"Всичко може да се случи през следващите пет секунди или пет години - помисли си Уил Дандо. - Абсолютно всичко.
Надигна бирата си и изпи последните няколко глътки. Опита се да привлече вниманието на бармана, но това щеше да се окаже по-сериозно предизвикателство, отколкото предполагаше. Пристигна преди три-четири часа и тогава барът още не беше претъпкан, ала бързо се напълни, когато мачът започна - Джетс играеха срещу Рейдърс. Първите падаха с три точки, а не оставаше много време до края. Уил не беше голям почитател на спорта. Дори не помнеше някога да е гледал цял мач. Този обаче беше различен от другите. Беше важен. Важността му се състоеше във факта, че представляваше едно от сто и осемте неща, които Уил знаеше, че още не са се случили. Барът беше долнопробен, но за сметка на това се намираше близо до апартамента му и предлагаше основното преимущество на подобно заведение - ако отидеш да пийнеш там, технически не пиеш сам. Беше заел второто най-хубаво място - един стол възможно най-далече от вратата. Нетипично студеното за ноември време напомняше за себе си всеки път когато някой влезеше или излезеше от заведението. Вятърът се плъзгаше по бара и смущаваше локвичките разлята бира и смачканите салфетки.
Най-доброто място тук - най-отдалеченият от вратата и течението стол вляво от Уил - беше заето от едно много красиво момиче с кестенява, леко накъдрена коса. Очевидно беше приятелка на бармана. Определено получаваше питиетата си по-бързо от Уил и като че ли две от три не влизаха в сметката ѝ. Вероятно за това си имаше редица причини. Освен косата. Уил беше чул името ѝ - Виктория - и смяташе да я заговори. Всъщност смяташе да го стори през последните три часа. Телефонът му иззвъня. Погледна го - на дисплея пишеше Хорхе, което означаваше участие, при това добро. Вероятно парти на някое готино местенце в центъра, с добро заплащане. Дори най-лошите поръчки на Хорхе си бяха истинска забава, а на моменти бяха направо грандиозни. Беше наемал Уил за модни ревюта на бельо, афтърпартита след концерти, на които присъстваха много хора от индустрията, сериозни студийни записи, дори няколко турнета с подгряващи групи. Всякакво евентуално бъдеще, което можеше да има като работещ басист в Ню Йорк, зависеше, малко или много, от Хорхе Кабрера.
Уил докосна дисплея на телефона си и отхвърли обаждането точно когато барманът най-накрая реши да го уважи с вниманието си.
- Още едно? - попита той и посочи празната бутилка от бира.
- Да - отвърна Уил. - От същата.
Импулсивно се обърна към Виктория и ѝ се усмихна.
- Да те черпя нещо?
С периферното си зрение видя как барманът застина с протегната към хладилника ръка. Може би с Виктория бяха нещо повече от приятели. И какво от това?
Жената се обърна и го изгледа.
- О, благодаря - отвърна приятелски тя, но нищо повече. - Познавам бармана и пия безплатно.
- Добре, ясно - съгласи се Уил, - само че... просто си мисля на глас... платеното е по-вкусно от безплатното, нали?
Виктория наклони леко глава.
- Добре съм си, благодаря.
Тя демонстративно се загледа в телевизора - категоричен отказ, който можеше да бъде по-окончателен само ако се беше преместила някъде другаде. Барманът се върна, сложи картонена подложка пред Уил и тресна бирената бутилка върху нея, може би малко по-силно от необходимото.
Рейдърс отбелязаха тъчдаун и взеха допълнителната точка, като по този начин увеличиха преднината си с десет точки. Повечето от присъстващите в заведението изразиха недоволството си, включително Виктория. На бара пред Уил имаше черна тетрадка със спирала, чиято корица беше намачкана като стар кожен портфейл. Страниците в долния ъгъл бяха светлокафяви от разлято кафе. Той прокара палец по края ѝ и я запрелиства. Погледна зад бара, където безброй изкривени негови изображения украсяваха наредените върху дългия рафт бутилки. Стисна тетрадката и се опита да ѝ изглади бръчките. Замисли се за нещата, които знаеше, и какво можеше да направи с тях.
От вътрешността на хранителния магазин Лъки Корнър се разнасят изстрели - два бързи, пауза и още три последователни. Дълго затишие. Притаен дъх. Вътре се вземат решения. Още изстрели. Много шум. Предното стъкло на хранителния магазин се опръсква от вътрешната страна. Петното е тъмно в средата, а в краищата е червено и не толкова гъсто, така че слънчевата светлина успява да мине през него.
Уил застърга с нокът етикета на наполовина изпитата си бира и се замисли колко беше изпил вече. Замисли се също за добрите и лошите решения и колко трудно беше човек да ги разграничава.
Отново се обърна към Виктория.
- На кого си фенка, на Джетс ли? - попита той.
- Аха - отвърна жената, без да отлепя поглед от телевизора.
- Искаш ли да ти кажа кой ще спечели мача?
- Мисля, че вече знам.
- Сигурен съм, че ще се изненадаш - отвърна Уил. - Джетс ще спечелят с четири точки.
Виктория изпръхтя, но го направи някак си приятно.
- Два тъчдауна в последните две минути? Я стига. Май трябва да накарам Сам да спре да ти дава пиене.
- Почакай и ще видиш - увери я той.
- Откъде си толкова сигурен? Да не си Оракула?
Уил се поколеба.
- Точно така - отвърна той.
Виктория най-накрая отлепи поглед от телевизора.
- Аха - каза тя. - Знаеш ли колко пъти съм чувала това през последните няколко месеца? Но ти не играеш правилно ролята. Трябва да предскажеш, че утре сутринта ще се събудим заедно.
Уил се ухили.
- Нямам представа дали ще се случи. Но Джетс определено ще спечелят този мач.
- С четири точки - допълни Виктория.
- Точно така.
- Ако това се случи, съм изцяло твоя. Можеш да ме отведеш у вас и да правиш с мен каквото си поискаш.
Уил се ококори насреща ѝ.
- Хм.
- Не влагай много надежди - каза му Виктория.
На второто прекъсване топката беше във владение на Джетс. Един от рисийвърите на Ню Йорк хвана трийсетметров пас и успя да пробяга разстоянието до крайната зона. Барът изригна.
Уил се обърна към Виктория и установи, че се е ококорила насреща му.
- Виждаш ли какво имам предвид? - попита той.
- Аха - отвърна тя. - Но трябва да извървят още дълъг път, а нямат почти никакво време.
- Мм-хмм.
Джетс взеха допълнителната си точка и владението на топката отново премина в Рейдърс.
Тъмно петно, червено и не е толкова гъсто в краищата.
Уил стана, взе си тетрадката и я затъкна под мишницата.
- Къде отиваш? - попита Виктория.
- Ще се върна след малко, не се тревожи. Имаме облог, помниш ли?
- Не бих го забравила.
Уил се озова бързо в задната част на бара. Влезе в мъжката тоалетна и заключи вратата. Хвана се за студената порцеланова мивка и се погледна в старото огледало.
От другата страна го гледаше мъгляво, напълно нормално отражение: мъж в края на двайсетте, неглиже, почти безработен. Но разбира се, корицата не беше самата книга. От известно време не беше никак нормален.
Посетителите в бара отново изригнаха. Уил не можеше да види телевизора, но знаеше какво се беше случило. Джетс бяха уловили топката и бяха отбелязали тъчдаун. Всички бяха полудели, а едно прекрасно момиче беше започнало да си мисли, че тази вечер е срещнало Оракула. Можеше да я има, както и всяка друга жена в заведението. Можеше да има целия бар, ако искаше. Щеше да му струва около десет думи на човек.
Уил затвори очи. Нави тетрадката на руло и я стисна с две ръце, докато пръстите му не побеляха.
Добри решения и лоши решения.
- Проклятие - ядоса се той, защото се сети, че е забравил палтото си на стола.
Глупаво от негова страна.
Излезе от мъжката тоалетна и рискува да хвърли един последен поглед към бара. Красивата Виктория се беше загледала в телевизора и пляскаше, докато Джетс се приготвяха да отбележат допълнителната точка. Успяха. Завършиха с четири точки преднина. Барът разполагаше със заден вход до кухнята. Уил излезе навън и си пое дълбоко дъх, а студеният въздух прободе дробовете му. Сля се с нощта и не се обърна назад."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа
