Момчето, което беше отгледано като куче

И други истории от бележника на детския психиатър. Какво става, когато малко дете е травмирано? Как страхът и насилието влияят върху психиката на детето? Има ли път за изцеление, когато си минал през невъобразим ужас?

Психиатърът Брус Пери е лекувал деца, преживели изключително тежки психически и физически травми: жертви на семейно насилие, отвличане, изнасилване и други. В Момчето, което беше отгледано като куче авторът с любов и разбиране представя техните истории и пътя към изцелението им. Д-р Пери обяснява какво става в мозъка, когато в тази ранна възраст човешкото същество е изложено на краен стрес. Той разкрива иновативните си методи, чрез които облекчава болката на децата, помага им да наваксат изоставането в своето развитие и да се превърнат в здрави възрастни.

Тази дълбоко информативна и трогателна книга по драматичен, но убедителен начин демонстрира способността на човешкия мозък да се възстановява при благоприятни условия. Само когато разберем, че човешкото отношение може не само да наранява, но и да лекува - едва тогава ще можем да изцелим духа и на най-нараненото дете.

Д-р Брус Пери е детски психиатър и невролог, професор по психиатрия и поведенчески науки във Висшето медицинско училище Файнбърг в Чикаго. Момчето, което беше отгледано като куче е изключително важна книга, получила международно признание и превърнала се в наръчник за лечение на детската травма. Авторът разяснява неврологичните и физиологичните промени, които настъпват при тежки травми, и очертава най-успешните терапевтични подходи.

Мая Салавиц е репортерка и журналистка, специализирала в областта на науката, политиката и терапията на пристрастяванията.

"Днес е трудно да си го представим, но когато аз учех в медицинския университет в началото на 80^-те години на XX век, изследователите не обръщаха особено внимание на трайните увреждания, които може да нанесе психичната травма. Още по-малко внимание се обръщаше на начина, по който травмата може да навреди на децата. Това не се смяташе за значимо, тъй като се вярваше, че децата са природно издръжливи и имат вродена способност да се възстановяват. Когато станах детски психиатър и невроучен, моят цел не беше да оборвам тази погрешна теория. Като млад учен обаче започнах да наблюдавам в лабораторията, че стресиращо преживяване - особено в много ранна възраст - може да промени мозъка на малките животни. Многобройни изследвания с животни показваха, че дори видимо маловажен стрес в бебешка възраст може да има устойчиво въздействие върху структурата и химията на мозъка, а следователно и върху поведението. Помислих си: защо същото да не важи и за хората? Този въпрос стана още по-очебиен за мен, когато започнах клиничната си работа с деца с проблеми. Скоро установих, че огромното мнозинство от моите пациенти водят живот, пълен с хаос, пренебрегване и/или насилие. Ясно беше, че тези деца не се възстановяват - иначе те нямаше да бъдат доведени в Детската психиатрична клиника! Бяха претърпели травма - например са били изнасилени или са станали свидетели на убийство, - която би накарала повечето психиатри да обмислят диагнозата посттравматично стресово разстройство (ПТСР), ако това бяха хора в зряла възраст с психиатрични проблеми.

Въпреки това тези деца се лекуваха така, сякаш тяхната история на травмата няма значение, а те по някаква случайност са развили симптоми, например депресия или проблеми с вниманието, които често изискват лечение с медикаменти. Разбира се, диагнозата ПТСР беше въведена в психиатрията чак през 1980 г. Първоначално се разглеждаше като нещо рядко - разстройство, засягащо само малцина войници, които са били опустошени от бойните преживявания. Скоро обаче симптоми от същия тип - натрапчиви мисли за травмиращото събитие, ярки спомени, нарушен сън, чувство за нереалност, засилено стряскане, крайна тревожност - започнаха да се описват и при оцелели от изнасилване, жертви на природни катастрофи и хора, които са преживели или са били свидетели на животозастрашаващи инциденти или наранявания. Днес се смята, че разстройството засяга поне 7% от всички американци, и повечето хора са наясно, че травмата може да има дълбоки и трайни ефекти. След ужасите през последното десетилетие A - от терористичните атаки на 11 септември 2001 г. до последиците от урагана Катрина - осъзнаваме, че катастрофалните събития могат да оставят неизличими белези върху психиката. Днес знаем - както в крайна сметка показват моите изследвания и проучванията на толкова много други специалисти, - че въздействието върху децата в действителност е много по-силно, отколкото върху хората в зряла възраст. Посветих живота си на това да разбера как травмата влияе върху децата, и да разработя новаторски начини за оказване на помощ, за да се справят с нея.

Лекувал съм и съм изследвал деца, изправени пред някои от най-ужасяващите преживявания, които можем да си представим: от оцелели жертви на опожаряването на сектата Клонка Давидова в Уако, Тексас, до пренебрегвани сираци от Източна Европа и оцелели от геноцид. Освен това съм помагал на съдилища да се ориентират в последиците от погрешно насоченото съдебно преследване на сатанинското ритуално малтретиране, основано на принудителни обвинения от измъчвани, ужасени деца. Правех всичко възможно, за да помагам на деца, които са били свидетели на убийството на родител, и на тези, които са прекарали години оковани във вериги или заключени в килери. Макар че повечето деца никога няма да преживеят нещо толкова ужасно като онова, което доста от моите пациенти са претърпели, много рядко се срещат деца, които се разминават с травмата. Според консервативни оценки около 40% от американските деца ще имат поне едно потенциално травмиращо преживяване, преди да навършат 18-годишна възраст: това включва смъртта на родител или брат/сестра, продължаващо физическо малтретиране и/или пренебрегване, сексуално малтретиране или преживяване на сериозен инцидент, природна катастрофа, домашно насилие или друго престъпление, свързано с насилие.

Само през 2004 г. според оценките три милиона официални доклада за малтретиране или пренебрегване на деца са били заведени в държавните агенции за закрила на децата; около 872 000 от тези случаи са потвърдени. Разбира се, истинският брой на малтретираните и пренебрегваните деца е много по-голям, защото повечето случаи никога не се докладват, а някои действителни случаи не могат да се потвърдят в достатъчна степен, за да се предприемат официални действия. В едно голямо проучване приблизително едно на осем деца под 17-годишна възраст съобщава за някаква форма на сериозно малтретиране от възрастен през предходната година, а около 27% от жените и 16% от мъжете в зряла възраст заявяват, че са били сексуал­но насилвани като деца. В национално проучване, проведено през 1995 г., 6% от майките и 3% от бащите дори признават, че физически са малтретирали децата си поне веднъж."
Из книгата