"Вижте сега, знам, че сте тук за една епична история за интриги и мистерии, за премеждия, смъртни опасности и дори съвсем истинска смърт, но за да стигнем дотам (освен ако не решите да прескочите направо на Глава тринадесета), ще се наложи първо да разберете, че аз, Ейприл Мей, освен че съм едно от най-важните неща, случвали се на този свят, съм и жена на двайсет и няколко години, която понякога прави грешки. В момента съм в чудесно положение: поставила съм ви натясно. Аз знам историята, така че ще ви я разкажа, както аз искам. Това значи, че освен историята, ще трябва да разберете и мен, затова не се учудвайте, ако тук-там има малко драма. Ще се постарая да разкажа всичко честно, но ще побързам да призная, че съм малко пристрастна към себе си. Ако накрая решите да си направите някакви изводи, надявам се, че те няма да бъдат свързани с това дали сте на моя страна, или не, а ще са просто поради разбирането, че съм (или поне бях) човешко същество.
Определено се чувствах точно така, докато влачех уморения си задник по Двайсет и трета улица в 2 и 45 сутринта след шестнайсетчасов работен ден в стартъп компания (благодарение на нечовешки гадния договор, който бях подписала), която ще остане неназована. Образование в школата по изкуствата може и да ви се струва кошмарно финансово решение, но това е така само ако се налага да вземете купища пари назаем, за да платите за претенциозното си образование. Естествено, аз бях направила точно това. Родителите ми печелеха добре, имаха бизнес с оборудване за малки и средни млечни ферми. Нали се сещате за онези нещица, които се закрепват за кравите и така ги доят? Точно такива нещица продаваха. Бизнесът вървеше добре, достатъчно добре, че да не се налага да взимам кой знае какви заеми, стига да бях избрала държавен университет. Но аз не го направих. Аз имах заеми.
Адски много заеми. И така, след като известно време прескачах от специалност на специалност (реклама, изобразително изкуство, фотография, илюстрации) и накрая завърших като бакалавър по скучния (но поне вършещ работа) дизайн, се наложи да се хвана на първата работа, която щеше да ми позволи да остана в Ню Йорк, вместо да се връщам в старата си детска стая в дома на родителите ми в Северна Калифорния. Това беше работа в обречен на провал стартъп, финансиран от безкрайна върволица богаташи, чиято единствена мечта е възможно най-скучният богаташки блян - да станат още по-богати. Естествено, да работиш в стартъп значи да си част от "семейството", така че ако нещата се объркат, ако пропуснеш краен срок, ако някой инвеститор реши да получи нервен пристъп или просто ей така, се налага да бачкаш до три през нощта. Което, честна дума, аз мразех. Мразех го, защото приложението на фирмата за управление на времето беше тъпа идея и не помагаше на никого, мразех го, защото го вършех само заради парите, и го мразех, защото шефовете искаха от работниците си да се отнасят към фирмата така, сякаш е целият им живот, вместо просто работа от девет до пет, което означаваше, че нямах никакво време да разработвам свои собствени проекти. Но!
На тази работа можех да използвам наученото в университета, да се занимавам с истински графичен дизайн и да получавам достатъчно пари, за да мога да си позволя да плащам наем по-малко от година след като завърших. Работната ми среда беше направо престъпно тежка и плащах половината си заплата, за да спя в хола на апартамент с една спалня, но се справях. Ето че току-що излъгах. Леглото ми наистина беше в хола, но най-често спях в спалнята - в стаята на Мая. Не живеехме заедно, бяхме просто съквартирантки и Ейприл-от-миналото държи това да е пределно ясно. Каква е разликата между двете ли? Ами най-вече в това, че станахме гаджета чак след като заживяхме заедно. Да си гадже със съквартирантката си е удобно, но и леко объркващо, ако сте живели заедно почти от приемането ви в университета, преди най-сетне да се съберете и да изкарате цяла година заедно. А кога е редно да си зададете въпроса "Време ли е да заживеем заедно"? Е, при нас с Мая въпросът беше: "Моля те, може ли най-сетне да махнем матрака втора ръка от хола, за да можем да седим на диван, докато гледаме Нетфликс?", а моят отговор беше неизменно: "В никакъв случай, ние сме просто съквартирантки, които спят заедно". Поради което в хола все още имаше легло.
Казах ви, че ще има драма. Както и да е, да се върнем на онази съдбовна януарска нощ. Бях работила по някакво скапано приложение, чието ново издание трябваше да се появи в електронния магазин на Епъл до следващата седмица и се беше наложило да чакам последно одобрение на няколко промени по интерфейса и така нататък, няма значение, не е интересно. Адски досадна работа. Вместо да отида на работа по-рано, предпочетох да остана до късно - което винаги предпочитам. Когато си тръгнах, мозъкът ми беше изсмукан и сгърчен от усилията да си преведа неразбираемите нареждания на шефове, които не можеха да различат растер от вектор. Регистрирах се на излизане от сградата - работехме в офис кооператив, дори нямахме истински собствени офиси - и извървях трите минути до спирката на метрото. И тогава автоматът отхвърли абонаментната ми карта без никаква причина. Имах още една карта за метрото на бюрото си в офиса и не знаех колко пари имам в дебитната карта, така че ми се стори най-сигурно да извървя обратно трите пресечки до офиса и да взема другата карта.
Светофарът е зелен, затова пресичам Двайсет и трета, а някакъв таксиджия надува клаксона, за да ми съобщи, че нямам работа на улицата. Гледай си работата, пич, свети ми зелено. Обръщам се, за да тръгна към офиса, и го виждам веднага. Докато се приближавам, ми става ясно, че това е една наистина... Наистина изключителна скулптура. Искам да кажа, че е направо божествена, но и малко по нюйоркски божествена, сещате ли се? Как да ви обясня какво почувствах, щом я видях? Може би... ами... Вижте, в Ню Йорк хората прекарват по десет години да създадат нещо великолепно, нещо, което пресъздава същността на една или друга идея толкова съвършено, че изведнъж светът да стане десет пъти по-ясен. Създаденото е прекрасно, внушението е силно, някой е прекарал над тази творба голяма част от живота си. Местната телевизия излъчва репортаж, всеки си казва "Супер!" и на следващия ден всички забравяме за това, защото някой друг е направил поредното абсолютно съвършено и забележително нещо. Това не прави предишните неща по-малко чудесни или уникални..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
