"Беше мрачен и ветровит пролетен следобед, в който Лондон преследваше малко миньорско градче през пресъхналото корито на старото Северно море. В едни по-добри времена въобще нямаше да се занимава с такава хилава плячка. Някога великият самоходен град прекарваше дните си в преследване на много по-големи градове от този, като стигаше на север до Ледената пустош и на юг до бреговете на Средиземно море. Напоследък обаче плячката беше станала доста оскъдна и някои от по-големите градове започнаха да насочват гладни погледи към Лондон. Вече десет години се криеше от тях и се спотайваше във влажната планинска област на запад, за която Гилдията на историците твърдеше, че някога се е наричала остров Британия. От десет години не се хранеше с нищо друго освен с малки земеделски градчета и статични селища насред тези влажни хълмове. Най-накрая лорд-кметът реши, че е дошло времето да върне града си обратно на сухоземния мост на Великия ловен район.
Едва на средата на пътя наблюдателите по високите стражеви кули забелязаха миньорското градче да дълбае солните равнини на трийсетина километра пред тях. За хората от Лондон това изглеждаше като знак от боговете и дори лорд-кметът (който не вярваше нито в богове, нито в знаци) се съгласи, че това е добро начало на пътуването на изток, и даде заповед преследването да започне. Миньорското градче усети опасността и подви опашка, но огромните гъсенични вериги под Лондон се задвижиха по-бързо. Не след дълго градът направо летеше след плячката си като истинска планина от метал, която се издигаше на седем етажа като нивата на сватбена торта - най-долните бяха обвити в дим от двигателите, вилите на богатите блестяха по горните палуби, а най-отгоре сияеше златният кръст на катедралата "Свети Павел", въздигнат на повече от шестстотин метра от опустошената земя. Том почистваше експонатите в секцията по естествена история на Лондонския музей, когато започна всичко. Усети издайническото разтрисане на металния под и вдигна поглед, за да види как моделите на китове и делфини, които висяха от тавана на галерията, се поклащат на дебелите си метални въжета и проскърцват.
Това не го обезпокои. Беше прекарал целия си петнайсет годишен живот в Лондон и беше свикнал с прищевките му. Веднага разбра, че градът променя курса си и започва да набира скорост. Обзе го вълнение от старата тръпка от ловуването, която всички лондончани споделяха. Вероятно градът беше забелязал плячка! Заряза четките и парцалите си, притисна ръка до стената и усети вибрациите, които се носеха от огромните машинни отделения долу в Търбуха. Да, ето го и него, тежкото пулсиране на спомагателните двигатели - бум, бум, бум. Имаше чувството, че някакъв огромен барабан бие във вътрешността на костите му. Вратата в другия край на галерията се отвори и Чъдли Померой влетя вътре. Перуката му беше на една страна, а лицето му беше почервеняло от възмущение.
– Какво, в името на Куърк...? – изрева той и зяпна въртящите се морски бозайници и подрусващите се и потрепващи във витрините препарирани птици, които сякаш искаха да се освободят от затвора си и отново да полетят. – Чирак Натсуърти! Какво става тук?
– Преследване, сър – отвърна Том и се зачуди как заместник-началникът на Гилдията на историците, който беше живял толкова години на борда на Лондон, не можеше да разбере какво става.
– Вероятно плячката е доста добра – продължи с обясненията момчето. – Пуснали са всички спомагателни двигатели. Това не се е случвало от цяла вечност. Може би късметът отново се е усмихнал на Лондон!
– Пфу! – изпръхтя Померой и потрепери, когато стъклата на музейните витрини заскърцаха и завибрираха в ритъм с двигателите. Един от най-големите експонати, който се намираше точно над главата му – същество, наречено син кит, изчезнало преди хиляди години, – се въртеше напред-назад на въжетата си като люлка.
– Може и така да е, Натсуърти – съгласи се той. – Просто ми се иска Гилдията на инженерите да беше монтирала читави амортисьори на тази сграда. Някои от тези експонати са много деликатни. Не може така. Ама въобще не може така. Заместник-началникът извади една кърпичка на точки от черната си роба и попи потта от лицето си.
– Сър, може ли да ида на наблюдателните платформи да гледам преследването? Само за половин час? – попита Том. – От години не се е случвало хубаво преследване... Померой се шокира.
– Определено не, чирак! Погледни всичкия този прахоляк, който се сипе заради проклетото ти преследване! Всички експонати трябва да бъдат почистени отново и прегледани за щети.
– О, но това не е честно! – оплака се Том. – Тъкмо изчистих цялата галерия! Младежът веднага осъзна, че е допуснал грешка. Старият Чъдли Померой не беше толкова лош като останалите от тяхната гилдия, но не обичаше да му противоречат, особено някакъв си чирак трета степен. Той се изпъна до максималната си височина (която беше съвсем малко повече от максималната му широчина) и се намръщи толкова много, че знакът на гилдията почти изчезна между гъстите му вежди.
– Животът не е честен, Натсуърти! – викна историкът.
– Ако продължаваш да се оплакваш, ще те изпратя да работиш в Търбуха веднага след като преследването приключи! От всички ужасни задачи, които един чирак трета степен трябваше да изпълнява, службата в Търбуха беше най-омразната за Том. Той побърза да си затвори устата и заби поглед в перфектно излъсканите ботуши на главния уредник.
– Наредено ти беше да работиш тук до седем часа и ще работиш до седем часа – продължи Померой. – Междувременно ще отида да се посъветвам с другите уредници относно това ужасно друсане... Побърза да излезе, като не преставаше да мърмори. Том го изгледа, след което взе инструментите си и се върна с нежелание към работата. Обикновено нямаше нищо против чистенето, особено в тази галерия с нейните дружелюбни, наядени от молци животни и ухиления син кит. Ако му доскучаеше, просто намираше убежище във фантазиите си, в които биваше герой и спасител на красиви момичета, който се бори с аеропирати, спасява Лондон от Лигата на антимобилистите и заживява щастливо след това. Но как беше възможно да си фантазира, когато целият град се наслаждаваше на първото читаво преследване от доста дълго време?"
Из книгата