Киноклуб на самотните сърца

Не е важно откъде идваш, а къде се намираш сега, накъде отиваш и на кое място принадлежиш. Порастването не е лесна задача, независимо на каква възраст си. След успеха на дебютния роман на Дейвид Барнет "Земята вика Майор Том", на български език излиза и втората му книга - "Киноклуб на самотните сърца".

Джени Ебърт е на деветнайсет и току-що е пристигнала в Моркамб, в Университета в Северен Ланкашър, за да учи филмови изкуства. Измъкнала се от скучния си живот, тя се опитва да си изгради нов - да бъде красавицата на студентските купони и да се превърне във фатална жена като любимата си актриса от 40-те Лорън Бекол. Докато приключи ремонтът в общежитията, Джени се настанява в "Разходка по залез". Това е един необичаен старчески дом, чиито собственици приемат по европейска програма студенти, за да насърчават общуването между поколенията. В дома пристигат още трима млади хора, един от които е Джон-Пол Джордж, по-известен като Ринго. Той обича "Бийтълс" и е по-мъдър, отколкото изглежда, но за Джени е просто досаден.

Посрещат ги обитателите на дома - чудати пенсионери, един от друг по-смръщени и един от друг по-самотни. Господин Робинсън е бивш военен - парадира с участието си във войната, но неясно коя. Госпожа Слайтуайт е злобна възрастна дама, която получава наслада единствено от причиняването на страдание. Ибиза Джо е тийнейджър, затворен в тялото на старец. Госпожа Кентъл непрекъснато брои въображаемите си бижута, а красивата и мистериозна Една Грей винаги е с безупречен грим и изискани тоалети.

Първоначално възрастните обитатели разменят хапливи реплики с новодошлите. Според пенсионерите проблемът на младежите е, че не са поживели достатъчно, а според младите проблемът на възрастните е, че си мислят, че знаят всичко. Когато обаче Джени започва да организира вечери на "Киноклуба на самотните сърца" с филми ноар, всички един по един свалят преградите. А тя установява, че Ринго не е толкова досаден... Постепенно и млади, и стари разбират, че ги свързват много повече неща, отколкото са предполагали. Че не е важно откъде идваш, а къде се намираш сега, накъде отиваш и на кое място принадлежиш.

"Сред живите (1941 г., режисьор Стюарт Хайслър)

– Има бисквита с крем под канапето! Младият мъж с буен облак от къдрава черна коса и измъчено изражение на лицето размаха безпомощно ръце във въздуха.
– Без бисквити! Тази сутрин съм чистил с прахосмукачката! Една Грей въздъхна. Флорин беше добро момче, но нервите му бяха прекалено изопнати. Избухваше от най-малкото нещо. Една влезе във всекидневната и се настани на дивана точно когато госпожа Слайтуайт посочи към другото канапе, уж видяла несъществуващата бисквита.
– Поднася те, Флорин – отбеляза спокойно тя.
– Но аз изчистих, госпожо Грей, винаги чистя! – обърна се умолително към нея Флорин.
– Има бисквита с крем под канапето! – повтори госпожа Слайтуайт. Беше се разположила на обичайното си място – фотьойла до камината. Пълните ѝ ръце лежаха отпуснати върху безформената памучна рокля, а червената ѝ коса беше като перушина по главата ѝ. Флорин погледна строго госпожа Грей, след което коленичи да огледа пода под широкото канапе. Джо, господин Робинсън и госпожа Кентъл дори не си направиха труда да помръднат от местата си, докато младият мъж оглеждаше пространството между обутите им в чорапи крака. Госпожа Кентъл дори си позволи да се изкиска.

– Флорин, просто си ужасен! Диванът беше обърнат към претрупаната камина и килима с китайски мотиви в бледи краски, проснат пред нея. Флорин прокара ръка под дивана.
– Няма нито една бисквита с крем, госпожо Слайтуайт. Чисто е. Госпожа Слайтуайт се прокашля и извърна глава към телевизора на дървения шкаф под прозореца. Една отново погледна Флорин.
– Постоянно го повтаря. От едно старо предаване по телевизията е. Но ти не го знаеш, отпреди да се родиш е. Просто те пързаля. Тя огледа хората на канапето. Господин Робинсън беше късо подстриган отстрани и отзад, а по-дългите му кичури бяха пригладени с помада. Под гърбавия му нос се мъдреше тънко мустаче, а облеклото му беше безупречно: закопчана догоре риза, вратовръзка с военна шарка и зелена плетена жилетка. Бледата и слаба като врабче госпожа Кентъл се взираше с празен поглед в трите смачкани салфетки в изкривените си, сбръчкани ръце. Джо, или Ибиза Джо, както държеше да го наричат, беше очилатко с лъскаво кубе и дълги кичури, спускащи се от темето и слепоочията му към грубото и прекалено шарено пончо.
– Изчистил е! Дръжки! – отбеляза господин Робинсън с обичайната си грубост.
– Мързеливо малко лайненце.
– Стига! – сгълча го Флорин. – Господин Робинсън, това не е мило от ваша страна.
– За теб съм младши лейтенант Робинсън, момче – бившият военен насочи изпънатия си пръст към Флорин и го изгледа строго и намръщено.
– Мързеливо. Малко. Лайненце.
– Остави го, Робо – обърна се Джо към господин Робинсън.
– Момчето изчисти. Видях го със собствените си очи.

– Някой виждал ли е бижутата ми? – попита госпожа Кентъл и Една тихичко се подсмихна. Добра работа, Маргарет, помисли си. – Имах четири бижута, а сега са само три. Някой е взел едно от бижутата ми.
– Бижута – изсумтя господин Робинсън. – Някакви си сополиви кърпи. И въобще не ме убеждавай, че е чистил, Джо. Вмирисано хипи такова! Всички са еднакви. – Обърна се отново към Флорин: – Мързеливо малко лайненце! Без да му обръща внимание, Флорин се наведе пред възрастната дама, която клатеше глава и се взираше в смачканите
на топка салфетки.
– Госпожо Кентъл, това не са бижута, а салфетки.
– Това са пълни глупости! – изкрещя господин Робинсън.
– Салфетки, мила, сал-фет-ки. Чуваш ли какво ти казва момчето? Макар че ако бяха бужута, вече да ги е свалил от теб и да ги е задигнал. Човек не може да разчита на него и за най-малкото нещо.
– Господин Робинсън! – обърна се към него Флорин.
– Младши лейтенант!
– Господин Робинсън, това е много грубо от ваша страна. Расистко е. – Флорин скръсти ръце и се изправи срещу стареца.
– И не прекалявайте с вълнението. Все пак имате ангина. Изпихте ли лекарствата си тази сутрин?
– Робо – обърна се към него Джо, докато чистеше очилата си с крайчеца на пончото. – Прекаляваш.
– Докъде я докарахме – промърмори господин Робинсън и се огледа. – Къде са ми скапаните хапчета за ангина? Къде е "Дейли Мейл"? И не ми викай Робо. Така ми казваха момчетата от полка – насочи пръст към Джо той. – Истински мъже, а не жалки миротворци като теб.
– Някой може ли да ми помогне да дръпна столовете към стената? – попита Флорин. – Треньорката по йога скоро ще е тук.
– Мили боже! – възкликна господин Робинсън. – Скапаната треньорка по йога. Госпожа Кентъл спря да брои и закри уста с длан.
– О! Колко дълго ще продължи тренировката по йога? Си Флорин отново коленичи пред нея и пое кокалестите ѝ ръце в своите.
– Нямаме записани гости за днес. Съжалявам. Да не би да е за утре?

– Сигурна съм, че беше днес – поклати глава госпожа Кентъл. Господин Робинсън изду бузите си и издиша шумно.
– Няма да дойде. Никога не е идвал, мамка му. Дори не сме сигурни, че съществува. Сигурно си измислила и него, както и скапаните си бижута.
– Ще дойде! – изгледа го госпожа Робинсън. – Никога не би ме пратил тук, ако нямаше да ме посещава!
– Стига, миличка – скръсти ръце господин Робинсън. – Всички сме изоставени и никой не ни посещава тук. Никога. Докараха ни на края на света и ни зарязаха. Теб, мен, Ибиза Джо, всички. Никой не ни иска. Сами сме. Колкото по-бързо се примириш с това, толкова по-скоро ще можем да се справим с належащите въпроси.
– И кои са те, Робо? – попита го Джо. – Кои са тези належащи въпроси? Господин Робинсън сви рамене.
– Очакването на бавната и самотна смърт, разбира се. Какво друго? Настъпилото тягостно мълчание беше прекъснато от звука на дистанционното управление, което се удари в екрана на телевизора.
– Госпожо Слайтуайт! – изкрещя Флорин. – Едва не счупих­ те телевизора! Госпожа Слайтуайт направи гримаса и скръсти ръце върху пищната си гръд.
– Не е като да има нещо смислено за гледане – впи поглед тя във Флорин, след което кимна към дивана с голямата си глава. – Както и да е. Има бисквита с крем под дивана. Звукът, който се излезе от гърлото на Флорин, наподоби слонски вой. Мъжът притвори очи и успя да овладее дишането си, преди да вдигне дистанционното от земята."
Из книгата