"Стела
Проследявам очертанията на рисунката на сестра ми – бели дробове, оформени от море от цветя. От всеки край на двата овала бликат венчелистчета в нежнорозово, искрящо бяло, дори бледолилаво, но някак всяко цветче има собствена уникалност и жизненост, сякаш ще цъфти вечно. Някои от цветята още не са разцъфнали и усещам обещанието за живот, който очаква да се разгърне от малките пъпки под тежестта на пръста ми. Тези са ми любимите.
Чудя се, и то твърде често, какво би било да имам толкова здрави бели дробове. Толкова живи. Поемам дълбоко дъх и усещам как въздухът си проправя трудно път навътре и навън от тялото ми.
Ръката ми се плъзва встрани от последното венчелистче на последното цветче и пръстите ми докосват фона от звезди, които Аби е нарисувала като точици от светлина, в опит да изрази безкрайността. Прочиствам гърлото си и дръпвам ръка. Пресягам се към нощното шкафче, за да взема снимката, на която сме заедно. Изпод дебелите вълнени шалове надзъртат еднакви усмивки, а празничните светлини в парка надолу по улицата примигват над главите ни точно като звездите в рисунката ѝ. Има нещо вълшебно в тази снимка. В меката светлина от лампите в парка, в белия сняг, отрупал клоните на дърветата, в тихата застиналост на пейзажа. Едва не замръзнахме, докато я правихме миналата година, но това е наша традиция, въпреки студа, двете с Аби всяка година отиваме да видим празничните светлини.
Снимката винаги ме кара да си припомня как, когато тръгвахме, изпитвах усещането, че се отправяме на приключение, а светът се разтваря пред нас като книга.
Вземам кабарче и я забождам до рисунката, а после сядам на леглото и грабвам джобния бележник и молива от нощното шкафче. Очите ми проследяват дългия списък със задачи, който направих сама тази сутрин, започващ с номер 1: Да планирам списък със задачи, през който вече прекарах задоволителна черта, и стигащ чак до номер 22: Да размишлявам върху отвъдния живот.
Номер 22 вероятно беше малко прекалено амбициозен за петък следобед, но поне сега вече мога да задраскам номер 17: Да украся стените. Оглеждам доскоро голата стая, която през по-голямата част на сутринта за пореден път превръщах в своя собствена. Стените сега са покрити с рисунките, които Аби ми е давала през годините. Цветните петна оживяват върху клинично белите стени, всяко резултат от различно идване в болницата.
На тях съм аз: със система в ръката, от чиято банка изригват пеперуди във всякакви форми, цветове и размери; с канюла в носа, която се извива в знака за безкрайност; с инхалатор, парата от който се вие и оформя мъглив ореол. После следва най-нежната – избледняло торнадо от звезди, които сестра ми нарисува за първото ми идване тук. Не е толкова изтънчена като последните ѝ неща, но някак ме кара да я харесвам повече. А под цялата тази жизненост е разположено цялото медицинско оборудване, а до него грозният зелен стол от изкуствена кожа, който е задължителна част от обзавеждането на всяка стая тук, в „Сейнт Грейс“. Поглеждам предпазливо стойката за системите. Знам, че първият от дълга поредица антибиотици, които ще приемам през следващия месец, ще започне да се влива точно след един час и девет минути. Късметлийка съм.
– Ето я! – чува се глас пред стаята ми.
Вдигам поглед, когато вратата се открехва леко и в процепа се появяват две познати лица. Камила и Мая са ме посещавали тук милион пъти през последните десет години и все още не могат да стигнат от фоайето до стаята ми, без да питат всеки срещнат за посоката.
– Грешна стая – казвам усмихната и виждам как ги залива истинско облекчение.
Мая се смее и избутва вратата до края.
– Наистина можеше да е. Това място продължава да изглежда като откачен лабиринт.
– Вълнувате ли се? – питам ги и скачам, за да ги прегърна.
Камила се отдръпва, за да ме погледне. Цупи се, а къдравата ѝ черна коса изглежда унила като нея.
– Второ поредно пътуване без теб.
Вярно е. Не за първи път не мога да отида на екскурзия на класа, на слънчева ваканция или на някое училищно събитие заради моята муковисцидоза. През около седемдесет процента от времето аз съм напълно нормално момиче. Ходя на училище, виждам се с Камила и Мая, работя върху мобилното си приложение. Просто правя всички тези неща с бели дробове, които не функционират напълно. А през останалите трийсет процента муковисцидозата контролира живота ми. Това означава, че когато трябва да се върна в болницата за поддържаща терапия, пропускам неща като Уикенда на най-добрите приятели в Тексас или, както е в случая, екскурзията до Кабо.
Манипулациите сега се налагат, тъй като трябва да ми бъдат влети антибиотици, за да мога най-после да се отърва от болното гърло и температурата, които не минават.
А и функцията на дробовете ми спада.
Мая се мята на леглото и въздиша драматично, докато се обляга назад.
– Сигурна ли си, че не можеш да дойдеш? Това е последната ни екскурзия от училище, Стела!
– Сигурна съм – казвам твърдо и те знаят, че е така.
Приятелки сме от основното училище и вече са разбрали, че когато става дума за планове, моята муковисцидоза има последната дума.
Не че не искам да отида. Просто съвсем буквално това е въпрос на живот и смърт. Не мога да отида в Кабо или където и да било и да рискувам да не се върна. Не мога да причиня това на родителите си. Не и сега.
– Но ти оглавяваше комитета по планиране тази година. Не може ли да ги накараш да го отложат? Не искаме да заседнеш тук – казва Камила, сочейки към болничната стая, която така грижливо украсих.
Поклащам глава.
– Все още ни остава пролетната ваканция. А не съм пропускала екскурзия за пролетна ваканция от осми клас, когато хванах онази настинка – казвам, усмихвайки се обещаващо, и гледам от Камила към Мая и обратно. Но никоя от тях не отвръща на усмивката ми. Те продължават да изглеждат така, сякаш съм убила домашните им любимци.
Забелязвам, че двете държат чантите с бански костюми, които им поръчах да донесат, затова грабвам тази на Камила от ръката ѝ в отчаян опит да сменя темата.
– О, бански! Трябва да изберем най-добрите. – След като няма да се наслаждавам на топлото слънце на Кабо в бански по мой избор, струва ми се, че мога поне да го изживея донякъде чрез приятелките си, като подбера техните.
Това ободрява и двете. Нетърпеливо изсипваме чантите им на леглото и създаваме миш-маш от цветя, точки и ярки цветове.
Оглеждам купчината на Камила и грабвам един червен бански, който е нещо средно между долнище на бански от две части и много изрязана прашка, за който знам без никакво съмнение, че е от сестра ѝ Меган.
Хвърлям ѝ го.
– Този. Точно като за теб е.
Очите ѝ се разширяват и тя вдига банския към кръста си, изненадано намествайки очилата си с телена рамка.
– Линиите на разликите ще са страхотни, но...
– Камила! – казвам и грабвам бански бикини на бели и сини райета, за който съм сигурна, че ще ѝ пасне като ръкавица. – Шегувам се. Този е идеален.
Тя изглежда облекчена, докато взема бикините от мен. Обръщам вниманието си към купчината на Мая, но тя е заета да чати от зеления болничен стол в ъгъла, с широка усмивка на лицето.
Изравям един цял бански, който тя носи в часовете по плуване от шести клас, и ѝ го поднасям с подхилване.
– Какво ще кажеш за този, Мая?
– Страхотен е! Изглежда чудесно! – казва тя, докато пише яростно.
Камила изсумтява, връща банските в чантата и ми се усмихва лукаво.
– Мейсън и Брук скъсаха – обяснява тя.
– Боже мой! Не може да бъде! – казвам.
Това е новина. Невероятна новина.
Не и за Брук, разбира се. Но Мая си пада по Мейсън от девети клас, когато бяха заедно в часовете по английски на госпожа Уилсън, и това пътуване е нейната възможност най-после да предприеме нещо.
Заболява ме, че няма да съм там на тази почивка, за да ѝ помогна с убийствения план в десет стъпки за „шеметен романс с Мейсън в Кабо“.
Мая оставя телефона и свива небрежно рамене, а после се изправя и се преструва, че оглежда някои от рисунките по стените.
– Не е голяма работа. Ще се срещнем с него и с Тейлър на летището утре сутринта.
Поглеждам я и тя се усмихва широко.
– Добре де, може би е голяма работа.
И трите пищим развълнувано. Вземам един цял бански на точки, който е супер ретро и е точно в нейния стил. Тя кимва, грабва го и го вдига до тялото си.
– Много се надявах да избереш този.
Обръщам се към Камила и виждам, че нервно поглежда часовника си, което не е изненадващо. Тя е шампион по отлагане и вероятно още не е подготвила и едно нещо за Кабо.
Освен банския, разбира се.
Вижда, че съм я забелязала, и се ухилва смутено.
– Още не съм си купила плажна кърпа за утре.
Класическа Камила.
Изправям се. Сърцето ми потъва при мисълта, че си тръгват, но не искам да ги задържам.
– Тогава тръгвайте. Самолетът ви е в ранни зори.
Мая оглежда стаята тъжно, докато Камила вяло върти чантата с банските в ръката си. Двете го правят още по-трудно, отколкото мислех, че ще бъде. Преглъщам вината и досадата, които започват да се събират в мен. Не те ще пропуснат екскурзията до Кабо. И поне ще бъдат заедно.
Усмихвам им се широко и направо ги избутвам до вратата. Бузите ме болят от фалшивата увереност, но не искам да им съсипвам пътуването.
– Ще ти пратим много снимки – казва Камила и ме прегръща.
– Имайте късмет да не го направите! И ме вкарай в няколко! – казвам на Мая, която е много добра с фотошопа. – Няма да разберете, че не съм била там.
Те се задържат при вратата и аз извъртам очи пресилено, като ги избутвам в коридора.
– Махайте се от тук! И си прекарайте страхотно!
– Обичаме те, Стела! – подвикват те, докато вървят по коридора.
Гледам ги да се отдалечават и махам, докато подскачащите къдрици на Мая напълно изчезват. Не искам нищо друго повече от това да тръгна с тях и да си събирам багажа, а не да го разопаковам.
Затварям вратата. Усмивката ми повяхва, когато виждам стара семейна снимка, закачена внимателно от вътрешната ѝ страна.
Направена е на предната веранда на къщата ни през лятото преди няколко години, по време на барбекюто за Четвърти юли. На нея сме аз, Аби, мама и татко. Залепили сме глуповати усмивки на лицата си, докато сме чакали камерата да улови момента. Усещам надигаща се носталгия и сякаш чувам скърцането на износените и разнебитени дървени стълби, докато се смеем и се приближаваме един към друг, за да позираме. Липсва ми усещането да сме заедно, щастливи и здрави. През по-голямата част.
Това не помага. С въздишка се оттеглям и поглеждам към медицинската количка.
Честно казано, тук ми харесва. Това е вторият ми дом, откакто станах на шест, затова обикновено нямам нищо против да идвам. Получавам лечение, вземам си лекарствата, изпивам собственото си тегло в млечни шейкове, виждам се с Барб и с Джули и си отивам. До следващото възпаление. Толкова е просто. Но този път се чувствам тревожна и дори неспокойна. Защото, вместо просто да чакам да оздравея, трябва да оздравея. Заради родителите ми.
Защото те оплескаха всичко, като се разведоха. А след като се загубиха един друг, няма да се справят, ако загубят и мен. Сигурна съм в това.
Ако се оправя, може би...
Едно по едно. Вдигам преносимия кислороден апарат от шкафчето, натискам кръглото копче в центъра, за да го включа, и се заслушвам в равномерното съскане на излизащия кислород. Намествам връзките около ушите си и напъхвам разклоненията на канюлата в носа си. С въздишка се отпускам на познато неудобния болничен матрак и поемам дълбоко дъх.
Пресягам се за джобния бележник, за да проверя какво е следващото нещо от списъка, така че да имам нещо за правене. Да запиша видео.
Грабвам молива и го дъвча замислено, докато се взирам в думите, които написах по-рано. Странно, размислите за отвъдния живот в момента ми изглеждат по-лесни.
Но списъкът си е списък, затова издишвам, вземам лаптопа от нощното шкафче и сядам с кръстосани крака върху новата завивка на цветя, която купих вчера в „Таргет“, докато Камила и Мая си купуваха дрехи за Кабо. Нямах нужда от завивка, но те толкова се въодушевиха да ми помагат да избера нещо за пътуването ми до болницата, че щях да се чувствам ужасно, ако не я бях взела. Поне донякъде си подхожда със стените, защото е ярка, жизнена и цветна.
Барабаня нервно с пръсти по клавиатурата и присвивам очи към отражението си в екрана, докато компютърът зарежда. Намръщвам се на дългата си разрошена кестенява коса и се опитвам да я пригладя, прокарвайки пръсти през нея многократно. Ядосано дръпвам ластика от китката си и я вдигам в небрежен кок, в опит да изглеждам поне донякъде прилично за това видео. Грабвам моето копие на „Джава кодиране за телефони с Андроид“ от нощното шкафче и слагам лаптопа върху него, за да изляза в относително подходяща позиция и без да изглежда, сякаш имам двойна брадичка.
Влизам в профила си в ютюб и нагласявам камерата така, че да се виждат нарисуваните от Аби бели дробове точно зад мен.
Това е идеалният фон.
Затварям очи и поемам дълбоко дъх. Чувам познатото свистене на дробовете си, които отчаяно се опитват да се изпълнят с въздух през морето от слуз. Издишвам бавно и залепвам една огромна усмивка, като от поздравителна картичка на "Холмарк", преди да отворя очи и да натисна копчето, за да се включа на живо.
– Здравейте! Всички ли се забавлявате в Черния петък? Аз пък чаках да завали сняг, но това така и не се случи.
Поглеждам към ъгъла на екрана, докато обръщам камерата към болничния прозорец. Небето е сиво, дърветата от другата страна на стъклото са напълно оголени. Усмихвам се, докато бройката на гледащите стабилно подминава хиляда, те са малка част от всичките двайсет и три хиляди деветстотин и четиресет последователи на канала, които влизат, за да следят как върви битката ми с муковисцидозата.
– И така, бих могла да стягам багажа за училищната екскурзия до Кабо, но вместо това ще прекарам тези празнични дни във втория си дом заради леко зачервено гърло.
Плюс яростна треска. Замислям се за температурата, която измерих тази сутрин, мигащите цифри на термометъра показваха 38,9. Но не искам да споменавам това във видеото, защото родителите ми със сигурност ще го гледат по-късно.
Те знаят само, че имам остра настинка.
– Кой има нужда от седмица слънце, синьо море и плажове, когато може да потъне в лукс за един месец направо в задния си двор?
Изреждам удобствата, като броя на пръсти.
– Да видим! Имам портиер на пълен работен ден, неограничено количество шоколадов крем и перално обслужване. Да, и Барб ми позволи да задържа всичките си медицински принадлежности в стаята този път! Я вижте!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа
