"Свещеният Граал: Част втора
Поех по коридор, облян в златиста светлина, с една-единствена врата в дъното. Секретарката ме помоли да изчакам на място и изчезна зад нея, като ме остави да зяпам огромното матово стъкло. Втренчих се отблизо в дръжката ѝ от черна кожа, обрамчена със сребърен ръб, сякаш съдържаше важна улика. Дори най-дребната подробност можеше да ме отведе до Свещения Граал, а понеже не го знаех къде е скрит, всеки детайл можеше да се окаже от жизненоважно значение. Не можех просто да вляза и да кажа: Йо, Бил. Каква е голямата тайна?. Не можех да го направя. Не можеш просто да се надяваш Бил Гейтс да ти подскаже. Няма да ти посочи малката статуетка на Буда на бюрото си и да ти каже: Амиии... виждаш ли този Буда? Държа си го тук, за да ми напомня каква е голямата тайна на бизнеса... Трябваше сам да се добера до тайните, а времето ми изобщо нямаше да е много. Тъй като трябваше да бъда максимално съсредоточен и концентриран, когато започнем разговора си, единственият ми шанс да видя нещо издайническо, щеше да е само когато влизам.
И в този момент, сякаш на забавен каданс, матовата стъклена врата се отвори. Пред мен се появи Бил Гейтс, който отпиваше от диетичната си кола. Усмихна се и повдигна кенчето, сякаш да каже наздраве.
– Здрасти - каза той. – Влизай... В момента, в който прекрачих прага, се почувствах като в онова старо шоу от 90-те години на миналия век, в което състезателите трябва да тичат през супермаркета, да намерят най-скъпите продукти, да ги метнат в количките си и да минат през касата, преди да е изтекло времето им. Само че на мен ми беше позволено само да оглеждам предметите, да си отбелязвам наум особеностите им, да ги запомням, колкото се може по-бързо, да разбера кои подсказки биха ми погнали да намеря Свещения Граал и всичко това преди да започнем разговора си. Докато Гейтс крачеше, чувах в главата си само: При мой сигнал... готови... старт! Бюрото на Гейтс беше дървено. Чисто. С два монитора. Зад него имаше висок кожен стол с цвят на малцово уиски. Слънчевата светлина обливаше всичко през френските прозорци и се отразяваше от стъклата на петте рамки, висящи на стената. Едната беше снимка на смеещите се Гейтс и Бъфет. Другата беше на Гейтс с Боно. Третата беше на майка, притиснала в прегръдките си своето дете, очевидно някъде в държава от третия свят. Под тях имаше овална полирана масичка за кафе с две книги отгоре ѝ. Едната беше от Стивън Пинкър и веднага си отбелязах наум:
Купи си книги на Стивън Пинкър. Малко по-нататък имаше два фотьойла в цвят между слонова кост и сиво, а помежду им - кафяво канапе. Гейтс седна в единия от двата фотьойла и забелязах, че мокасините му бяха черни и със заоблено бомбе, с пискюл отгоре. Следващата ми отметка наум беше: Купи си мокасини с пискюли. Носеше тъмни ежедневни панталони и чорапите му бяха смъкнати надолу. Нагоре бе облечен в поло, свободно по тялото, тъмнозлатисто, почти златна горчица. Неговите... Алармата в ума ми се включи.
– Значи това е първата ти книга, така ли? - попита Гейтс. Характерният му писклив глас беше в още по-висока тоналност на живо, което ме накара да се почувствам така, сякаш той наистина се радва да ме види. Поздрави ме и сподели, че наистина е впечатлен от хората, които съм успял да интервюирам досега. След това ме попита как съм се запознал с Чи Лу. В стаята влезе началникът на кабинета му, поздрави ме и седна до мен на дивана.
– Според мен, като се има предвид, че разполагаме само с 45 минути - каза той, – най-добре ще е да се опитаме максимално да оползотворим това време. Сложих диктофона си на масата и се втренчих в тефтера. Мислех си да започна от времената, когато е започнал първия си бизнес.
– Четох за Traf-O-Data, когато сте били в гимназията - казах аз. – Какъв опит придобихте от този си проект, който да ви е помогнал по-късно с Microsoft?
– С Пол Алън работихме заедно - започна Гейтс. – Всъщност това бе полезно за нас, защото този микропроцесор е с много ограничени функции... Гейтс започна бавно, но после сякаш с натискането на едно копче се намести в стола си, втренчи поглед в стената и се превърна в аудиоверсия на World Book Encyclopedia, само че на двойна скорост.
– Абсолютно първият микропроцесор се появява през '71 година. Това е 4004, който почти не може да прави нищо. Пол забеляза това, демонстрира ми го и знаеше, че с него не може да постигнат много неща. През '73 се появи 8008 и той ме попита дали мога да напиша Basic за него, а аз му казах не... Не, не, не, обърках датите, през '72 беше 8008, а 8080 беше през '74... Бях дошъл за подробности, а сега бях затрупан под цяла лавина от тях.
– ... решихме, че можем да го ползваме само за тясно специфични цели, затова си намерихме трети човек, който да знае да връзва кабели, а това тръгна от факта, че знаехме, че хората засичат трафика, като дупчат онези смешни хартиени лентички. Бяхме убедени, че можем да намерим начин компютрите да го правят това. Гледахме хората да го правят ръчно, как гледат цифрите, как дупчат картите, след което да ги слагат в междинен компютър и... Лавината продължаваше да ме затрупва и не съумявах да си държа главата над снега.
– ... аз отидох в колежа, Пол си намери работа и междувременно продължавахме да мислим дали да се занимаваме с хардуер или софтуер, кога да започнем и в крайна сметка започнахме като чисто софтуерна компания през 1979 година. Не, не, не... като софтуерна компания започнахме през ’75. Да, извинявай, през '75. В Сиатъл се преместихме през '79... Десет минути отлетяха, но на мен ми се сториха като десет секунди. Вцепеняващ ужас завладя тялото ми. Ами ако цялото интервю профучи покрай мен за 45 секунди? В този момент вратата на кабинета се отвори.
– Извинете, че ви прекъсвам - каза една жена, мушнала главата си през процепа. – Джен е на телефона. Помоли да ви повикам.
– Добре - каза Гейтс и стана от фотьойла. – Само секунда. Началникът на кабинета му се наклони към мен.
– Роднина - прошепна той. Сякаш някой ми бе изпратил спасителен хеликоптер. Вратата се затвори. Отпуснах се на дивана и дълбоко издишах. Истерично разлиствах бележника си и гледах въпросите.
– Това... полезно ли ти е? - ме попита началникът на кабинета му. – Тази гледна точка към историята. Бях го помолил да присъства на интервюто, в случай че ми потрябва помощ, и той ми я предлагаше сега. Първият ми въпрос изобщо не бе далновиден. Можех да му отговоря с Да, малко помощ ще ми дойде добре, но се страхувах, че истината ще излезе наяве. Истината, че съм аматьор.
– О, да - казах аз вместо това. – Мисля, че е добре.
– Добре - каза мъжът до мен. – Супер."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
