"Наве наве фенуа. Ноа ноа.
Райско място. Уханно място.
Наслада, запечатала се в мен от незнайно кой отколешен божествен ужас, който провиждам в незапомненото Нявгаш, ухание на радост, което вдишвам днес: и радостта, и ужасът, сгъстени в благоуханните и непрогледни дебри на гората, където далеч от всеки поглед непресъхващите жизнени сокове потичат с обилието на буйно празненство; ужасът и радостта, въплътени в могъщата Ева, златната дъщеря на тази земя и на това слънце, която смесва ароматите на сантала и на всички цветя с тези на гордото си животинско начало. Всекидневният живот, с живописни и радостни поведения в красотата на тяхната необходимост, варира по темата за тревожния чар.
Сутрин животът се събужда със смях, в прекрасното настроение на земята и слънцето, така, както и е заспал. Удоволствието е единствената работа и самият труд се превръща в удоволствие: да упражняваш силата си, да показваш ловкостта си, да помогнеш на приятел. Мъдростта също трябва да е игра, игра за старци по време на бдения, а без съмнение и прищявката да се страхуваш, ей така от нищо, женски игри. Току до дървената колиба бурао започват гората и прохладата, мъжете и жените – тане, ваине, са там, събрани на отделни, много заети групички, и вече си отпочиват, пият, бъбрят, а смехът изригва. Навътре морето е оживяло от крехки, нехайно бързи пироги, които младежите направляват ту с късо весло, ту просто с движенията на тялото си, сините им и бели парео и бронзовите им гърди блестят в светлия въздух, а зъбите им искрят, когато се засмиват звучно. На брега две сестри, които току-що са се изкъпали, излегнати неволно в сладострастни пози, си говорят за отминали и очаквани бъдещи любови. Един спомен ги противопоставя: "Какво? Ревнуваш!". На няколко крачки по-нататък по брега млад тане, великолепен в своята сила и грациозност, сече с брадва дънер на дърво; неговата ваине подрежда в лодката донесеното от кратко пътуване. Жената е гола до кръста и наведена напред, застанала почти на четири крака, дори в животинската си поза запазва известна елегантност.
Ей там, пó към вътрешността, в една маорийска къща, отворена още от следобеда, жена е седнала на петите си, подпряла лакът на коляно и с нацупени от гняв устни, се сърди, сама от почти пет минути и за поне още пет минути.
Часът на следобедната отмора отмина, дългият час на морното опалване, когато победеният живот напуска омагьосания остров. С припадащия здрач отвсякъде глухото раздвижване на огромна воалиера в полумрака, прорязван от лунните лъчи. Танцуват, пеят: мъжете, клекнали до дънерите на дърветата, жените в свободното пространство като съблечени в бялото, а последните петънца светлина ги преследват и си играят около тях. Мъжете пеят, а жените, следвайки ритъма на песните с движенията на краката и ръцете си, изобразяват любовта, която канят и която ще дойде с настъпването на нощта. С нощта, наситена обаче и с появата на демони и зли духове, призраци на мъртви, тупапаус, които скоро ще пропълзят с блестящи усти и фосфоресциращи форми близо до постелите, където кошмарите не оставят сами рано съзрелите момиченца.
Очарованието, великолепието, пищността и опиянението на Гората посрещат, привличат, оплитат със силните си и опасни милувки поклонника, поел към Арораи, планината, дето докосва небето. НОА НОА! Никакво животинско присъствие. Абсолютна тишина. Ала каква необуздана хармония в естествените ухания, които опиват художника пътешественик! Само прекрасни плодове сред многоцветния блясък на листа, плодове и цветя! Очите му, все още запленени от непреходното човешко великолепие, съзерцавано по цели дни и нощи, преситени от толкова целомъдрена чувственост, понеже женската красота, триумфираща, защото е душата на Гората, е така наивна, че изпъква сред жизнерадостта на растенията и ѝ придава завършеност. Тъкмо във възхитата от тази гледка, от тези спомени и от това присъствие той прекосява редките поляни, гъстите храсталаци, изкачва стръмните или полегати склонове, като си помага с ръце, доволен от постоянното усилие, катери се по скали и дървесни стволове – докато с крадливо промъкване насочва опасенията си към вдлъбнатина, където в дъното на тъмна пещера и в сянката на китни листа просветва бялата лента на тайнствен извор – Папемое. Когато спира, зърва младо същество, наведено, кацнало под недоловим ъгъл на слоестия склон на планината, която Гората е облякла в пурпур, красиво същество, което пие от ръката си от загадъчния извор, див като него! Художникът потръпва в душата си при това видение, което му разкрива тайния живот, живата тайна на гората, принадлежаща на Планината и на Острова. Но девойката, предупредена от мълчаливото и сестринско съзаклятие на всичко наоколо, което издава наблюдателя, се обръща, вижда го – и с един скок изчезва далече сред скалите, кокосовите палми и лианите, които се разтварят леко и тихо се затварят, непроходими зад побягналата."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
