"Клара
Това е скромна къща на два етажа, със стръмен покрив и боядисани в бежово стени в предградията на Сиатъл. Покрай алеята за коли се виждат редица обикновени храсти, дело на градинар, лишен от въображение. Изглежда съвсем същата като къщата отляво и много подобна на тази отдясно. При все това номерът над гаража превръща тази къща в по-особена. Смъквам се по-надолу на седалката, достатъчно ниско, за да виждам мъждивата светлина от втория етаж през мъглата от студения ситен дъжд. Зад еркерния прозорец стои русокоса жена, люлееща малко момче, сгушено в ръцете ѝ. Бузката му е отпусната върху рамото ѝ, което подсказва, че детето спи.
– Къде ще отидат? - питам, стрелвайки с очи големия надпис "Продава се" върху табелата, забучена в моравата пред къщата. Още един повод съседите да хвърлят по някой и друг състрадателен поглед, когато минават по улицата.
– Тя не може да плаща ипотеката - казва полицай Бърк, докато отпива поредната глътка кафе, чийто остър аромат изпълва купето на колата.
– Родителите ѝ имат ферма извън града. Навярно ще се премести при тях.
– Съпругът ѝ не е имал застраховка живот? Никаква осигуровка?
– Наложило се е да вземе заем срещу къщата, за да плати погребението.
Тъпа болка пробожда гърдите ми, докато наблюдавам как Бети Джо Билингс се премества на другия прозорец, впервайки бездушен поглед в алеята за коли отдолу, където се виждат малки локви, образувани във вдлъбнатините от гумите на колата, която навярно е била паркирана там. Точно същото място, откъдето съпругът ѝ е махнал с ръка за последен път, преди да се качи на пасажерската седалка на своя вишнево червен Форд F-250 - пикапът, който той е обявил за продажба в Крейглист. Пикапът, който предоставил на вдъхващия надежда сериозен купувач, за да направи пробно кръгче. Четиринайсет дни по-късно полицията в Сиатъл открила трупа на Уейн Билингс в едно градско сметище. Пикапът не бил намерен и вероятно никога нямаше да бъде. Нямало никакви свидетели, които да разпитат, с изключение на съпругата на Уейн, и всичко, което успели да узнаят от нея, било, че шофьорът носел бейзболна шапка и бил докаран от друг човек в тъмен седан. Тя не му обърнала особено внимание и аз разбирам защо. С двегодишно дете, увиснало на крака ѝ, и триседмично бебе на ръце, бедната жена навярно едва е държала очите си отворени от изтощение. Когато Уейн е потеглил, тя сигурно си е мислила за уютния семеен миниван, който са щели да си купят с парите от продажбата на пикапа.
Чистачките се движат напред-назад с монотонно съскане, а от радиатора под арматурното табло лъха топлина, опитвайки се да прогони студа във влажния пролетен въздух. Преди седмица пристигнах на Западния бряг и макар че местните се кълнат, че обикновено времето не е толкова лошо, навън не е спряло да вали. Но аз нямам нищо против. Дори го намирам за успокояващо.
– Наистина е много жалко. Всички казват, че той е бил свестен тип. Децата му никога няма да го узнаят - промърморва Бърк с онзи уморен тон, който ми подсказва, че за него това е само поредният случай. Работата си бе взела своята дан. Вината не беше негова, по този начин много полицаи се научават да се справят с ужасите, които виждат всеки ден. Претръпване. Случаят все още не е приключен, но местната полиция всъщност вече го е отписала. Разбрах го в секундата, когато поисках документите по разследването. Направих го под често използваното прикритие на колега полицай от Вашингтон, окръг Колумбия, разследващ подобни случаи на Източното крайбрежие. Никой от местните момчета не знае защо в действителност съм тук. Отново се взирам в ангелското личице на момченцето. И мислено се заричам, че Ръст Марков и всеки един, свързан с него, ще си плати.
Люк
Тръсвам чашата върху масата.
– Милър може да си върви. Готов съм сам да ръководя сервиза. Погледът на вуйчо Ръст се плъзва по привлекателната жена, минаваща покрай нас на път към тоалетната, бедрата ѝ се поклащат в синхрон с барабанния ритъм на музиката.
– Аз ще ти кажа кога си готов. Щедрата глътка водка едва успява да възпре жлъчния отговор, напиращ върху езика ми.
– Сериозно? И какво още трябва да направя? Нима вече не съм се доказал? Взирам се сурово в него, докато той задържа отпитата глътка алкохол в устата си. Ръст винаги е проявявал търпение към мен, но това е знак, че толерантността му към пиянската ми настойчивост е на изчерпване.
– Всички хубави неща се случват на онези, които умеят да чакат.
– Аз чаках. По дяволите, направих много повече от това. Направих всичко, което пожела от мен! Мислиш ли, че ми беше кеф да сменям гуми и всяка нощ да се прибирам у дома, вмирисан на машинно масло? Той отпуска ръка върху рамото ми и леко го стиска.
– Всичко е част от плана, Люк. Планът. Ръст започна да пее песента за "плана", когато бях на тринайсет. Един ден спря на алеята за коли пред дома ни с последното си возило, сребрист кадилак, издокаран в елегантен костюм, и аз му заявих, че искам да бъда като него. Все още помня думите му: "Слушай ме, хлапе, и аз ще те уредя в живота". Единайсет години по-късно започвам да се чудя дали наистина го мисли.
– Аха, ами може би ще ме осветлиш за този твой велик план, за да мога по-добре да го разбера. Като например защо трябва да гледам насреща си грозното лице на Милър и да търпя тъпотиите му. Досега вече сервизът трябваше да е мой. Така ми каза. Да съм лице в лице с настоящия мениджър на сервиза на Ръст, кретен с наднормено тегло, който ми крещи заповеди, сякаш съм послушният му пес, всеки божи ден през последните два месеца, откакто Ръст ме премести от сервизните клетки в офиса като "помощник-мениджър", яко ми лази по нервите. Милър не е идиот. Той очаква по някое време тлъстият му задник да бъде изритан от скърцащия стол в офиса, за да се направи място за мен, и ме тормози от деня, в който кракът ми стъпи върху онзи мръсен циментен под.
– Имам нужда от Милър в сервиза.
– Докога?
– Докато аз кажа.
– И после какво? Ръст не спира да ми повтаря, че съм умник и ще стигна далеч. Предполагам, че "да стигнеш далеч" означава повече, отколкото привилегията да попълвам бумаги, да поръчвам части и да бъда наричан Сестра Бун от тайфа мърляви механици до края на живота си. Доходите от сервиза не покриват тузарския стил на живот на Ръст, поне дотолкова знам. Нито пък "РТМ Интърнешънъл", онлайн компания за продажба на автомобили, която той притежава с неколцина бизнес партньори, макар че въпросната компания го нарежда сред законните международни бизнесмени."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
