Власт

В последно време много се изговори "за" и "против" комунизма, какъвто всъщност у нас не е съществувал. Факт е, обаче, че негово подобие изживяхме. Този роман е опит да се покажат част от чертите му, довели и до срамни петна на родната демокрация, които тегнат над всички ни.

"Властта и на Бог, и на Диктатор произтича от едно ярко усещане - Страх! Именно то, това подло усещане, което може да срине човек, да го лиши от собствено уважение, да му секне думите и дъха, да му стъпче чувствата под калта, да го лиши от инстинктите даже, именно той - мрачното величие Страх. Именно той бе господар на човека. Диктаторът бе владетелят на Страха."
Тошо Тошев

Тошо Тошев е български журналист, писател и издател. Близо 20 години е главен редактор на ежедневния вестник "Труд" (1991 - 2011), когато през по-голямата си част вестникът е с най-големия тираж в страната. Член на Съюза на българските писатели. От 2000 г. е съосновател и председател на Съюза на издателите на всекидневници в България.

Автор е на книгите: "Истина за лично ползване" (1984 г), "Времето за умиране стига" (1988 г), пътеписа "Китай в годината на Дракона" (1989 г.), романа "Страх" (2001 г.), "Лъжата, Жан, Иван и другите" (2003 г.), "Лъжата, Жан, Иван и Величеството" (2004 г.), "Лъжата, Бойко, Георги и разни негодници" (2011 г.), "Политическа орда" (2017 г.). Тошо Тошев е удостоен с орден "Стара планина" І степен за изключителни заслуги в областта на журналистиката.

"Първият секретар съблече сакото си и го хвърли на стол край голямата заседателна маса. Разхлаби и тежкия възел на вратовръзката, което също показваше по-интимния характер на срещата. (Вратовръзката сутрин си връзваше сам и това му умение бе известно в целия комитет. Преди време някои по-амбициозни мъже от политическия състав поеха почин да усвоят тази интелигентна мъжественост. Решиха, че е важна като Питагоровата теорема за математиката.) Рая не се притесняваше от първия кабинет на града, но пристъпи с неясна усмивка - бе изненадана да я поканят точно сега. До конференцията оставаха няколко дни! Мъжът явно умееше да чете по лицето ѝ, хвана я за ръка и с приятелски жест я поведе към къта за гости. Настани я, седна и той, като веднага натисна звънеца за секретар-
ката си.

– Ще се намачка сакото ви, другарю Белов - поиска да го оправи момичето.
– Нищо му няма – издръжливо е, колкото мен. В този момент тапицираната с кожа врата едва-едва се открехна и секретарката - достолепна другарка с побеляла коса, показа главата си:
– Дай ни две френски конячета, кафе и вода - нареди с мекия си глас първият секретар. Рая бе чувала и другите му октави на шеф, макар че не ги бе пробвал за нея. Поне досега. Другарката не каза и дума... Просто главата се скри. След малко донесе поръчката и момичето се отпусна: в първия миг малко се притесни какво ли ще си помисли тази жена за коняк по никое време?
– Отива ти униформата - огледа я първият секретар. Рая беше дошла направо от лагера, в който няколко стотин комсомолци от окръга тренираха за предстоящата конференция. Тя бе утвърдена за командир на младежкия гарнизон и отговаряше за посрещането на важните гости от София. Отговаряше да се усеща подем, ентусиазъм и прочие. Така бе записано в Заповед номер Едно на окръжния щаб.

Е, в лагера имаше ред, живееха униформени, и Рая носеше дочен син панталон, яке от същия плат, а на якето, точно върху сладкия хълм над сърцето ѝ, блестеше пагон: червен с три жълти звезди върху него.
– Благодаря... Щом ме харесвате. Вие разбирате повече...
– Аз те харесах още при първата ни среща преди години. Рая пристигна до комитета спокойна, но сега, с тази кехлибарена течност пред двамата, главата ѝ зашумя: "Да не би?..." Познаваше силата на красивото си лице - издължено, с изпъкнали скули и зелени очи, на тънката си, висока снага и големи гърди, уравновесени отзад чрез сластния овал над дългите ѝ бедра. В по-интимните кьошета на окръга се шушукаше, че другарят Петър Белов се слави като "ценител". Не се уточняваше какво точно цени. Нямаше думи за страст към пощенски марки или редки монети, не членуваше и в "ценителски" дружества. Рая обаче не се отъркваше из кьошетата. Познаваше отблизо младата прокурорка, пристигнала заедно с нея от София. Знаеше колко настървено като студентка я гонеха, но знаеше, че и трудно я стигаха. Освен ако тя сама не реши да поспре. И точно в централното кафене на града, а не из някакви потайни кьошета тя сама ѝ призна кой в техния град е добрият спринтьор.

– Нека се чудят на какво е ценител Белов! Каза го без "другаря" пред името, което само по себе си означаваше близост. След като си ставаше ясно, че не означава ирония. Белов я поканил да обсъдят един специфичен казус при политическо престъпление. Труден дори за окръжния прокурор. Поканил я, значи, не в кабинета си, а в партийната резиденция. След което имало и вечеря.
– За другото нямам какво да говоря. А то пък няма и за какво... Малко преди да тръгне от София, прокурорката Милена Радонова се бе обзавела със семеен другар, от когото старата ѝ партийна фамилия не била във възторг. Баща му преди години едва се разминал с Народния съд ...
– Какво му е специфично на казуса? Рая познаваше окръжния прокурор, симпатяга, признат майстор на вино с ароматен танин и на яка ракия. О, и носеше страхотно на пиене. Веднъж окъснели в някакъв бар, та прокурорът сам ги разкарал с новата лада. От "Мототехника" му я доставили само за месец, докато другите чакаха по седем-осем години. Едва се довлякъл до нея, подкрепял го милиционер от охраната.
– Нагласи ме да седна и си отивай, пази, че е пълно с пияници! - наредил, размахал и двете ръце, окръжният прокурор. – Сядайте всички! – обърнал се след това към компанията.
– Щом пийна, съм много добър. Освен като славен пияч, беше чувала Рая, се славел и като добър прокурор.
– Не е казус това! Върховна политика е то, така го нарече Белов. Някакъв влюбен юнак, младо момче, хукнал да бяга зад граница. И го заклещили, дето се вика, как "пресича браздата". Доста преди да стигне любимата.

– Не, не е тръгнал на Запад... Искаше да уточни прокурорката, че не е тръгнал на юг, което (не съвсем географски) се падаше Запад.
– Тръгнал да бяга, няма никога да се сетиш, мила ми Рая - заливаше се от смях прокурорката, - тръгнал да бяга в Съюза!
– Как така в Съюза? За какъв съюз ми говориш?
– За същия. За Съветския съюз тръгнал да бяга. Нашите му отказали виза... Това си беше за смях. Но страшното бе, че е и тежък политически казус. Бягството зад граница по закон се таксува като предателство. Но точно това? Как да осъдиш човек, устремен към Москва? Не е престъпление за решаване от съда, за окръжния комитет си е то. Даже за него не е! Първият казал, че ще отнесе въпроса Нагоре. Може и до съветския посланик дори. Всеки ценител на красиво изкуство неминуемо започва да събира колекция. Та може би другарят Белов, мислеше Рая, е открил и в нея достойнства за сбирката си... Завъртя с любопитство очи - първият я бе настанил в специалното място за гости. Не помнеше колко пъти е идвала тук, но никога досега не беше канена в него. В единия край на облечения с дъбова ламперия кабинет архитектурна приумица бе оставила ниша. В хармония с цвета на жълтеникавото дърво тя бе облечена с мастиленосин копринен тапет. Черен кожен диван и два дълбоки фотьойла обгръщаха в топла прегръдка резбовано старо бижу - масичка. Открита в някакво запустяло мазе, остарявала заедно с първата фабрика за текстил в техния град, затракала в началото на века. Бурните години след Девети сетември бяха запратили нейния собственик в революционната преизподня, а масичката в мазето. Впрочем там бе изровено и разнебитено старо бюро и няколко стола, изработени от същия майстор."
Из книгата

Ентусиаст
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев №11
sales@enthusiast.bg