тържеството при везира беше по-важно. Подаде повода на коняря заедно с една пара. Оставаха броени часове, а трябваше да се приведе в приличен вид след дългата езда. Имаше и още една среща междувременно. Забърза се нагоре по стълбите в гостилницата. Пролетта в Константинопол вече беше настъпила. Онова прекрасно време в мекия климат край Проливите, в което нито студът те кара да трепериш, нито жегата изпълва въздуха с непоносима влажност. Двама турци седяха на масата и спореха.
– Султанът пак се продаде на неверниците... – каза единият, очевидно без особено да се страхува от шпиони в самата столица на империята.
– Е, ти пък сега, едно име. Не се е продал. Не му е дошло времето още явно – отговори другият.
– Три века градът е наш и още носи християнско име. Срам и позор за Пророка – упорстваше първият. – Султанът никога няма да се освободи, докато взима заеми от неверниците.
– Вярвай в Падишаха, той има най-голямата империя на света. Сигурно знае какво прави...
Турците обсъждаха вечния вече въпрос, кога ще се смени наименованието на столицата. То още беше византийско, на името на основателя на града – римлянин и християнин. Турците си го наричаха Истанбул, а балканските християни – Цариград. Но официално нито един от султаните от XV век насам не беше го преименувал. А империята бе минала зенита на мощта си и с всяко следващо поколение ставаше по-слаба. Тоест вероятността името да се смени – по-малка. Езра беше наясно, че така наречените "неверници" името слабо ги интересува. Западна Европа бе общество от търговци и манифактуристи. Вълнуваха се основно от богатствата на Османската империя и от търговските пътища. Името на столицата изобщо не беше въпрос, над който се замислят. Турците бяха прави, че султанът е затънал в дългове и това го прави зависим. Но никой никога не му бе поставял условие за името на Константинопол, нито пък някой би обърнал внимание, ако го промени. Истинските условия бяха за пристанищата, за тържищата, за концесиите. И разбира се – най-важният въпрос – за оръдията, пушките и мунициите, които Падишахът щедро купуваше, за да воюва с руския цар. Така онова, което интересуваше хората, на които дължеше пари, беше да купи въоръжението от тях, а не от съперниците им.
Стаята беше добре подредена. Ваната – пълна и затоплена. Езра бързо свали дрехите си и се потопи в рая. Час по-късно, в нови одежди, обръснат и освежен, евреинът се отправи към Златния рог. Кварталът на немюсюлманите, където кипеше основната част от търговията в града и носеше най-големите приходи на хазната. Домът, в който го чакаха, беше от по-първа ръка, но не от най-богатите. Задругата беше преценила, че това е най-доброто прикритие. Бедна и невзрачна къща привличаше точно толкова шпионите, колкото и твърде богата. Агентите знаеха, че дом "средна ръка" е предпочитано прикритие за всякакви тайни дела. Отвори му слугинята – надлежно забулена българка. Въведе го през познатия коридор, после в дневната, после през една дупка в пода – в подземието. Там го чакаха другите трима братя.
– От Пловдив до тук толкова бързо! Чудехме се дали ще успееш, Велко. Уморил си кончето... – каза хаджи Петко, собственикът на къщата.
– Умори се наистина. Но така можем да уредим работата с Мехмед паша още днес. Няма да се налага да ходя на султанския прием другата седмица.
– Да, спести ни пари. Секретарят поиска петдесет златни, за да ти уреди покана – включи се дядо Неофит от Бачково.
– Петдесет лири? За толкова ще си купим няколко нови коня... – възкликна Езра.
– Излиза, че да преумориш кон е по-изгодно – забеляза пресметливо хаджията.
Езра седна на скромния миндер. Настана кратко мълчание, след което Петко отново проговори:
– Нямахме време да се видим с Игумена. Изчезнал е някъде, сигурно не е и в България... – в разговорите помежду си членовете на Задругата използваха истинското име на страната си.
– Значи ще решаваме сами – каза Езра.
– Ние мислим да поискаме Кресна – намеси се хаджията, очевидно говорещ от името на останалите трима. – Но ти си евреинът, ти познаваш по-добре длъжника си.
– Кресна е предпазливият вариант. Почти сигурно ще ни я даде. Хасково е по-добре, че е близо до Узунджово. Но може да ни помисли за алчни.
– Кресна ще донесе поне тройно по-малко пари от Хасково – каза Неофит.
– Ще ни трябват две години да покрием харчовете и едва след това ще спечелим – съгласи се Езра. – Но пък така има възможност в бъдеще пак да му дадем заем. Като му е евтино да го изплаща, ще вземе от нас.
– Значи и ти си съгласен с нас – рече Неофит.
– Мисля, че не трябва да се изсилваме. Хасково – може би друг път.
– Това ще е решението – заключи хаджията. – Ще поискаш Кресна. Да прекараш приятно и да не сваляш много фереджета на везирските ханъми...
– Какви ханъми, те половината са българки и сръбкини
подсмихна се Езра.
Четвъртият в стаята така и не каза нищо. Запази мълчание до самия край на срещата. Езра кимна и излезе. Знаеше, че баща му, истинският му баща, а не евреинът Йосиф Амар, чието минало бяха присвоили, не обичаше да говори много. Езра Амар – "синът" на Йосиф, богат еврейски търговец и лихвар, всъщност беше Велко, син на Иван от едно село край Пловдив. А Иван почти не говореше, предимно действаше..."
Из книгата