"Пет забулени фигури крачат в снега, лъкатушат в преспите, увити в овчи ямурлуци от глава до пети, придържат се за замръзналите стволове на дърветата и току потъват в преспите, а после се измъкват от тях с търкаляне, целите побелели. Промушва се керванът на сенките като игла през гората, отскубва се едва-едва от клещите на студа. Той настъпва людете с тежък ботуш по устите, та ги смълчава, и сковава краката им като в окови, а срещу мижащите им очи мята сняг на парцали. Боцкат снежинките лицата, блъскат се в телата и после отлитат, разпръснати от ледения дъх на вятъра.
И както вятърът люшка снежинките, така полюшва и труповете на дървото, замръзнали като ледени висулки. Едни издъл-жени, черни очи няма повече да видят изгрева. Една русолява, права като слама коса повече няма да бъде помилвана. Една крива уста с тънки, сини устни повече няма да каже и дума. Трима голи мъже, само в протрити потури, като три камбани висят от въжета, вързани за дървото. Висят като изскубнати цветя и посинелите им корени са спуснати надолу, сякаш още дърпат към земята. Висят вдървените тела, сякаш никога неходили по нея, сякаш винаги на дървото са били, а тишината край тях е по-оглушителна от вятъра в ушите на живите.
Потреперват коленете на Самуил – висок, побелял, навъсен, той се кръсти, а кафявите му очи избягват очите на мъртвите на дървото. До него младият Върбан се превива одве, от устата му текват нечистотии право в краката му и снегът се стопява под тях. Ристу скърца със зъби и дъхът му излиза горещ, а Никола с ръка скрива очите на Калина, вързана за него. После всички пак поемат в преспите и никой не продумва, защото от думи няма нужда, знае се кой ги върши тези безчинства и оставя трупове на студа, на снега, на вятъра, на гората, на зверовете и на дявола най-сетне – това е самият дявол.
– Дяволска работа! – разкашля се Самуил и сякаш от устата му излита вихърът, който разлюлява в миг телата на дървото.
Дънерът на падналото дърво е с човешки бой, истинска стена от дебела кора пази от вятъра, а до нея се чернее малко огнище в снега. Спира там керванът и потъват дисагите в дълбоките преспи, а хората се поглеждат един друг. Поглеждат се и всеки се озърта през рамо, защото тука има огнище, а то значи, че някакви други люде крачат из гората. Огнището вчера е било палено и пиле е било печено в него – костите стърчат забити в кръг в снега край черните въглени. Клати се големият кафяв калпак на русата глава на Ристу. Всички си мислеха, че няма никого вече по пътищата – твърде мразовито е, тъкмо сега студовете се разбесняват и започват да късат плътта със своите бичове. А тези, които са наклали огъня до дънера, може да са били пътници окъснели, а може и да са били зли духове, които бесят.
Разритва с крак Ристу кокалите в снега и върху огнището се изплюва. Луничавият Ристу – мустакът му е къс, русоляв, косата му е стригана скоро и калпакът му изглежда нахлупен на главата, а изпод него проблясват като игли две сурови очи, сиви бодли.
– Дънерът е сечен с брадва, снегът е отъпкан! Тука са спали поне четирима мъже – казва Никола.
– Или зверове! – добавя тихо Калина и не вдига поглед от белия сняг.
С глухо ръмжене в гърдите Ристу се обръща към Никола и го почуква с голямата си секира по рамото. Казал му е Ристу преди час още, сега пак ще го каже: трябва да вървят, да не спират, защото, ето – по тия краища хората си увисват по дърветата. Даже дрехите са им отмъкнали. Нали затова са ги взели Самуил и Върбан – да ги пазят, за да не затанцуват и те така като ония на дървото. Ама щом трима висят на въжето, тези, които са ги обесили, са били повече и са били по-силни. Така че не бива да се спират, докато не стигнат селото, и дано злото не им пресече пътя, че изглежда като да е голямо.
– Тя трябва да почива! – казва Никола на Ристу, като кимва към Калина.
– Щом вече са били тук, няма да се върнат! – обажда се Самуил и подава манерката си на Върбан.
Висок и слаб е Върбан, с издължено, голобрадо лице, което завършва с масивна брадичка. Напет е той в красивия си черен ямурлук, а дрехите му са нови и говорят, че е големец. Усмихва се широко момъкът, когато подава манерката на Калина, а Ристу поклаща глава.
– Ще почива, като стигнем селото! – отсича Ристу. – Аз нали съм тук да ви пазя! Мене слушайте! Да висите на въжето ли искате?
Няма нужда Никола някой да го пази, да се оправят тия. Там, закъдето са тръгнали с Калина, ще стигнат рано или късно. В пояса си под ямурлука той има извит нож с резбована бяла дръжка, а острието му червенее на светлина от огън. Тоя нож е правен в далечни земи, отвъд границите на империята, майстори незнайни са му баели дни и нощи на лунна светлина. Ще разреже Никола с този нож въже и човек, скала и куршум, ако трябва, но Калина ще стигне в селото, както е речено. Пък тия тримата да се оправят, не са малки. Нито пък той им е баща, че да ги пази.
– Да останем малко тук! – казва Върбан и изтупва калпака си от снега в коляното си. – И аз се изморих.
Отдалече фигурите им приличат на приказни същества, които бродят между дърветата, както бродят между световете. Устите им бълват пара, сякаш огън носят в гърдите, краката им дупки оставят в снега, а мустаците, брадите, веждите, калпаците, дрехите, всичко е заскрежено и хората са станали на ледени фигури, които ситнят в белотата.
– Проклет студ! – мърмори Ристу и се обръща към Калина: – Толкова студено никога не ми е било! То бива, бива, ама...
Потреперва Ристу, треперят и вързаните ръце на Калина, а като я вижда, Върбан я загръща през раменете със зеленото си одеяло. Въси се зад него Самуил и кашля, цял ден една дума не е казал, защото кашлицата все го изпреварва и всеки път попръжня я следва. В това време Никола се обръща, сваля одеялото от раменете на Калина и го връща на Върбан, като му казва:
– С тая мома да не се замесваш, чуваш ли! Не за нищо вързана я водя!
– Виждал съм много добри хора вързани да ги водят! – отвръща наперено Върбан. – Някои и на въжета увисват!
Проблясват очите на Никола изпод спуснатите вежди, но момъкът пред него не отстъпва. Не е привично за Върбан да отстъпва, свикнал е да получава каквото иска, защото така иска. Така е в неговото село.
– Какво е направило това девойче? – обажда се гърлено Самуил. – Че като добиче да я водиш така в тоя студ?
– Къща запали – отвръща Никола рязко и намества везаната торба на гърба си. – Къщата, в която живееше! Дал съм дума да я водя при попа в съседното село да ѝ чете! Па дано я оправи!
Почва да гази Никола в преспите, дърпа въжето, на което е вързана Калина, а в белотата пред себе си сякаш вижда баба Дара. Сто клетви една през друга изреди тя, а пръстите ѝ рисуваха невидими знаци във въздуха пред очите на Никола. Здрав като скала е той, с коса, която се сипе като черен поток по раменете му, и с гъсти, завити черни мустаци под орловия нос.
В едната си ръка баба Дара стиска бяла дреха, толкова бяла, колкото е бялото на първия сняг и бялото на окото, и точно като последното парченце добро на сърцето. Красива е тази дреха, сякаш човешка ръка не я е правила, защото мени цвета си пред очите, а в следващия миг се губи от поглед, сякаш я няма. Другата ръка на баба Дара стиска дланта на Никола така силно, все едно земята го е стиснала и никога няма да го пусне, глътнала го е.
Заръка му дава баба Дара, и то заръка, която никой друг не иска, а Никола не може да я върне. Само той я приема, защото има дълг да плаща. Крила го е баба Дара от заптиетата толкова много пъти, повече, отколкото луната се е появявала някога в черното небе. Крила го е старата там, в малката, тайна стаичка под кухнята, и му е носила от ракийката си, за да забрави Никола теглото, което е теглил в Балкана. После баба Дара му е давала месце и сиренце, за да има сила да се върне пак там. Гризал е сиренцето Никола толкова нощи, чувал е ботушите на заптиетата как тропат нагоре-надолу по стълбата и е слушал как турците обръщат масите, миндерите, цялата покъщнина в стаята над главата му. Пийвал е ракийката Никола в тъмното, чувал е псувните и заплахите им и си е мислел, че баба Дара му е подарила поне един живот, който той да изкара пак по друмищата и горите. И тя никога не поиска нещо в отплата – до този ден.
Затова и Никола не отклони заръката, когато Баба Дара го закле да заведе внучка ѝ Калина до попа в съседното село. "Той да се оправя с нея! Той знае как! – вика Дара и сухата ѝ като корен ръка набутва бялата дреха в ръцете на Никола. – Аз не знам вече! Подслоних я! Гледах я! Поих я! А тя ми запали къщата! Къщата ми запали проклетницата! Огън да я изгори дано!" Иска баба Дара от Никола да отведе проклетата ѝ внучка в другото село и тайно от нея да хвърли чудната дреха в Козия кладенец в гората до кръстопътя. "Не е човек, казвам ти! Не ѝ вярвай каквото и да каже! Тя ще ти говори, ама ти да не я слушаш!" Пръстите на старицата погалват катранените му коси: "Води я, чадо, а ако се дърпа...".
Никола знае. Бабата е гледала момата, но момата трябва да си ходи. Само това трябва да знае Никола. Само това му казва баба Дара. И той ще го направи, защото има живот за връщане."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
