Галерия на шепота

След Момичетата от хотел Барбизон и Наследницата от Дакота Билдинг Фиона Дейвис отново ни отвежда в миналото - Ню Йорк в края на 20-те и средата на 70-те години на миналия век. Този път в центъра на историята е забележителният архитектурен шедьовър Grand Central Terminal и интригуващата съдба на две жени, разделени от пет десетилетия.

Две силни жени. Една емблематична сграда. Живот в името на красотата и изкуството. Гранд Сентръл Терминал е шедьовър на архитектурния дизайн и една от емблемите на Ню Йорк, но за Клара Дарден и Вирджиния Клей представлява нещо много повече.

1928 г. 25-годишната Клара Дарден преподава в престижната Школа по изящни изкуства в Гранд Сентръл Терминал. Тя е талантлив илюстратор и мечтае на годишната изложба да види творбите си в галериите на гарата, а защо не и на кориците на Vogue. И нищо не може да я отклони от пътя ѝ. Нито общественото неодобрение към жената художник. Нито появата на двама толкова различни мъже - единият богат, с желание да стане поет, другият високомерен, с буен нрав, но изключително талантлив художник. Влюбена в изкуството, устремена и упорита, Клара успява постепенно да завладее света на модния и на индустриалния дизайн и уверено тръгва към върха на славата. Но не подозира, че скоро Голямата депресия ще промени драстично живота на хората на изкуството. А бедността и гладът няма да са достатъчни, за да подготвят Клара за обратите на съдбата.

Близо пет десетилетия по-късно, 1974 г. Блясъкът на Гранд Сентръл Стейшън е угаснал. Мястото сега е тъмно, мръсно и опасно, дори прекрасният тюркоазен таван, който прилича на звездно небе, не се вижда под слоевете сажди. Сградата очаква своята присъда - дали ще бъде призната за забележителност, която заслужава да бъда опазена, или трябва да бъде премахната. За Вирджиния Клей Гранд Сентръл е последна възможност. Наскоро разведена, тя приема работата в информационния център на гарата, за да издържа себе си и дъщеря си Руби.

Но когато неочаквано се натъква на изоставените галерии на Школата, освен че открива удивителна акварелна картина, скрита под прахта, жената съзира отминалата елегантност и изящество на оставената да се руши сграда. Тя се впуска в търсене на автора на шедьовъра и това я въвлича в големи опасности, свързани и с открития за миналото на Клара Дарден, и с интригите около спасяването на Гранд Сентръл Стейшън. Вирджиния разкрива дълго пазени тайни, които могат да променят историята на света на изкуството. А Галерията на шепота ѝ дава коз, с който да подкрепи защитата на сградата - един от символите на града.

Фиона Дейвис е родена в Канада и е израснала в Ню Джърси, Юта и Тексас. Завършила е колежа Уилям и Мери и Колумбийския университет със специалност журналистика. Започва кариерата си в Ню Йорк като актриса на Бродуей, а след десет години вече работи като редактор и писател. Автор е на романите Момичетата от хотел Барбизон и Наследницата от Дакота Билдинг, издадени на български език.

"Курсовете по илюстрация на Клара Дарден, които се провеждаха в Школата за изящни изкуства в Гранд Сентръл, скрита под металните арки на гарата, протичаха необезпокоявани от шума на влаковете, чийто тътен се чуваше през многобройните слоеве асфалт на дълбочина от стотици метри. И все пак, изненадващото посещение на господин Лорет, училищният директор, имаше въздействието и разрушителната сила на локомотив с тегло от хиляди тонове. Дори и преди появата на господин Лорет Клара беше неспокойна заради годишната изложба на факултета, която беше насрочена за шест часа̀ същата вечер. Тя за първи път излагаше творбите си в Ню Йорк Сити. Всички значими личности от света на изкуството и издателския бизнес щяха да бъдат там. От месеци тя работеше над илюстрациите си. Беше наясно, че това навярно щеше да е единствената ѝ възможност.

Тя помоли класа да започне работа върху вариант на корица за последната книга на Вирджиния Улф. Четирите дами се заеха вдъхновено със задачата, а Уилбър, единственият мъж в курса, който имаше вид на денди и сваляч, въздъхна шумно и завъртя очи с изражение на досада. Гертруд, най-прилежната от петимата, беше толкова възмутена от липсата на респект у Уилбър, че заплаши да го замери с бурканче терпентин. Точно когато господин Лорет влезе в ателието, те спореха ожесточено. Макар курсистите да не бяха деца, а големи хора, всеки път, щом Уилбър започнеше някоя кавга, неприятните последствия от нея водеха до сриване на нивото на зрялост в класа поне с десетилетие. В повечето случаи Клара беше напълно способна да се справи със ситуацията и да възстанови дисциплината, преди да се е стигнало твърде далеч. Но господин Лорет притежаваше необикновената дарба да усеща редките ситуации, в които Клара губеше контрол над класа си. Тя можеше да се обзаложи, че директорът уцелваше точно тези моменти, в които да мине покрай стаята и да реши да оцени способностите ѝ като преподавател.
– Госпожице Дарден, пак ли имате ли нужда от допълнителна помощ? – плешивото теме на господин Лорет проблесна, сякаш беше лъснато от някое от ваксаджийчетата в централната зала на гарата. Ъгълчетата на устните му бяха неизменно увис­нали надолу, дори когато беше доволен, а едната вежда винаги беше повдигната нагоре. Веждите му приличаха на две космати гъсеници, които се опитваха да изпълзят нанякъде. Макар и да беше малко над трийсетгодишен, той имаше заядливия характер на свадлива стара леля.

Беше избран за директор преди три години, след като един от основателите на Школата за изящни изкуства Джон Сингър Сарджънт беше починал. Репутацията на училището се подобряваше и записванията се увеличаваха с всеки следващ семестър, а по време на интервюто за работа с Клара господин Лорет беше приписал изцяло на себе си заслугата за този впечатляващ успех. От наставник на курсистите, тя беше повишена във временно заемаща длъжността на преподавател, след като избраният от господин Лорет учител отпадна в последния момент. От самото начало това я бе поставило в несигурна ситуация, която се подсили от факта, че класът намаля на пет бройки от първоначално записалите се петнайсет през януари. Десет от тези записали се ученици се бяха отказали още през първия ден, разочаровани от факта, че преподавателят беше жена. Недоволството на господин Лорет и вероятността Клара да не бъде поканена да преподава през следващия срок, се засилваха с всяка изминала седмица. Това означаваше, че изложбата във факултета тази вечер навярно щеше да се окаже последната ѝ възможност да покаже илюстрациите си пред значимите издатели на списания в града.

Откакто беше дошла в Ню Йорк миналата година, Клара постоянно оставяше свои творби в офисите на Vogue и McCall's на всеки няколко месеца, но без никакъв резултат. Отговорите варираха от съкрушителното Лишено от оригиналност / Не до окуражаващото Опитайте отново. Всичко това щеше да се промени тази вечер. Или поне така се надяваше. Когато видеха творбите ѝ във впечатляващата зала на галерията на изкуствата на Гранд Сентръл, заедно с добре известните имена на другите членове на факултета, издателите най-сетне щяха да оценят онова, което тя бе в състояние да им предложи. Още повече, че като единствен илюстратор във факултета тя нямаше как да остане незабелязана. Господин Лорет се прокашля.
– Не, господине. Нямаме нужда от помощ. Благодаря ви, че се отбихте. Тя заобиколи масата, на която беше работила, в опит да му попречи да види илюстрациите ѝ.
Без успех. Той се извъртя и застана зад нея, като бърчеше нос.
– Какво е това?
– Фигури, с които работих, за да демонстрирам начина на използване на посоките на света за постигане на правилни пропорции.
– Мислех, че този материал сте го минали.
– Връщането към основните постулати никога не е излишно. Той кимна, изпълнен със съмнение, и се зае да си проправя път между отделните чинове. Хвърляше поглед към стативите на курсистите. Учениците се отдръпваха. Надяваха се да чуят окуражителни думи."
Из книгата