"Зов на дълга
Бях единайсетгодишен, когато за пръв път видях мястото, скътано настрани и обградено от дървета. Скромната къща принадлежеше на леля ми и на чичо ми, които я бяха изградили със собствените си ръце, след като бяха дошли в земята на Израел. Беше 1934-та, време, когато в областта живееха само няколко хиляди евреи; пътищата не бяха павирани, земята още пустееше. Когато приближих по-близо, открих, че такива дървета не бях виждал преди; това бяха портокалови горички, засадени от новодошлите. С по-малкия ми брат Джиджи веднага затичахме напред-назад покрай стройно подредените редици дървета, всяко от които бе натежало от стотици зрели, слънчево ярки плодове. Спомням си, че докато дърветата цъфтяха, въздухът наоколо се изпълваше с възхитителни аромати. Тази гледка ме върна внезапно назад към моето малко еврейско селце, назад към "щетъла", както го наричаха - назад към мига, когато за пръв път бях видял портокал, назад към място, което се намираше далече, много далече от тук. Нашият щетъл се наричаше Вишнево. Намираше се на границата между Полша и Русия, ивица земя, обградена от гори, които като че ли винаги се намираха в зимен сън. Често имаше седмици, когато нахлуваше остро студен вятър, който свистеше измежду близките брези и шибаше безмилостно купувачите на пазара. Дори и през лятото много рядко ни се случваше да зърнем слънцето. И въпреки студа и откъснатостта в щетъла имаше топлота и магия, атмосфера на вежливост и общност.
Всеки за себе си бе намерил място за съществувание. Водехме прост живот: имаше само три улички, всяка оградена от селски дървени къщи. Нямаше течаща вода и електричество. Но само на около пет километра разстояние имаше гара и от пътуващите и техните багажи можехме да надзърнем и да вкусим света, намиращ се далече зад горите. Още си спомням чудесния момент, онзи първи портокал. Родителите ми ме бяха завели до дома на техни приятели, където вече се беше събрала голяма компания. Между тях беше и един млад мъж, завърнал се наскоро от земята на Израел, и множеството хора се наслаждаваха на великите истории за далечната страна. Говореше за безкрайната слънчева светлина и екзотичната култура, за парчетата пустош, засадени с плодни дръвчета, за обгорелите от слънце евреи, които работеха усърдно с ръцете си и също така с тях се защитаваха. Когато свърши, той се обърна към кутия зад него и я повдигна, за да я видят всички наоколо съдържанието ѝ. Като че ли всички в помещението едновременно поеха дъх: това беше върхът на неговото представяне, официална церемония, която подсказваше, че я е вършил и много пъти преди това. Един след друг всеки присъстващ в стаята избираше пакет от кутията, внимателно разгръщаше тънката опаковка, за да се покаже зрял портокал "Яфа", откъснат направо от дървото.
Когато дойде и моят ред, аз се приближих бавно и сковано, като че ли се страхувах да не направя нещо грешно. Приближих портокала до носа си, като за пръв път долових аромата на цитрусов плод. Беше наистина нещо изключително - като цвят, аромат и вкус, - с други думи всичко, което едно момче можеше да си представи с развълнуваното си въображение. Това беше нещо много повече от един плод; това беше символ на надеждите и стремленията ми. Семейството ми бе живяло в района от няколко поколения. И, разбира се, земята тук след стотици години беше място, което евреите можеха да нарекат "дом". Но въпреки обикновената си красота никой от родителите ми не смяташе Вишнево за свой постоянен дом. Земята Израилова не беше само мечта на родителите ми; това беше голямата цел на толкова много хора, които познавахме. Изглеждаше, че при всяко събиране разговорът преминаваше към темата за Цион, за изоставянето зад нас на обичания щетъл, за присъединяване към пионерите, които възстановяваха нашата страна. Говорехме често за Теодор Херцел, основателя на Ционисткото движение, който твърдеше, че бъдещето на еврейския народ зависи от съществуването на израелска държава, една основана не само на религията, но и на езика и националността страна.
"Нека ни дадат владение върху малко парче от земната повърхност, достатъчно за нуждите на нашия народ. После ние ще сторим останалото." Мечтата на Херцел стана и моя собствена мечта. Смятах семейството си за хора, които живеят при временни условия, които са все още в изгнание. Говорехме еврейски, мислехме на еврейски и внимателно следяхме новините, идващи от мандатната Палестина - контролирана от британците територия, която включваше нашата древна родина. Съществуваше общ стремеж - желание за завръщане, - което ни обземаше все по-властно. Имаше моменти, в които се чувствах, като че ли съм в чистилище, между едно далечно минало и едно близко, предстоящо бъдеще. Колкото повече това бъдеще се приближаваше, толкова по-непоносими бяха очакването и забавянето. Въпреки желанието да поемем на път спомените ми от детството са безкрайни и топли. Майка ми Сара беше блестяща и любяща. Тя бе библиотекар по професия, влюбена в руската литература. Имаше малко неща в живота, които ѝ доставяха повече радост, отколкото четенето - удоволствие, което споделяше с мен. Растях, за да стана човек на книгите, но започнах като момче на книгите, четящо до рамото на мама. Това беше едно любимо предизвикателство - да се опитвам да я догонвам в четенето - само за да може да участвам в дискусиите след това. Баща ми Ицхак (познат като Гетцел) беше сърдечен и благороден, търговец на дърво, като баща му преди това.
Беше мъж, пълен с енергия и доброта, едновременно предан и усърдно работлив. Винаги ми вдъхваше кураж и се радваше на успехите ми. Любовта му ми даваше увереност и тази увереност ми даде възможността да летя. Чувствах се дълбоко благословен. Родителите ми ме отглеждаха без много граници или ограничения, никога не ми казваха какво да върша, винаги уверени, че любопитството ми ще ме изведе на правия път. В по-младите ми години, когато решавах да се проявя и да произнеса речи пред родителите ми и техните приятели, винаги получавах само окуражителни оценки. Понякога споделях впечатления и анализи (малко хора из града можеха да ми съперничат в това отношение). Друг път изнасях напълно оформени доклади за природата на ционизма или за ценностите на моите най-предпочитани автори. За възрастните бях амбициозното младо момче, на което предстоеше светло бъдеще. За мен това беше като начало на нещо по-голямо. Но в очите на съучениците ми това ме правеше един вид самотник и често бивах отхвърлен като толкова различен от другите. Което си беше факт, защото и на деветдесет и три аз съм все още онова любопитно момче, претоварено с трудни въпроси, склонно към мечтание и недокоснато от съмненията на другите."
Из книгата
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа
