Само ти

Бестселър на "Ню Йорк Таймс". Красива история за лечебната сила на любовта, за израстването и намирането на истинското Аз. Кристъл отдавна е научила, че любовта носи само болка. По-добре да не чувстваш нищо, отколкото отново да страдаш. Тя крие своето наранено сърце зад маската на студено поведение, а в душата ѝ е стаено дълбоко недоверие към мъжете, които според личния ѝ опит само вземат и използват.

Но тогава в живота є се появява Гейбриъл Долтън. Въпреки ужасяващата тъмнина на миналото му, той излъчва неоспорима доброта. И макар да знае какво ще ѝ струва това, противно на волята си, Кристъл е привлечена от него. Спокойната му сила сломява защитата ѝ, а нежното му търпение я заставя да се усъмни във всичко, в което е вярвала досега.

Кристъл и Гейбриъл никога не са си представяли, че животът, който им е откраднал всичко хубаво, ще ги дари с такава дълбока любов. Но съдбата им предоставя единствено възможността да се срещнат и сега изборът е техен: отново да затворят сърцата си или да намерят смелост да преодолеят болезненото си минало...

"Ели

Не исках да отивам.
– Моля те, мамо, не може ли да отидем утре?
Мама не ми отговори около минута, отметна русата си коса от лицето и изтри капчиците пот, избили върху челото ѝ и над горната ѝ устна. Страните ѝ отново бяха яркочервени от треската, а зелените ѝ очи изглеждаха едновременно помътнели и блестящи като повърхността на локвите на паркинга пред жилищния ни комплекс, след като е валяло.
– Трябва да отидем, Ели. Днес се чувствам по-добре, а не знам дали утре ще бъда.
Мама не изглеждаше добре. Всъщност изглеждаше по-зле, отколкото през последните седмици. Дори още по-зле, отколкото в деня, когато намери листа, залепен на нашата врата, и плака, а после се върна в леглото и три дни не стана. Плашеше ме колко болна изглеждаше тя, а аз не знаех какво да направя.

Бях свикнала да чукам на вратата на госпожа Холифийлд и да моля за помощ, когато тя все още живееше в нашата сграда. Тя идваше с пилешка супа и понякога с кутия с ледени близалки и говореше с мама с тих, успокояващ глас, докато аз гледах анимационни филмчета. Винаги се чувствах по-добре след посещението на госпожа Холифийлд, а изглежда, също и мама. Но госпожа Холифийлд вече не живееше в нашия жилищен комплекс. Госпожа Холифийлд беше получила нещо, наречено тромб, и я бяха отнесли върху бяла носилка.
След това някакви млади хора, които никога преди не бях виждала, дойдоха и почистиха апартамента ѝ. Когато ги чух да спорят кой да плати разноските по погребението, разбрах, че тя е мъртва. Мама не спираше да плаче и да повтаря: "Какво ще правя сега? О, мили боже, какво ще правя сега?". Но аз не плаках, макар да исках, защото веднъж, когато мама беше на лекар, госпожа Холифийлд ми каза, че когато умреш, отлиташ в небето, също като птица. Тя каза още, че небето е най-прекрасното място, което човек изобщо може да си представи, с павирани със злато улици и цветя в цветове, които дори не съществували тук, на земята. Затова се опитах да бъда щастлива заради госпожа Холифийлд, въпреки че щяха да ми липсват прегръдките ѝ, смехът ѝ, червените ледени близалки, които ми бяха любимите, и дарбата ѝ да кара мама да се усмихва.
– Върви по-бързо, Ели. Не мога да те влача. – Аз закрачих по-бързо, опитвайки се да не изоставам от мама. Тя вървеше бързо и аз почти подтичвах редом с нея. – Вече приближаваме до къщата на баща ти.
Преглътнах с усилие, главата ми се маеше. Не бях сигурна дали искам да се запозная с моя баща, но бях любопитна. Чудех се как изглеждаше, дали беше красив като актьорите в сапунените опери, които мама гледаше. Тя сякаш много ги харесваше, затова знаех, че точно такъв мъж би избрала за мой баща. Представях си го в костюм, с гъста вълниста коса и големи равни зъби. Надявах се той да реши, че съм хубава, въпреки дрипавите ми дрехи. Надявах се, че ще ме хареса, макар да ни беше напуснал дори още преди да се родя.
Ние стигнахме пред малка къща, с лющеща се боя и кепенци, които висяха накриво. Мама спря пред нея и стисна ръката ми.
– Господи, дай ми сили. Нямам избор, нямам избор – промърмори, преди да се обърне и да приклекне пред мен. – Ето че дойдохме, бебче. – Очите ѝ плуваха в сълзи, устните ѝ трепереха и аз бях разтревожена от това колко болна изглеждаше. Но тя се усмихна толкова сладко и ме погледна право в очите. – Ели, скъпа моя, знаеш, че те обичам, нали?
– Да, мамо.
Тя кимна.

– Не съм направила много добри неща на този свят, бебче. Но единственото нещо, което съм направила идеално, това беше ти. Ти си толкова добро и умно момиче, Ели. Не забравяй това, става ли? Каквото и да се случи, никога не забравяй това.
– Добре, мамо – прошепнах.
Никога не съм се чувствала по-изплашена и не знаех защо. Мама се надигна, сетне оправи жилетката ми с липсващи копчета и разплетен подгъв. Изгледа смръщено обувките ми, очите ѝ се задържаха още няколко секунди върху дупката на единия ми пръст, преди да се изправи, да ме улови за ръката и да ме поведе към вратата на грозната малка къща.
Мама почука и аз чух мъж да крещи от другата страна на вратата. Звучеше ядосан и гласът му ме изплаши. Аз се притиснах към нея. Мама обви раменете ми с ръка и двете зачакахме. Мама беше толкова гореща и сега цялото ѝ тяло трепереше. Тя се облегна на мен и аз се притесних, че двете може да паднем. Знаех, че имаше нужда от лекар, но тя престана да ходи на лекар още преди месеци, макар че не ставаше по-доб­ре. Не трябваше ли лекарите да те накарат да се почувстваш по-добре?
След минута вратата се отвори и пред нас застана висок мъж, от устата му висеше цигара. Аз го стрелнах с поглед, а той се втренчи в мама и мен.
– Да?
Мама погали косата ми.
– Здравей, Брад.
Мъжът остана мълчалив, докато всмукваше от цигарата, сетне очите му се разшириха и той най-после промълви:
– Синтия?
Почувствах как мама се отпусна и я погледнах. Върху лицето ѝ бе разцъфтяла голяма усмивка. Същата, която използваше, когато се опитваше да убеди госпожа Гадеро да ни позволи да платим наема по-късно. Аз хвърлих още един поглед към Брад, моя татко. Беше висок като актьорите от сапунените опери, но това беше единственото, по което си приличаха. Косата му беше дълга и висеше на мазни кичури, а зъбите му бяха жълти и криви. Но двамата имахме еднакви сини очи и същия цвят коса, златистокестеняв, както го наричаше мама.
– Е, проклет да съм. Какво правиш тук?
– Може ли да влезем?

Ние влязохме в къщата и аз огледах мебелите, също толкова стари и очукани като нашите у дома. Чух мама да си поема дълбоко дъх.
– Има ли някъде, където да поговорим?
Брад присви очи и отмести поглед между мен и мама, преди да каже:
– Разбира се, ела в спалнята.
– Ел, седни на дивана, скъпа. Ей сега се връщам – рече мама и сякаш леко се олюля, преди да се съвземе.
Червените петна върху страните ѝ бяха станали още по-ярки.
Аз седнах и се втренчих в екрана на телевизора пред мен. Даваха някакъв футболен мач, но звукът беше изключен, затова чувах мама и татко да разговарят откъм коридора.
– Тя е твоя, Брад.
– Какво, мамка му, искаш да кажеш с това, че тя е моя? Каза ми, че си направила аборт.
– Ами аз... не направих. Не можах. Знаех, че ти не я искаше, но не можех да погубя моето бебе.
Чух как моят татко изруга и в гърлото ми се оформи голяма буца. Моят татко не ме е искал. Изобщо. Дори досега не знаел, че мама ме е задържала. Дори не е подозирал, че съм жива. Мама не ми беше казвала нещо различно, но дълбоко в себе си аз не спирах да се надявам, че е имало основателна причина татко да си тръгне. Продължавах да се надявам, че когато той ме види, ще ме вземе в прегръдките си и ще ми каже, че всичко ще бъде наред, че е горд да ме има за дъщеря. Както мама ми е казвала през цялото време. А после ще намери лекар, който ще накара мама да се почувства по-добре.
– Тя наистина е добро момиче, Брад. Сам виждаш колко е красива. Освен това е умна. Тя наистина е много сладка и добре възпитана...
– Какво искаш от мен, Синтия? Пари? Аз нямам пари. Нямам нищо за теб.
– Не искам пари. Трябва да я вземеш. Аз... аз умирам, Брад. – Гласът ѝ се снижи и аз едва я чувах. – Имам рак в пос­леден стадий. Остава ми много малко време – седмици, може би дори дни. Изгониха ни от апартамента. Мислех, че съседката ще прибере Ели... но тя почина и аз нямам никого другиго. Сега ти си всичко, което Ели има на този свят.
Сърцето ми се сви в гърдите, стаята се завъртя пред очите ми и една сълза се търкулна по бузата ми. Не, мамо, не. Не исках да чувам това. Не исках това да е истина. Не исках мама да отлети към небето като птица. Исках тя да остане тук. С мен.
– Ами съжалявам да го чуя, но да я взема? По дяволите, не я исках преди седем години и не я искам и сега.
Аз се намръщих и зачоплих кожичката около нокътя си, чувствайки се дребна и грозна като мършавата котка, която мама никога не ми позволи да нахраня.
– Моля те, Брад, аз...

Чух шумолене и проскърцване на легло, сякаш мама беше седнала. Тя помоли за чаша вода и татко излезе от стаята с гневно изражение. Той ми хвърли сърдит поглед и аз потънах в дивана. Стори ми се, че чух врата да се отваря и затваря в задната част на къщата, но не бях сигурна, а после моят татко излезе от стаята, която навярно беше кухнята, с чаша с вода в ръка и тръгна надолу по коридора.
Чух го да ругае. Чух го да вика името на мама, а после се втурна във всекидневната и запрати чашата в стената, която се разби и по пода се посипаха стъкла. Аз изкрещях и се свих на топка.
– Е, не е ли страхотно? Онази уличница просто стана и си тръгна. Измъкнала се е през задната врата. Кучка.
Примигнах, сърцето ми препускаше. Мамо? Не, мамо, не ме оставяй тук! Моля те, не ме оставяй тук!
Скочих и хукнах надолу по коридора, видях задната врата, отворих я и изтичах на улицата зад къщата. Никой не се виждаше.
Моята мама си бе отишла.
Дори не се бе сбогувала с мен.
Дори не се бе сбогувала с мен.
Тя ме беше оставила тук.
Свлякох се на колене на земята и се разридах.
Мамо, мамо, мамо.

Брад ме вдигна и твърдата, пареща плесница през лицето ме накара да се задавя със сълзите си.
– Млъквай, хлапе. Майка ти замина.
Той ме повлече обратно вътре, където ме запрати отново върху дивана. Стиснах очи, страхът се разпростря по тялото ми като малките иглички, които чувствах, когато прекалено дълго седях върху крака си. Когато отворих очи, Брад се взираше в мен. Изражението на лицето му ме изплаши още повече. От гърлото му се изтръгна звук на отвращение, после той се извърна и излезе. Нямаше го с часове. Аз седях свита на дивана и се полюшвах леко, докато денят премина в нощ.
Мама никога не ме оставя сама за толкова дълго. Аз винаги съм добро момиче и правя това, което ми е казано, но тя никога не отсъства толкова дълго. Не ми харесва миризмата тук. Не ми харесва звукът на капеща вода. Не ми харесва този изтърбушен диван. Аз съм изплашена. Аз съм изплашена. Мамо, моля те, върни се и ме вземи.
Когато Брад най-после се прибра, включи лампите и ме накара да примигна от внезапната ярка светлина, изглеждаше още по-бесен, отколкото преди да излезе. Седна, запали цигара, всмукна дълбоко и издиша. Очите ми се насълзиха от дима.

– Какво ще правя с теб, хлапе? Какво, мамка му, ще правя?
Извърнах глава, опитвайки се да преглътна напиращото ридание.
Госпожа Холифийлд ми беше казала, че сърцата трябва да туптят през цялото време, за да ни поддържат живи. Госпожа Холифийлд беше казала, че когато сърцето ти спре да тупти и отидеш на небето, повече не чувстваш болка. Сърцето на госпожа Холифийлд беше спряло да тупти. Сърцето на моята майка също ще спре да тупти. Моето сърце все още туптеше, макар да имах чувството, че се разпада в гърдите ми. Не исках повече да ме боли. Исках сърцето ми да спре да тупти, за да отлетя към небето и да бъда с госпожа Холифийлд. И мама.
Казах на сърцето си да спре да тупти.
Казах му да не боли повече.
Казах на сърцето си, че повече няма да му позволя да боли.
Никога."
Из книгата