Това е първото произведение, с което българският книжовен език става изцяло народен. Безспорен факт е, че преди него съчиненията на Паисий Хилендарски и на Софроний Врачански са писани на народен език в основата си, но са и примесени с много черковнославянски елементи. Дори и тези произведения, писани десет-петнадесет години след това не могат да се сравнят по чистота и достъпност на език с този първи буквар.
Д-р Петър Берон въвежда някои характерни норми, които залягат в основата на българския книжовен език - една от тях е употребата на съвременните форми на личните местоимения за трето лице - той, тя, то, те (за сравнение Паисий Хилендарски употребява западните и черковнославянски форми -он, -она, -оно, -они). Друга особеност е формата за членуване в множествено число -те, която се възприема от Иван Богоров, в последствие и от Търновската школа, частицата -ще за образуване формите на бъдеще време и ще е винаги с ударение.
Делото на Петър Берон има и редица други заслуги за оформянето на родния ни език, като до 1862 г. е претърпял 5 издания с различни поправки (като редукцията на неударените гласни). Това подсказва, че авторът диктува насоките в развитието на книжовния език.
Рейтинг: 10.00 / 6 гласа
