"Цяло чудо е, че всички, които ползват обществен транспорт през зимата, не се гътват и не умират от предозиране с бацили. През последните десет минути върху мен кихаха и кашляха, а ако жената отпред още веднъж си тръсне пърхота в моята посока, направо ще я замеря с остатъците от хладкото си кафе, което вече не мога да допия, защото е пълно с парчета от скалпа ѝ. Толкова съм изморена, че мога да заспя право тук, на втория етаж на този люшкащ се, претъпкан автобус. Слава богу, че приключих с работата си до Коледа, защото не мисля, че мозъкът или тялото ми щяха да издържат още една смяна зад онова ужасно бюро на рецепцията в хотела. То може да е украсено с гирлянди и красиви лампички от страната на клиентите, но като се пристъпи зад завесата, се открива една бездушна адска дупка. Практически спя дори докато съм будна. Планирам да потъна в летаргия до следващата година, след като се прибера у дома при носталгичната позната атмосфера в къщата на родителите ми утре. Има нещо успокояващо, изкривяващо времето, в напускането на Лондон за един промеждутък спокоен живот на село в централните графства, в детската ми стая, макар не всичките ми детски спомени да са щастливи.
Дори и най-сплотените семейства имат своите трагедии и е справедливо да се каже, че нашите дойдоха рано и ни раниха дълбоко. Аз обаче няма да задълбавам, защото Коледа трябва да е време за надежда, за любов и най-привлекателното от всичко в момента - за сън. Сън, прекъсван от пристъпи на състезателно хранене с брат ми Даръл и приятелката му Ана, както и от целия диапазон изтъркани коледни филми. Защото как би могъл някога да бъдеш прекалено уморен, за да гледаш някакъв злочест човечец, застанал на студа, да вдига една след друга табели, в които безмълвно заявява на съпругата на най-добрия си приятел, че разбитото му сърце винаги ще я обича? Макар че... това романтика ли е? Не съм толкова сигурна. Искам да кажа, отчасти е, по един твърде сантиментален начин, но също така е и да бъдеш най-ужасният приятел на земята. Преставам да се тревожа за бацилите тук, защото несъмнено вече съм погълнала достатъчно, за да ме убият, ако желаят, така че облягам чело на потния прозорец и наблюдавам как Камдън Хай Стрийт се плъзга под блясъка на коледни светлинки и ярки, запотени витрини, отрупани с всичко, от кожени якета до клиширани сувенири от Лондон. Едва четири следобед е и въпреки това над града вече е паднал здрач; не мисля, че днес изобщо просветля достатъчно.
Отражението ми ми казва, че вероятно трябва да сваля евтиния ореол от гирлянди в косата си, който мениджърката ми, кравата, ме накара да си сложа, защото изглеждам, сякаш се пробвам за роля на архангел Гавриил за празненство в началното училище, но откривам, че всъщност не ми пука. Никой в автобуса не дава пет пари; нито мокрият мъж с анорак, седнал до мен, който заема повече от полагаемата му се половин седалка и заспива над вчерашния вестник, нито групата ученици, които си крещят един на друг от задните седалки, и определено не на жената пърхот пред мен, с проблясващите обеци снежинки. Иронията на избора ѝ на бижута не ми убягва; ако бях по-голяма кучка, бих я потупала по рамото и бих ѝ казала, че привлича внимание към кожната виелица, която разпръсква с всяко тръсване на главата си. Обаче не съм кучка; или може би съм просто тиха кучка, в собствения си ум. Нима не са всички? Господи, още колко пъти ще спре този автобус? Остават няколко километра до апартамента ми, а вече е по-пълен от камион с добитък в пазарен ден.
Хайде - мисля си. - Движи се. Отведи ме у дома. Макар че домът ми сега ще бъде доста депресиращо място, тъй като съквартирантката ми Сара е заминала при родителите си. Само още един ден и аз също изчезвам от тук, напомням си. Автобусът спира с разтрисане в края на улицата и аз поглеждам надолу към потока хора, които се блъскат, за да слязат, едновременно с останалите, които се бутат, за да се качат. Сякаш си мислят, че това е от онези състезания, където се проверява колко души могат да се поберат в едно малко пространство. На една от сгъваемите седалки на спирката се е настанил мъж. Това не може да е неговият автобус, защото той е погълнат от книгата с твърди корици в ръцете си. Забелязвам го, защото изглежда в неведение за цялото бутане и ръгане, което се случва право под носа му, като един от онези готини специални ефекти в киното, където някой човек е напълно неподвижен, а светът се върти край него, леко разфокусиран. Не мога да видя лицето му, само горната част на пясъчно-русата му коса, подстригана сравнително дълга и ставаща на вълни, когато порасне, предполагам. Облечен е с тъмносиньо, плътно прилепнало вълнено палто и шал, който има вид на специално изплетен от някого за него. Изглежда кичозно и неочаквано на фона на останалото готино облекло - тесни тъмни дънки и ботуши - и на изцяло погълнатото му от книгата внимание.
Присвивам очи, опитвам се да наведа глава, за да видя какво чете, избърсвам запотения прозорец с ръкава на палтото си, за да виждам по-добре. Не знам дали движението на ръката ми по стъклото, или проблясващата светлина от обеците на жената пърхот попадат в периферното му зрение, но той вдига глава и примигва няколко пъти, докато фокусира погледа си върху прозореца ми. Върху мен. Взираме се един в друг и аз не мога да извърна поглед. Усещам как устните ми се мърдат, сякаш съм на път да кажа нещо, един господ знае какво, и изведнъж, изневиделица решавам, че трябва да сляза от този автобус. Завладяна съм от непреодолимата нужда да изляза навън, да стигна до него. Но не го правя. Не помръдвам, защото знам, че няма никаква възможност да мина покрай човека с анорака до мен и да си пробия път през претъпкания автобус, преди да потегли. Така че за част от секундата вземам решението да остана на мястото си и да се опитам чрез жаркия, отчаян копнеж в очите си да му предам съобщението той да се качи.
Мъжът не е красив като филмова звезда, нито класически съвършен, но в него има нещо младежки пакостливо, както и открит "кой, аз ли?" чар, които ме пленяват. От тук не мога съвсем точно да видя цвета на очите му. Зелени, бих казала, или пък може би сини? И ето какво. Наречете го оптимистично мислене, но съм сигурна, че виждам как и него го удря същият гръм; сякаш невидима назъбена мълния необяснимо ни е свързала заедно. Разпознаване; открит електрически шок в разширените му очи. Той откликва с нещо като невярваща закъсняла реакция, от онези неща, които бихте направили, когато случайно забележите най-стария си и добър приятел, когото не сте виждали от години, и не можете да повярвате, че в действителност е там.Видът му сякаш казва: "Ей, здрасти", "О, божичко, това си ти" и "Страхотно е, че те виждам отново", при това едновременно. Очите му се стрелват към смаляващата се опашка от хора, които още чакат да се качат на автобуса, след което пак към мен и сякаш мога да чуя мислите, които препускат през ума му. Чуди се дали няма да е лудост да се качи на автобуса, какво би казал, ако стъклото и тълпите не стояха помежду ни, дали би се чувствал глупаво, докато взема по две стъпала наведнъж, за да стигне до мен.
Не - опитвам се да му отговоря мислено. - Не, няма да се чувстваш глупаво. Няма да ти позволя. Просто се качвай на скапания автобус, става ли! Той гледа право в мен, след което плавна усмивка се разлива по плътните му устни, сякаш не може да я сдържи. В отговор на което се усмихвам и аз, почти зашеметена. И аз не мога да се сдържа. Моля те, качи се на автобуса. Той скача, вземайки внезапно решение, затваря книгата със замах и я прибира в чантата между глезените си. Вече върви напред, а аз сдържам дъха си и притискам длан към стъклото, приканвам го да побърза дори, когато чувам противното съскане на затварящите се врати и освобождаването на ръчната спирачка. Не! Не! О, боже, не смей да тръгваш от тази спирка! Коледа е! - искам да изкрещя, макар че автобусът вече се влива в движението и набира скорост, а отвън той стои на пътя, останал без дъх, и ни гледа как потегляме."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
