"Датата върху писмото, изпратено от Ню Йорк с клеймо от предишната седмица, бе отпреди пет седмици. То свидетелстваше за дългия период на нерешителност, който е трябвало да преодолее подателят, преди да го пусне в пощенския клон. Това писмо измъкваше Артуро Кинер от тресавището, в което беше натикал живота си, но то не предполагаше избавление, а горчив финал, преход от едно непоносимо терзание към друго още по-голямо. След студената зима, настъпването на пролетта на Канарския архипелаг в началото на март се долавяше в дните с ясно небе и в сияйните нощи. През последните години Артуро Кинер страдаше от мъчително безсъние. Когато се примиряваше с мисълта, че няма да заспи, започваше да броди из къщата, понякога необлечен и бос. Накрая обикновено отиваше в кабинета, откъдето слушаше крякането на жабите, седнал върху огромен камък, който му служеше за диван и който възприемаше като най-ценното имущество от семейното наследство. Пълнолунието му навяваше спомени. Понякога прекарваше часове в плен на лутащата се памет, зареял изгубен поглед към хоризонта и в отблясъците на сребристата луна върху спокойните води на огромния океан.
Едва навършил двайсет и шест години, Артуро Кинер се ожени за петнайсетгодишната Алехандра Минео. Бяха се венчали преди седем години и макар бракът им да не беше съвсем истински, той дори и за миг не беше преставал да съществува, тъй като в него нямаше неприязън или изневяра. Възрастта на Алехандра и обстоятелствата по обвързването задължаваха Артуро да направи единственото, което за истински мъж като него можеше да се смята за достойно: да я остави да си тръгне. Но с тази си упоритост той се погубваше. Преглъщаше любовта си, а впоследствие, като в зловреден кръг, тя се процеждаше отново през шевовете на незарасналите му рани. Три години и половина след като тя замина да учи висше образование, Алехандра и Артуро не споделяха друга взаимност освен някое и друго позвъняване на разсъмване от другия край на света и честите писма, дълбокомислени и прочувствени, изричащи много повече чрез премълчаното, отколкото чрез написаното. Най-горният неотворен плик от купчинката с писма, която му оставиха на масата сутринта, поясняваше, че се отнася за лична кореспонденция. Веднага щом го видя, Артуро разбра, че е получил новината, която толкова много очакваше и от която толкова много се страхуваше. Докато четеше, мъка заседна като буца в гърлото му: Артуро, скъпи мой, измина повече от година, откакто реших да напиша това писмо, но трябваше да го подхващам отново и отново, защото ми липсваше смелост да го довърша.
Винаги ще съм ти благодарна, че се ожени за мен, когато все още бях дете и затова че ме насърчи да стана това, което съм. Но сега вече съм жена, трябва да продължа живота си. Скоро ще се видим и се надявам дотогава да си подготвил документите за развода ни, за да може ти да се освободиш от задължението, а аз да постигна щастието, което ми липсва. Знаеше, че тя ще остане завинаги в сърцето му, че в самотата си ще я открива във всеки пейзаж, във всяко кътче на паметта си, но това не го утешаваше. Беше постъпил справедливо - опита се да остане верен и на себе си, и на нея. Беше я обичал и щеше да продължава да я обича, потънал в мълчание, по онзи безумно красив, но непохватен и често мъчителен за него начин, по който все още мислеше, че трябва да я обича.
Минаваше три часа през нощта след деня, поставил началото на края. Мъж, облечен в черно, ловко избягва добре осветеното стълбище, покатерва се на високия каменен зид и стига до задната част на къщата. Натъква се на отворена врата. Зад нея изключва основния шалтер на електрозахранването. Артуро се привдига в леглото. Лампата на нощното шкафче не светва. Пипнешком в тъмното успява да стигне първо до вратата, а след това и до парапета на стълбището. Усеща светкавичен удар върху черепа, търкулва се по стълбите и застива на площадката, неподвижен и беззащитен. Минути след това сянката напуска къщата и изчезва така, както се бе появила, убедена, че изоставя след себе си трупа на една лесно уловена плячка. Някой беше успял да изненада в собствения му дом Артуро Кинер - млад мъж, в разцвета на силите си, който освен това страдаше и от упорито безсъние.
Съвсем близо до къщата, в която капка по капка изтичаше животът на Артуро Кинер, Венансио - помощник-пастора на Тереро изчакваше да изминат петте минути толеранс за закъснелите, преди да започне службата. Макар че първата литургия винаги се бе отслужвала за най-редовните и ревностни енориаши, за онези, които като него я предпочитаха пред всяка друга, пък било то и в такъв неподходящ час като шест сутринта, с годините броят на присъстващите беше намалял поради естествената смърт и болежките на благочестивите. Все още можеше да го изненада някой от най-непоколебимо вярващите, който случайно е решил да отиде на църква преди работа или една от онези старици с героична закалка, на които нито болежките, нито семейството биха попречили да присъстват. Но най-често се случваше да липсват вярващи, за които литургията да бъде отслужена. Точно в такива дни службата, макар и скромна, беше и най-вълнуващата. На места я удължаваше, на места я съкращаваше, променяше я някъде, нагаждаше я другаде и я правеше точно такава, каквато трябваше да бъде, съвсем по негов вкус. Отдаваше се изцяло и обикновено се потапяше в състояние на такава върховна наслада, че в даден момент се страхуваше, че в нея може да има нещо безнравствено или развратно. В молитвите му не отсъстваше нито един скърбящ на този свят."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа
