"Смъртта е занимание самотно. Както и животът.
Всички живеем сами в най-съкровените си мисли. Колкото и да споделяме с любимите си хора, винаги запазваме нещо неизречено. Понякога е дребно - като спомените на жена за тайна, но отдавна загаснала любов. Тя уверява съпруга си, че никога не е обичала някого повече от него, и е напълно искрена. Но пропуска да спомене, че е обичала някого колкото него. Понякога е нещо голямо, огромно дори, като застанало зад нас чудовище, което ближе гърба ни. Като колежанин, който е свидетел на групово изнасилване, но не се намесва. Години по-късно същият този колежанин е баща на момиче. Колкото повече го обича, толкова по-тежка става вината му и въпреки това, въпреки това, въпреки това никога не си признава. Готов е да изтърпи мъчения и смърт, преди да изрече истината на глас. В късните часове, когато всичкиса сами, тези тайни чукат на вратата. Някои силно, други по-леко, но дали тихомълком или с трясък, те идват. Никоя заключена врата не може да ги удържи, защото те разполагат с ключа за нас. Говорим с тях, умоляваме ги или им крещим и копнеем да ни позволят да ги споделим с някого, за да ги махнем от плещите си и да изпитаме облекчение.
Въртим се в леглото, крачим като сомнамбули в коридора, напиваме се, надрусваме се или вием по луната. После идва зората и успяваме да ги накараме да млъкнат, да ги натикаме обратно в най-съкровените кътчета на съзнанието си и се опитваме да продължим да живеем. Успехът на подобно начинание зависи от тайната и индивида. Не всички са създадени да носят вината в себе си. Млад или стар, мъж или жена, всеки има тайни. Научих, преживях, осъзнах този факт. Всеки има тайни. Поглеждам мъртвото момиче на металната маса и се чудя: Какви ли тайни отнасяш със себе си, които никой никога няма да разкрие? Тя е прекалено, прекалено млада. В началото на двайсетте. Красива е. С дълга, черна, права коса. Кожата ѝ е с цвят на кафе с мляко и изглежда гладка и безупречна дори на грубата флуоресцентна светлина. В комплект с кожата вървят прекрасни, нежни черти: мисля, че има част латино, примесена с нещо друго. Вероятно англо. Устните ѝ са побелели след смъртта, но въпреки това са месести. Представям си ги в усмивка, предшественичка на звънък смях - не много силен, но мелодичен. Тя е дребна и слаба под чаршафа, който я покрива от врата надолу.
Жертвите на убийства ме докосват. Добри или лоши, те са имали надежди, мечти и любови. Някога са живели като всички нас в един свят, който е против живота. Освен рака, катастрофите по пътищата и смъртта от сърдечен удар с чаша вино в ръка и крива усмивка на лице светът ни предоставя изобилие от възможности да умрем. Убийците мамят системата, намесват се там, където не им е място, и отнемат на жертвите нещо, което бездруго им е трудно да запазят. Това ме обижда. Намразих го още първия път, в който се сблъсках с него, и продължавам да го мразя. Срещам се със смъртта от доста дълго време. Работя за лосанджелиския клон на ФБР и през последните дванайсет години оглавявам екип, който преследва най-лошите от най-лошите в Южна Калифорния. Серийни убийци. Изнасилвачи и убийци на деца. Мъже, които се смеят, докато измъчват жени, и след това стенат, докато правят секс с труповете им. Тези хора са живи кошмари и винаги са ужасни, но това не им пречи да са навсякъде; няма отърваване от тях. Затова се налага да попитам:
– Сър? Какво търсим тук? От дълги години заместник-директорът Джоунс е мой ментор и шеф и оглавява всички дейности на ФБР в Лос Анджелис. Проблемът и причина за коравосърдечния ми въпрос е фактът, че в момента не сме в Ел Ей. Намираме се във Вирджиния, близо до Вашингтон. Тази бедна жена може да е мъртва, а причината за смъртта ѝ да ме трогне дори, но тя не е една от моите.
Заместник-директорът ме поглежда накриво, донякъде замислен, донякъде раздразнен. Той прилича точно на човека, който е: ченге ветеран. От него лъха на лидерство и отдалече личи, че е служител на реда. Лицето му е сериозно, грубовато, с квадратна челюст и изморени очи. Косата му е късо подстригана, без да се подчинява на някакви моди. Той е красив по свой собствен начин, а трите разтрогнати брака зад гърба му го доказват, но има нещо повече зад тази фасада, нещо скрито. Като сенки в сейф.
– Заповед от високо равнище, Смоуки – отвръща Джоунс. – От самия директор.
– Наистина? Изненадана съм от отговора му поради две причини. Първата е обикновено любопитство: защо тук, защо аз? Другата е по-сложна: съгласието на заместник-директора Джоунс да се отзове на тази необичайна молба. Той винаги е бил сред онези рядко срещани хора в бюрокрацията, които биха оспорили една заповед, ако сметнат, че е неправилна. Може и да каза "от високо равнище", но нямаше да е тук, ако не съществуваше основателна причина да го стори.
– Да – отговаря той. – Директорът спомена име, което не можах да пренебрегна. Вратата на моргата се отваря, преди да успея да задам следващия си логичен въпрос.
– Като се заговорихме за вълка – измърморва Джоунс. Самюъл Ратбън, директорът на ФБР, е сам, което е още по-странно. Дори преди 11 септември директорите на ФБР се движеха с антураж. Той идва при нас и подава ръка първо на мен. Ръкувам се с него смаяна. Явно аз съм кралицата на бала. Защо?
– Агент Барет – започва той със своя ошлайфан политически баритон, който му е запазена марка, – благодаря ти, че се отзова толкова бързо. Сам Ратбън, по-известен като "сър", е сносен избор за директор на ФБР. Разполага със задължителния приятен външен вид и с политическа тактичност, но също така има сериозен опит зад гърба си. Започва като ченге, като в същото време посещава вечерно правно училище, което му помага да се присъедини към ФБР. Не бих стигнала чак дотам, че да го нарека "почтен" – позицията му изключва подобен лукс – но лъже единствено когато се налага. Той е истинско превъплъщение на почтеността при един директор. На Ратбън му се носи репутацията, че е доста безмилостен човек, което не ме изненадва, и че е вманиачен на тема здраве. Не пуши, не пие алкохол, кафе, безалкохолни, бяга по осем километра всяка сутрин. Хей, всички си имат недостатъци. Трябва да си извия врата, за да го погледна. Висока съм само метър и половина, така че съм свикнала с това.
– Няма проблем, директоре – отвръщам аз, като лъжа безсрамно. Всъщност има проблем, голям шибан проблем, но Джоунс ще ми помогне да се въздържам. Ратбън кима на заместник-директора.
– Дейвид.
– Директоре. Докато ги наблюдавам, в главата ми веднага изникват приликите и разликите между двамата. Те са еднакво високи. Джоунс е с късо подстригана кестенява коса, която направо крещи: "Нямам време за това". Тази на директора е черна, със сиви косми, стилна. Той е красив възрастен мъж, харизматична личност. Заместник-директорът е с осем години по-възрастен от него и доста по-отруден. Директорът прилича на човек, който всяка сутрин бяга за здраве и обича това, а Джоунс на човек, който можевсяка сутрин да бяга за здраве, но предпочита цигара и чаша кафе и майната ви, ако не ви се нрави. Костюмът на директора е по-хубав, а часовникът му е "Ролекс". Заместник-директорът носи часовник, който струва трийсет долара и е купен преди десет години. Разликите са очевидни, но въпреки всичко това приликите ме изумяват.
И двамата имат еднакъв изморен поглед и изражение, което подсказва, че носят в себе си скрито бреме. Лицата им са като на играчи на покер, които пазят чинно своите тайни. Ето ти двама мъже, с които би ти било трудно да живееш, мисля си аз. Не защото са лоши хора, а защото смятат, че да ги е грижа за теб, е достатъчно, и след като те обичат, няма нужда да ти подаряват цветя. Директор Ратбън отново се обръща към мен:
– Ще карам без заобикалки, агент Барет. Тук си, защото бях помолен да те повикам, от човек, на когото не мога да откажа. Поглеждам Джоунс и си спомням коментара му, че са му казали име, което не е могъл да пренебрегне.
– Мога ли да попитам кой?
– Скоро. – Ратбън кима към тялото. – Кажи ми какво виждаш. Обръщам се към трупа и се насилвам да се концентрирам.
– Млада жена, в началото на двайсетте си години. Вероятна жертва на убийство.
– Какво те кара да мислиш, че става въпрос за такова? Посочвам към няколко синини в горната част на лявата ръка.
– Синините са червено-лилави, което означава, че са съвсем пресни. Виждате ли контурите им? Причинени са от ръка. Трябва да сграбчите някого доста силно, за да му нанесете подобно нараняване. Тялото е студено на допир, което подсказва, че е мъртва от поне дванайсет часа, вероятно от повече. Ако мога да съдя от синините, са около двайсет. Все още не се е вкочанила, така че е мъртва от по-малко от трийсет и шест часа. – Свивам рамене. – Тя е млада и някой я е сграбчил достатъчно силно за ръката, за да я насини малко преди да умре. Това е подозрително. – Дарявам го с крива усмивка. – О, да, освен това съм тук, което значи, че не е починала от естествена смърт.
– Набито око, както и очаквах – заявява директорът. – Права си. Била е убита. По време на пътнически полет от Тексас до Вирджиния. Никой не е разбрал, че е мъртва, преди самолетът да се изпразни и стюардесата да се опита да я събуди. Опулвам се насреща му. Имам чувството, че се шегува с мен.
– Убийство на девет километра във въздуха? Това някаква шега ли е, сър?
– Не.
– Откъде знаем, че е била убита?
– Става ясно от начина, по който е намерена. Въпреки това искам да видиш всичко сама, без да имаш никакви предубеждения. Обръщам се отново към тялото. Вече съм доста заинтригувана.
– Кога се е случило?
– Тялото ѝ е било открито преди двайсет часа.
– Знаем ли вече причината за смъртта ѝ?
– Не е правена аутопсия. – Директорът поглежда часовника си. – В интерес на истината, чакаме съдебният лекар да пристигне. Вероятно в момента подписва договор за конфиденциалност. Тази странност ме подсеща за първия ми въпрос и го задавам отново:
– Защо аз, сър? Или по-скоро защо вие? С какво тази жена е толкова важна, че се изисква директната намеса на директора на ФБР?
– Ще ти обясня. Но първо искам да видиш нещо. Угоди ми. Сякаш имам избор. Ратбън отива до тялото и вдига чаршафа от него. Задържа го така.
– Погледни – приканва ме той. Двамата със заместник-директора се преместваме в горната част на масата и оглеждаме тялото на жената от горе до долу. Виждам малки гърди с кафяви зърна и плосък корем, на който бих завидяла, ако беше жива. Погледът ми продължава надолу към младото ѝ тяло и безсрамно стига до окосмението около слабините ѝ – едно от многото унижения на смъртта. Там се спирам шокирана.
– Тя има пенис – изумявам се аз. Джоунс не коментира. Директор Ратбън отново завива тялото с чаршафа. Прави го нежно като баща с детето си.
– Това е Лиза Рийд, Смоуки. Името говори ли ти нещо? Намръщвам се и се опитвам да направя някаква връзка. Намирам само една, която може да оправдае присъствието на директора тук.
– Да не би да намеквате, че жертвата е свързана с тексаския конгресмен Дилън Рийд?
– Точно така. Лиза беше родена като Декстър Рийд. Госпожа Рийд изрично помоли да бъдеш повикана. Тя е запозната с твоята... ах... история. Неудобството му ми е забавно, но не го показвам.
Преди три години аз и екипът ми преследвахме сериен убиец на име Джоузеф Сандс. Бяхме много близо до залавянето му, когато една вечер психарят проникна в дома ми. Използва ловен нож върху лявата част на лицето ми. Задълба с него, за да открадне красотата ми и да остави перманентна релефна карта на болката. Белегът започва от средата на челото, слиза надолу и минава между веждите ми, след което завива на почти перфектни деветдесет градуса наляво. Нямам лява вежда, белегът зае мястото ѝ. Кривата пътека продължава през слепоочието, където прави мързелив клуп надолу по бузата ми. След това се насочва към носа ми, прекосява едва горната му част и отново се връща, като разрязва диагонално лявата ми ноздра и профучава през челюстта надолу към врата и свършва на ключицата ми. Имам още един белег, прав и перфектен, който започва под лявото ми око и стига до ъгълчето на устата ми. Той ми е подарък от друг психопат, който ме принуди да се режа, докато ме гледаше и се усмихваше. Това са само видимите белези. Под яката на всяка от блузите, които нося, имам други. Направени са от острието на ножа и цигарата на Сандс. Онази нощ загубих лицето си, но то беше най-малкото, което извергът ми открадна. Той беше гладен крадец и погълна най-ценните ми неща.
Имах съпруг, красив мъж на име Мат. Сандс го завърза за един стол и го накара да гледа, докато ме изнасилваше и измъчваше. След това накара мен да гледам, докато измъчваше и убиваше Мат. В един миг пищяхме заедно, а в следващия съпругът ми вече не беше жив. Това беше последният ни общ момент. Накрая Сандс извърши една последна кражба, най-лошата от всички. Десетгодишната ми дъщеря Алекса. Съумях да се освободя и вдигнах оръжието си срещу Сандс. Той се скри зад детето ми точно когато натиснах спусъка и куршумът, предназначен за него, я уби. Изпразних останалата част от пълнителя си в изверга и презаредих, за да го направя отново, като през цялото време пищях. Щях да продължа да стрелям до края на света, ако ме бяха оставили. След това преживяване прекарах шест месеца на ръба на самоубийството, обгърната от лудостта и отчаянието. Исках да умра и вероятно щях да успея да постигна целта си, ако в един момент не бях спасена от чужда смърт.
Най-добрата ми приятелка от гимназията, Ани Кинг, беше убита от един луд, който не искаше нищо друго, освен да го погна. Той изнасили Ани и я изкорми умело като рибар. Когато приключи, завърза десетгодишната дъщеря на приятелката ми, Бони, за трупа ѝ. Детето прекара три дни с мъртвата си майка, преди да бъде намерено. Три дни тяло в тяло с изкормената си майка. Угодих на лудия. Погнах го и го убих, без да изпитам и капка вина. Когато всичко приключи, вече не желаех да умирам. Ани ми остави Бони. Предполагаше се, че връзката ни е обречена: аз бях пълна каша, а детето беше онемяло от ужаса, който беше преживяло. Понякога обаче съдбата може да бъде изключително непредвидима. Проклятията се превръщат в благословии. Поотделно двете бяхме пречупени, но заедно си помогнахме да бъдем излекувани. Бони проговори отново преди две години, а аз съм щастлива, че съм жива - нещо, което по едно време смятах за невъзможно.
Научих се да живея с белезите си. Никога не съм се смятала за красавица, но бях хубава. Ниска съм, с черна къдрава коса, която стига до раменете ми. Съпругът ми обичаше да казва, че гърдите ми са в "размер за хапане". Към тях върви дупе, което е по-голямо от предпочитанията ми, но си има свой собствен чар. Винаги съм се чувствала удобно в кожата си и съм била благодарна за това, което съм. Стореното от Сандс ме кара да потръпвам всеки път, в който се погледна в огледало."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
