"Като брилянти , като непокорство
Кора и Нова никога не бяха виждали мезартими, но и те като другите знаеха всичко за тях. Знаеха каква е кожата им - "синя като сапфир", казваше Нова, макар че и сапфири никога не бяха виждали. "Синя като айсберг", казваше Кора. Виж, айсберги виждаха всеки ден. Знаеха, че мезартим означава Служител, но това не бяха обикновени Служители. Мезартимите бяха воините магьосници на империята. Те можеха да летят, можеха да бълват огън, да четат мисли и да се превръщат в сенки. Идваха и си отиваха през врати в небето. Можеха да церят болести, да се преобразяват, да изчезват. Притежаваха бойни дарби, нечувана сила и можеха да ти кажат какъв край те очаква. Не всичко накуп, естествено, но всеки си имаше по една дарба, която не избираше сам. Дарбите бяха заложени в тях, както във всички други, и чакаха, както жарава чака въздух, да бъдат избрани - ако си бил благословен да се родиш с късмет. Така се случи с майката на Кора и Нова преди шестнайсет години, когато мезартимите за последно слязоха в Риева.
По онова време момичетата бяха много малки, за да помнят синекожите и техния лекокрил метален кораб. Не помнеха и майка си, защото Служителите я отведоха, на правиха я една от тях и тя никога вече не се завърна. До едно време им пращаше писма от имперския град Ака, къде то, разказваше им в тях, хората не били само бели и сини, ами във всички възможни цветове и палатът от божествения метал пътувал по въздуха от едно място на друго. Мили мои, пишеше в последното ѝ писмо, което беше пристигна ло преди осем години, аз заминавам надалече и не знам кога ще се върна, но дотогава вие сигурно ще сте станали големи жени. Грижете се една за друга и помнете - каквото и да говорят хората, ако ме бяха оставили, щях да избера вас. Щях да избера вас. През зимата на Риева хората нагряваха плоски камъни на огъня и ги мушкаха в спалните кожи нощем, макар че те из стиваха бързо и на сутринта гърбът болеше там, където са те убивали. Четирите думи от писмото бяха като нагоре щени камъни, които никога не губеха топлината си, никога не те убиваха и Кора и Нова ги носеха навсякъде със себе си. Носеха ги като брилянти. Като непокорство. Мама ни обича, казваха лицата им, когато поглеждаха пренебрежително мащехата си Скои или отказваха да се свият уплашено пред баща си.
Не беше кой знае какво богатство - писма вместо майка, а неотдавна им остана само споменът за писмата, след като Скои ги беше хвърлила в огъня, "без да иска". Но поне бяха заедно. Кора и Нова - другарки, съюзници. Сестри. Бяха неделими като двустишие, което губеше смисъла си извън контекста. Имената им можеха спокойно да минат за едно – Кораинова, – защото почти никога не се чуваше само едното, а ако това се случеше, то звучеше непълно, като едната половина от черупката на мида, отворена и счупена на две. Бяха утеха една за друга, намираха убежище една в друга. Не се нуждаеха от магия, за да четат мислите си, достатъчен им беше един поглед, и хранеха едни и същи надежди. Стояха една до друга, готови да посрещнат несгодите на бъдещето. Каквото и да струпаше отгоре им животът, както и да ги разочароваше, те знаеха, че могат да разчитат една на друга. И тогава мезартимите се завърнаха. Нова първа го видя. Беше на плажа и тъкмо се беше из правила, за да махне косата от очите си. Наложи се да използва предмишницата си, понеже с едната ръка държеше куката, а с другата ножа. Пръстите ѝ се бяха вкочанили и приличаха на грабливите нокти на птица. Беше се оклепала с кървища чак до лактите и по челото ѝ остана лепкава полузасъхнала следа. Тогава нещо блесна в небето и тя вдигна очи.
– Кора! – повика сестра си. Кора не я чу. Лицето ѝ, също омазано в кръв, беше за стинало в търпеливо вцепенение. Ножът ѝ се движеше на пред-назад, но очите ѝ се бяха изцъклили, сякаш беше скътала съзнанието си на по-приятно място, защото спокойно можеше да мине и без него в тази противна работа. Помежду им лежеше полуодраното туловище на един уул. Плажът беше осеян с десетки трупове, над които се бяха привели други женски фигури. Кръв и мас се бяха втвърдили по пясъка. Сировете пищяха и се биеха за червата, а плитчините кипяха от риби бодливки и клюнести акули, привлечени от сладко-солената смрад. Беше клането, най-ужасното време от годината в Риева – за жените и девойките поне. Мъже те и младежите го обичаха. Те не размахваха куки и ножове, а копия. Убиваха уулите и отсичаха бивните им за трофеи, които щяха да изваят, а животните оставяха на пясъка.
Одирането и разфасоването беше женска работа, нищо че за това се искаше доста сила и издръжливост. "Жените ни са яки" – хвалеха се мъжете горе от носа, далече от тежката миризма и мухите. И те наистина бяха яки, бяха уморени и мрачни, трепереха от усилията и бяха изцапани с всички мръсотии, които изтичат от мъртвите тела. Отблясъкът привлече погледа на Нова.
– Кора! – повика тя пак и този път сестра ѝ вдигна глава и проследи погледа ѝ към небето. Сякаш Нова не можеше да осмисли видяното, докато и Кора не го видеше. Още щом сестра ѝ впери погледа си в нещото, и двете потрепериха от изненада. Беше летателен кораб. А това означаваше мезартими. А те означаваха... Спасение. Бягство от Риева, ледовете, уулите и робския труд. От тиранията на Скои и безразличието на баща им, а напоследък – изведнъж – и от мъжете. От една година на сам мъжете от селото почнаха да се спират, когато двете минаваха, като поглеждаха ту Кора, ту Нова все едно избираха агне за заколение. Кора беше на седемнайсет, Нова на шестнайсет. Баща им можеше да ги омъжи, когато поискаше. Не го беше направил досега само заради Скои, която не искаше да изгуби двете си робини. Те вършеха цялата къщна работа и гледаха сюрията от по-малките си полубратя. Но Скои не можеше да ги държи вечно. Девойките бяха дар, който трябваше да мине в ръцете на друг - или по-скоро добитък за продан, както отлично беше известно на всеки баща с хубава щерка в Риева. А Кора и Нова бяха хубавелки с лененоруси коси и светлокафяви очи. Китките им се отличаваха с деликатност, която прикриваше силата им, и макар че фигурите им бяха увити в два-три слоя вълнени дрехи и уулска кожа, едрите им бедра си личаха под тях. Формите им бяха добре заоблени, че да сгряват спалните кожи нощем, а освен това двете бяха известни с трудолюбието си. Почнеше ли дълбоката зима, когато идваше месецът на мрака, те щяха да станат жени на тези, които предложеха най-много на баща им. Тогава щяха да ги разделят."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа 
