Изчезването на Стефани Мейлър

30 юли 1994 година. Малък курортен град в района на Хемптънс, в щата Ню Йорк, е потресен от жестоко престъпление: убит е кметът на градчето заедно с цялото си семейство, както и млада жена, станала неволен свидетел. Случаят е поет от щатската полиция и разследването е поверено на двама млади полицаи, Джеси Розенбърг и Дерек Скот. С упоритост и амбиция те успяват да съберат достатъчно солидни улики и да разобличат убиеца, с което си спечелват уважението на колегите и дори награда за добре свършената работа. Ала двайсет години по-късно, през лятото на 2014 година, една журналистка на име Стефани Мейлър заявява на Джеси, че навремето са се излъгали в самоличността на извършителя. Скоро след това тя на свой ред изчезва при тайнствени обстоятелства. Какво е сполетяло Стефани Мейлър? Какво е открила тя? И преди всичко, какво всъщност се е случило вечерта на 30 юли 1994 година?

Книгата е част от поредицата Съвременна европейска проза на издателство Колибри.

"Джеси Розенберг. Понеделник, 23 юни 2014 г. 33 дни преди премиерата на Двайсет и първия театрален фестивал в Орфия.

За пръв и последен път видях Стефани Мейлър, когато тя се появи на малкото празненство, организирано в моя чест по повод оставката ми от полицията на щата Ню Йорк. През онзи ден колеги от всички отдели се бяха струпали под палещото обедно слънце пред дървената естрада, която издигаха за подобни случаи на паркинга до регионалния център на щатската полиция. Самият аз се бях изтъпанил на нея, редом с майор Маккена, под чието началство бе преминала цялата ми служба и който в този момент се беше заел да изтъква моите заслуги. Джеси Розенбърг е полицейски капитан, който, макар и млад, е решил да напусне редиците ни - каза майорът и думите му предизвикаха всеобщ смях. - Никога не съм си представял, че ще си тръгне преди мен. Явно животът е зле устроен: всички се надяват аз да се махна, но все още съм тук, и всички разчитат Джеси да остане, но ето че той си заминава.

Бях четиресет и пет годишен и напусках полицията доволен и щастлив. След двайсет и три години служба бях решил да изляза в пенсия, на която вече имах право, с намерение да осъществя мой отколешен проект. До 30 юни ми оставаше още една седмица работа. След това започваше нова страница от моя живот. Спомням си първия сериозен случай на Джеси - продължи майорът. – Четворно убийство, което той разкри по блестящ начин, макар никой от отдела да не вярваше, че това ще е по силите му. Та той беше съвсем начинаещ полицай. От този момент нататък всички разбраха на какво е способен Джеси. Колегите, които са работили с него, знаят как действаше той по време на разследванията и затова ще си позволя да кажа, че Джеси беше най-добрият от нас. Не случайно му излезе прозвището капитан сто процента, защото такава беше успеваемостта му като разследващ полицай и в това отношение нямаше равен на себе си. Всички му се възхищаваха, допитваха се до него и съвсем естествено той в продължение на години беше инструктор в Полицейската академия. Да си призная, Джеси, от двайсет години насам всички ти завиждахме! Присъстващите отново избухнаха в смях.

Ние така и не разбрахме с какъв проект си решил да се захванеш, но ти пожелаваме успех в твоето бъдещо начинание. Знай, че ще ни липсваш, ще липсваш на полицията, но преди всичко на нашите жени, които по време на събиранията не откъсваха очи от теб. Последва гръм от ръкопляскания. Майорът ме прегърна приятелски, след което слязох от естрадата и отидох да се здрависам с колегите, дошли да ме почетат с присъствието си, преди те да са се втурнали към бюфета.
За момент останах сам и тогава към мен приближи красива жена на около трийсет години, която не помнех да съм виждал преди.
– Значи, вие сте прословутият капитан сто процента? - запита ме закачливо тя.
– Така излиза - отвърнах с усмивка. – Познаваме ли се?
– Не. Казвам се Стефани Мейлър. Журналистка съм от Орфия Кроникъл.
Стиснахме си ръцете и тогава Стефани каза:
– Имате ли нещо против да ви наричам капитан деветдесет и девет процента?
– Да ни би да смятате, че има случай, който не съм решил? - понамръщих се аз.
Вместо отговор тя извади от чантата си фотокопие на изрезка от брой на Орфия Кроникъл с дата 1 август 1994 година и ми го подаде: Четворно убийство в Орфия: Кметът и цялото му семейство са убити. В събота вечерта кметът на Орфия Джоузеф Гордън, неговата съпруга и десетгодишният им син са били убити в техния дом. Четвъртата жертва е Меган Падалин, трийсет и две годишна. В момента на престъплението младата жена е излязла на джогинг и без съмнение е станала неволен свидетел. Била е застреляна насред улицата, пред къщата на кмета. Към статията имаше моя снимка на местопрестъплението заедно с тогавашния ми партньор Дерек Скот.
– Какво искате да кажете? - запитах я аз.
– Вие така и не сте решили този случай, капитане.
– Какви ги говорите?
– През 1994 година не сте заловили истинския извършител. Мислех си, че ще искате да го научите, преди да напуснете полицията.
Отначало помислих, че това е някаква неуместна шега на моите колеги, но скоро разбрах, че Стефани е съвсем сериозна.
– Да не би да правите собствено разследване? - запитах я аз.
– Нещо такова, капитане.
– Нещо такова? Ще се наложи да споделите повече, ако искате да ви повярвам.
– Говоря истината, капитане. След малко имам среща, която ще ми позволи да се сдобия с неопровержимо доказателство.
– Среща с кого?
– Капитане - усмихна се дяволито тя, – не ме смятайте за някоя новачка. Никой журналист няма да изпусне подобен материал. Обещавам да споделя с вас моите разкрития, но когато му дойде времето. Засега имам към вас само една молба: да получа достъп до полицейското досие по случая.
– Наричате това молба, но според мен си е чисто изнудване! - възразих аз. – Първо ми покажете резултатите от вашето разследване. Твърдението ви е прекалено сериозно, Стефани.
– Наясно съм, капитан Розенбърг. Затова и нямам никакво намерение щатската полиция да ми диша във врата.
– Напомням ви, че по закон сте длъжна да предоставите на полицията цялата информация, с която разполагате. Като нищо мога да извърша обиск в редакцията на вашия вестник.
Реакцията ми видимо разочарова Стефани.
– Много жалко, капитан деветдесет и девет процента - въздъхна тя. – Въобразявах си, че ще ви е интересно, но явно вече мислите за пенсия и за проекта, който майорът спомена в речта си. Що за проект е това? Да не сте решили да ремонтирате някоя стара яхта?
– Не е ваша работа - сопнах ѝ се аз.

Тя сви рамене и се отдалечи. Бях сигурен, че блъфира, и наистина, след като бе направила няколко крачки, се обърна към мен:
– Отговорът е бил пред очите ви, капитан Розенбърг. Вие просто не сте го видели.
Бях едновременно заинтригуван и ядосан.
– Не съм сигурен, че ви разбирам, Стефани.
Тогава тя вдигна ръка пред очите ми.
– Какво виждате, капитане?
– Виждам ръката ви.
– А аз ви показвах пръстите си - поправи ме тя.
– Да, но аз виждах ръката ви - настоях, без да мога да проумея какво има предвид.
– В това е проблемът. Видяхте онова, което сте искали да видите, а не онова, което ви е било показано. Така сте се провалили преди двайсет години.

Това бяха последните ѝ думи. Тя си тръгна, като ми остави своята загадка, визитната си картичка и фотокопието на статията. Зърнах пред бюфета Дерек Скот, моят тогавашен партньор, който сега работеше в Административния отдел, отидох при него и му показах изрезката от вестника."
Из книгата

Жоел Дикер е съвременен швейцарски писател, автор на криминални романи и трилъри, който твори на френски език. Придобива световна известност още с втория си роман Истината за случая Хари Куебърт, който се превръща в истински бестселър. Тиражът бие всички рекорди, книгата е преведена на над 20 езика и печели Голямата награда на Френската академия за най-добър роман за 2012 година и премията на гимназистите Гонкур.

Жоел Дикер е роден на 16 юни 1985 година в Женева, Швейцария в семейство с френски и руски корени. Започва да пише още от дете, а на 10-годишна възраст вече издава месечно списание, посветено на дивата природа - Вестник на животните, на което е редактор в продължение на 7 години. Като такъв печели наградата Cunéo Prize за защита на природата и е обявен за Най-млад главен редактор на Швейцария от Tribune, Женева. Дикер завършва училище в Женева, след което известно време живее в Париж, където изучава руски език и посещава курсове по актьорско майсторство в театралната школа Cours Florent.

През 2005 година в Швейцария е публикуван първият му разказ Тигърът, който печели наградата PIJA ( Международна награда за млади френскоговорящи автори ). През 2010 година завършва Юридическия факултет на Женевския университет. Същата година публикува дебютния си роман Последните дни на нашите бащи, който разказва за Европейската съпротива по време на Втората световна война. Книгата пожънва голям успех и печели наградата на Женевската асоциация на писателите. През 2012 година романът е преиздаден във Франция. Когато е на 27-години Дикер получава международно признание, след издаването на своя втори роман Истината за случая Хари Куебърт (2012 г.), над който работи в продължение на 2 години. Сюжетът на тази детективска история представя американския писател Маркъс Голдман, който е изпаднал в творческа криза и търси помощ от своя учител писателят Хари Куебърт. Скоро след това Хари е обвинен в убийство, което се е случило преди 33 години. Сигурен в невинността му, Маркъс започва разследване, опитвайки се да го оправдае. Книгата има голям читателски успех, като само във Франция до май 2013 година от нея са продадени 800 000 копия. Правата за издаването ѝ са купени в повече от 30 страни, а само правото за английски превод е продадено за 500 000$. За този роман авторът е удостоен с няколко награди и отличия. Три години след този невероятен успех, авторът издава романа Книга за Балтиморови (2015 г.). Книгата представлява семейна сага, която проследява съдбата на двата клона от рода Голдман - Балтимор и Монклер. Тук познатият персонаж на Маркъс от Истината за случая Хари Куебърт се залавя за работа върху следващия си роман, разказващ историята на собственото му семейство. Информацията за продажбите на книгата е повече от красноречива - от издаването ѝ до края на 2015 година, за по-малко от 3 месеца, само във Франция са реализирани над 500 000 екземпляра.

Към днешна дата Жоел Дикер по покана на различни издателства пътува по света, за да представя последната си книга и да се среща с многобройните си почитатели.