"Индигова богиня
Хуанита избяга от Антигуа де Гватемала на шестнайсет години, избяга от ездача Кристофоро, който пристигаше пред дома ѝ с двайсет коня, колкото можеше да събере от околността на стария колониален град. Страшни коне, с разпенени муцуни, с потръпващи от неспирния галоп мускули. Подковани копита, които чупеха камъните на уличния калдъръм. Кристофоро пристигаше като конквистадорите - никой от местните индианци не бил виждал кон. Както се казва, не пришълците с обарутените лица, а могъщите коне превзели Америка. Кристофоро пристигаше, за да превземе Хуанита. Беше по-скъпа от златния пясък на езерото Ния, по-богата от хълм какаови зърна и по-вкусна от осо буко - говеждия стек, който баба ѝ предлагаше в кръчмата. Когато за пръв път хвана ръката ѝ, Кристофоро усети дъх на гореща пещ. Жилавата длан блъвна ярост. Девойката стовари бирата на масата и хукна обратно към кухнята. Кой знае как, след нея остана миризмата на недопечен стек: току изваден от пещта, сладък и кървав.
Мъжът, който продаваше коне и пристигаше пред семейната кръчма като испански галеон: огромен, висок, с няколко мачти и табун разярени жребци - никога не яздеше женски, - поглади брада, по ръката му още течеше яростта на Хуанита, потна и кървава. Нарани го. Сякаш яростта ѝ можеше да сече като мачете.
– Каква е тая кръв, Кристофоро? – попита адютантът му с мокро от виното лице.
– А, нищо! – отвърна младият жребец. – Следващия път просто ще я отмъкна.
– Ще трябва да я откраднеш от братята ѝ, Кристофоро!
– Знам.
– Трудна работа, Кристофоро!
– Знам. Преди да я открадна, ще ги избия един по един. Снажният Кристофоро отблъсна чашите с бира. Адютантът си наля вино.
– Хм. Ще трябва да я откраднеш от нея самата. Да откраднеш Хуанита от Хуанита.
– Знам, мамка му.
– Що се захващаш с тая работа? Виж колко дула наскочиха по покрива. Компанията се надигна. Жребците, вързани на два дирека в двора, изцвилиха.
– Защо! Защото е осо буко. Кървав... Проехтяха няколко изстрела. Конете се впуснаха в галоп, изпотрошиха калдъръма, събориха оградата на пощата и се скриха зад старата защитна стена на Антигуа. Имението на Кристофоро замириса на конски бяг, на гъста пот, на недопечен осо буко. Кафеникава корица, отвътре суров, дъх на Хуанита. Потомката на древни индиански племена, които испанците прогонили към вулкана Акатенанго, не сервираше - тя танцуваше, а от какаовата ѝ кожа се вдигаше мараня. Сякаш за да се защити, си правеше мрежа. През нея тъмните ѝ индиански очи тайнствено проблясваха. Налятата с младост и дързост снага, изпечените от слънцето гърди, тънките ѝ като две тръстики глезени приближаваха със стаканите бири като през морска пяна: факла от вулкана Акатенанго. Приближава, приближава. Лавата всеки момент ще го погълне. Ако докосне ръката ѝ, пак ще го насече. Такава сладка болка!
Младият командир на легията за защита на кафеените плантации назначи по един дежурен със заредена карабина на всеки ъгъл на двора, провери стражите на кулата, от която Антигуа се виждаше на длан, и тогава изми пепелявата си брада. Водата почервеня. "Пак те съсече, нали!", изплака майка му. Хуанита се понесе към общата пералня в центъра на града - двайсет каменни корита с течаща вода, в които жените блъскаха прането от сутрин, когато слънцето надничаше над лукавия вулкан Пакая, до залез, когато птиците извиваха най-мощните си трели преди сън. Сложи на глава панера с покривките от семейната кръчма - всички тръгваха от пералнята с мокрите кошове на главите си, затова жените в Антигуа открай време са ниски, с къси вратове и тромава стъпка, - огледа се, съзря охраната на братята си, скритите под наметалата пушки и острите им погледи, усмихна се, даде знак, че тръгва по обикновения маршрут, покрай църквата, строена от испанците и два пъти събаряна от проклетия Пакая. Не тътреше снага, а ситнеше. Като онези сини птици в езерото Ния, които влизат във водата, за да си изперат индиговите опашки.
Намести панера на главата. След стотина метра чу припряни крачки. Не бяха стъпки на перачка. Бяха млади. С празен кош. Хуанита спря. Забързана девойка наближи и прошепна: "Аз съм сестрата на адютанта на Кристофоро. Спаси братята си. Бягай". Хуанита тръгна в полунощ, прескочи каменната ограда и се понесе към Окото на водата, най-яростния бързей на езерото Ния, което уталожваше жаждата на Антигуа. Нататък, към Акатенанго, я водеха нощните сенки, после внезапно опнатата до хоризонта лунна пътека. В зори я поеха пъргавите корморани и продължи по мокрите пролуки в гората. Стигна дърветата сеиба. Хуанита ги познаваше. Сиви стволове с остри бодли - за да се пазят от дивите животни. Когато укрепнат, смъртоносните върхове на трънливата броня падат. На шестнайсет бяха готови да бъдат обладавани. Едва тогава пъстрите папагали ара си позволяваха да кацат по разперените клони. За да не се нарани от бодилите, Хуанита заобиколи младата гора, плъзна се по пясъка на езерото и през платото стигна синьолилавата равнина с щръкнали като огромни испански гърди вулканични конуси.
Гърдите на испанките били огромни, казват. Затова и лавата на Акатенанго тръгнала да ги гледа. Уталожила се сред бълбукащите води, изстинала и пак се надигнала - Акатенанго няколко пъти избухвал, за да отвори път на любопитството си. Отворил нови коридори на ловците на игуани, по-удобни пристанища за рибарите и повече равнина за царевицата. Местните жени нямали гърди, някакви точици и петна, толкоз."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
