"Още един рязък удар с чукчето. Ниебла излая. Марина отвори очи. Погледна ръчния си часовник. Усмихна се. Знаеше кой е. Навлече набързо дънките си и изтича надолу по стълбите.
– Добро утро, Каталина - каза Марина, като отвори вратата.
Каталина погали кучката, която започна да скача върху нея.
– Добро утро - жената леко се прокашля. – Виж, скъпа... дойдох, защото си е истинско нещастие... Трябва да купуваме хляб от супера, а той има вкус на трева.
– Радвам се, че дойдохте, Каталина. Заповядайте, чувствайте се като у дома си.
– Наричай ме Кати и ето че вече знаеш имената на половината Майорка. Тук половината жени се казват Каталина, а половината мъже - Томеу. Ние, майоркците, сме работливи, но не сме много оригинални - каза тя на майоркски, докато почистваше запотените си очила в широката черна пола, която покриваше коленете ѝ. – Нали разбираш майоркски?
– Да, разбирам. Отдавна не съм била на острова. Ако не разбера някои думи, ще ви помоля да ми ги преведете. Не се тревожете. Говорете ми спокойно на майоркски.
– На мен ще ми дойде добре да поупражнявам испански... ще говорим и на двата.
Каталина влезе в работното помещение бавно и спокойно, както правеше всичко в живота. Носеше кошница, от която извади квас, приготвен от нея у дома ѝ. Погледна чувалите с шейша, разпръснати по пода. Достатъчно, за да нахранят цялото село през зимата. Понечи да вземе престилката, която бе окачена до чувалите. Погледна новата собственичка на пекарната. Трябваше да поиска разрешение, това вече не беше на Мария Долорес.
– Моля ви, Кати, правете каквото трябва.
Каталина си изми ръцете. Заповяда на Ниебла да не влиза в помещението и си сложи престилката.
– Странно е, че съм тук без Лола - каза тя на себе си.
– Лола ли я наричахте?
– Мария Долорес не харесваше името си. Нито Долорес. Нито Доло... Казваше, че е като Мария Агония или Мария Страдание... Да, тук във Валдемоса всички я наричахме Лола още от малка.
Каталина взе престилката на приятелката си Лола. Погледна я за миг с носталгия.
– Вече казах, че търся помощник. Днес ще изпека само сто хляба.
– Мога ти помагам, докато намериш някого - подхвърли Марина.
Каталина я погледна изненадано.
– Да месиш хляб?
– Да. Баба ми ме научи да правя хляб като малка. Поскоро играехме, но може би помня нещичко.
Каталина замълча за момент, втренчила очи в новата собственичка.
– Dones bueno. - Погледна недоверчиво Марина. – Е, добре. Да - каза тя, взе престилката на Лола и ѝ я подаде.
Марина облече престилката и я завърза на гърба си. Каталина си постави едно боне, което извади от кошницата си, а Марина сплете косата си на плитка.
– Значи, вече знаеш - брашно от шейша, вода, квас, нито сол, нито захар и го оставяме да втасва цяла нощ, докато удвои обема си. За хляба днес ще използваме суха мая и ще го оставим да втасва час и половина.
Каталина отвори пещта. Беше дълбока, сводеста, дълга три метра и широка около метър.
– Донеси ми фейшините, ако обичаш - помоли я Каталина.
Марина повдигна недоумяващо вежди. Огледа помещението, търсейки нещо, което да материализира тази непозната майоркска дума.
– Фейшини... нали така се казва и на испански? - каза Каталина, сочейки завързаните на снопове цепеници от дъб и клони от бор и бадемово дърво.
Марина взе връзките от земята, без да обясни на тази симпатична жена, че в испанския език тази дума не съществува, и ѝ ги подаде. Каталина пъхна в сводестата пещ първо клоните от бадемово дърво и бор, а после дъбовите цепеници. Извади от кошницата кибритена кутия. Запали една клечка и я хвърли вътре. Бадемовите клони пламнаха мигновено, дъбът - секунди след това. Пламъкът се издигна до свода. Марина погледна пекарката. Имаше нещо магическо там вътре, в тази старинна и дълбока пещ на дърва. Магическо за Марина, разбира се, която я виждаше за пръв път, но за тази, която работеше цял живот с тази вековна пещ, тя беше ежедневие.
Каталина затвори херметически вратичката.
Отвори един чувал с брашно и докато набрашняваше дървената маса, ѝ обясни как са работили заедно с Мария Долорес в продължение на почти петдесет години. През лятото приготвяли триста бройки черен хляб, а през зимата - шестстотин. В края на седмицата - традиционната картофена сладка кока и солената със зеленчуци. Пекарката продължи да говори за доставчиците, които идвали два пъти в годината, и докато я слушаше, Марина си спомни, че Габриел ѝ бе споменал за един лимонов сладкиш с маково семе. Спомняше си го заради хвалебствените думи, с които описа вкуса на този сладкиш... Каталина обаче не спомена нищо за него.
В една стара машина за месене на тесто на бавни обороти сипаха брашно, вода, предварително втасало тесто и мая.
– Във фурните в Палма продават машини за месене, които за пет минути приготвят тестото. Сега всичко се прави бързо, но не е същото. Няма вкуса, който трябва да има... когато се прави постепенно, всичко става по-добре.
– Каза ли в селото, че пекарната отново ще отвори? - попита Марина.
– Разбира се, иначе защо ще идвам тук със замъглени очила и премръзнала в пет сутринта, без да знам, че ще продам всичкия хляб. Вчера отидох в бара на Томеу... Знаеш ли бара на Томеу?
– Този на шосето?
– Да, този. Ако искаш да узнаеш нещо, отиваш там. Там всичко ще ти кажат - кой се е развел, кой се е разорил, кой е предал богу дух... Във Валдемоса не можеш да скриеш нищо - малко село, голям ад... Вчера отидох да изпия едно кафе и говорих с Жозефа, жена му, така че всички ще научат. Хората тук скучаят много и xerra massa. Клюки, както казват испанците. За теб какво ли не се говори.
– Така ли? И какво се говори?
– Уф! Говори се, че си дъщеря на германски мултимилионер, производител на колбаси, който ти е купил мелницата, за да си имаш занимание. Не могат да проумеят как така си научила толкова добре испански... Глупави хора - каза тя на себе си. – Казах, че не знам нищо. Цялото село ще дойде да си купи хляб, първо, защото белият хляб от супера не става за ядене, и второ, защото умират от любопитство и искат да разберат коя си.
Извадиха тестото. Каталина взе един нож и отряза малко парче. Научи я да меси с юмруци, като първо сгъне тестото, после го вдигне от масата на няколко сантиметра и го пусне да падне. Трябваше да повтори това движение няколко пъти. Следваше месенето на ръка в продължение на няколко минути, а после трябваше да го оформи в идеална топка. Каталина отряза сто парчета, докато Марина месеше с несръчните си ръце. Възпълните ръце на Каталина бяха сръчни и бързи.
Покриха тестото с памучни кърпи и го оставиха да почине.
Отвориха пещта, температурата беше между двеста и петдесет и двеста и седемдесет градуса. Борът, бадемът и дъбът се бяха превърнали в пепел и в жарава. Каталина пъхна една метална лопата с дълга дръжка и извади пепелта и жаравата. Взе друга лопата, също толкова дълга, но дървена, и я набрашни. Марина постави хлябовете на лопатата, както ѝ каза Каталина. Първата серия. Втората. Третата. Четвъртата. Петата... Един час по-късно, когато отвориха пещта, от нея ги лъхна мирис на току-що изпечен хляб и този мирис бавно погали душата на нашата героиня. Затвори очи и вдъхна аромата, изпълващ я с носталгия. Ароматът от детството ѝ. Ароматът на дома ѝ."
Из книгата