Пожелай си звездите

История за приятелството, втория шанс и новата любов, която ще ви накара да се смеете с глас. Как да разберем кога да оставим нещата както са били и кога да продължим напред?

Попи Блум има ясен план за живота си: докторантура по психология, научноизследователска работа в нейния университет и семейно блаженство с красивия ѝ приятел Грегъри. Но когато завършва докторантурата си, не получава мечтаното предложение за работа, Грегъри я зарязва и тя дори няма къде да живее. Да бъде безработна и отново да е в къщата на майка си, определено не е част от плана ѝ.

Попи е потънала в отчаяние, така че, когато среща приятелката си от детинство Лиан, с радост приема предложението ѝ да наваксат пропуснатото през годините. А фактът, че Лиан има страхотен брат, по когото Попи някога си е падала, е просто бонус. Неочаквано Попи получава възможност да работи в радиото като съводещ и да прави онова, което винаги е искала - да помага на хората. Скоро освен с успешна кариера се сдобива и със страхотно гадже и цял отбор приятели. Нещата не могат да бъдат по-хубави. Но животът може да те изненада, когато най-малко го очакваш, и Попи скоро ще трябва да избира. С нови приятели, нова кариера и нова любов, възможно ли е да направи всички щастливи, или всичко постигнато дотук ще се сгромоляса около нея.

"– Попи, имаш ли секунда? – Доктор Бърли ме потупва по рамото, докато чакам пред офиса му. Определено имам. Чакам този момент от... хм, да видим. Последното десетилетие? Дори две. По-скоро може би се доближава до цяла вечност. От първите ми букви в предучилищната занималня до предаването на докторската ми дисертация преди четири седмици, това е моментът, който чакам; моментът, в който ще разбера дали съм достатъчно добра, дали си е струвало, дали съм била приета в най-високите ешелони на академичния живот. Това е голям момент. Моментът.
– Готова съм, док. Той ме кани да вляза и затваря тежката махагонова врата зад нас.
– С най-голямо удоволствие и здравословна доза лична гор­дост те информирам, че ти, Попи Блум... – той разтърсва пълничките си юмруци нагоре-надолу като малки месести маракаси, – си тазгодишният първенец сред докторантите на Факултета по психология към университета "Банбридж"!
О, божичко.

Доктор Бърли ме хваща за раменете с подобните си на коктейлни наденички пръсти и се засмива доволно. Първенец: беше дори повече, отколкото се бях надявала. МНОГО повече, отколкото се бях надявала. Знаех, че съм вложила часове усилена работа, но конкуренцията на това ниво е свирепа. Половината от моя курс са пристрастени към стимуланти, другата половина към успокоителни. Дори в моя много малък кръг стресът, напрежението и огромният обем работа си взеха дължимото. Поне два пъти седмично трябваше да убеждавам гаджето си Грегъри да не се отказва пред последното препятствие. Понякога ми отнемаше часове да го успокоя, понякога цели дни. А с крайни срокове и надвиснали изпитни дати, беше трудно да прекарвам цели дни притисната към заключена врата. Имаше моменти, в които той заплашваше да подпали дисертацията си или да си опакова нещата и да избяга на някой далечен фар по Шотландското крайбрежие, за да не му се налага никога повече да се сблъсква с научна статия, професор или изпит. Но ние успяхме. Накрая всички ние успяхме.

Ето ме тук, относително невредима. И нещо повече от това – горда. Истински проклето горда. Първенец. По дяволите.
– Нямаше да се справя без вас, док. Благодаря ви толкова, толкова много. – Възнаграждавам го със силна мечешка прегръдка и виждам, че сияе, ухилен от ухо до ухо.
Добрият стар доктор Би – той наистина ме подкрепяше. Това постижение му принадлежи не по-малко, отколкото на мен.
– Скъпа Попи, всеки един момент за мен беше удоволствие. Знаеш, че виждам твоята докторска теза като нещо особено красиво; творение за надежда и стремеж; истинска сила за правене на добро по света. – Той прогонва с мигване малка сълза. – Прости ми, трябва да се стегна! Предстои ни голям ден и имам да ти казвам още неща. – Отива до малката масичка за кафе и вдига една кърпа, за да разкрие бутилка портвайн и дъска с нарязани сирена. – Но първо нека вдигнем една последна наздравица. Засмивам се. Толкова е подобаващо. Цялата ми дисертация е подхранвана със сирена – дълги обсъждания, дебати, въпроси, задавани и разрешавани над парчета чедър и литри портвайн в уютната, малка, изпълнена с книги работна стая на доктор Бърли.

Той налива по два пръста на всеки, а аз мятам едно кремавожълто триъгълниче в устата си.
– Едно момиче трябва да гауди каквото е необходимо – кикоти се професорът.
– О, докторе, аз камембер несполучливи каламбури за сирене – отвръщам през смях, когато гаврътваме чашите си с портвайн, сякаш са йегер бомби.
Той налива по още едно.
– Хайде сега, този път истински тост. In vino veritas.
Аз скланям глава с престорена тържественост.

– Както е казал великият баща на психологията Карл Юнг, нека ни обичат заради това, което сме, а не само заради онова, което правим. А какво ще избереш да правиш ти оттук нататък, Попи, ами това е въпросът за един милион долара. Каквото и да е, надявам се, че ще ти донесе не само онова, което желаеш, но и всичко, от което имаш нужда.
– В такъв случай онова, от което имам нужда, е назначение – казвам му.
Доктор Бърли кръстосва пръсти.

– Очевидно на този свят няма гаранции, а и окончателното решение е на доктор Уинтърс като декан, но нека просто да кажем... – Той ми се усмихва шеговито и снижава гласа си до шепот: – ...че тъна в спокойна увереност. Спокойна увереност? Това ще ми свърши работа.
Вдигаме чаши за последен път като преподавател и студент и изпиваме портвайна си.
По традиция на "първия измежду първите" се предлага наз­начение в университета – квартира в Айви Корт, кабинет на основната територия до Старата библиотека и параклиса, а да не споменаваме най-невероятните възможности за проучване, преподаване и пътуване. Да бъда част от академичната общност на "Банбридж"; приятна топлина плъзва по врата ми. Чарли Бъкет, ти разбираш как се чувствам.

Доктор Бърли си налива трета чаша; аз отказвам. Още едно и ще ме удари в главата, а и без това чувствам опиянение. Бърли вдига пръст пред лицето си.
– Имам да обсъдя един последен въпрос с теб, Попи.
Облягам се на ръба на солидното дъбово бюро, за да имам опора. По трепкането на устните му мога да позная, че е нещо голямо. Той се навежда към мен.
– Деветдесет и шест процента, Попи. Деветдесет... и шест... процента. Знаеш ли какво значи това?
Поклащам глава.

– Това е нов рекорд! Ти размаза рекорда на доктор Уинтърс. – Лилавият му език се плъзга по мустака над горната му устна. – Твоята оценка е най-високата, която някога сме давали на жена под трийсет години. – Месестите маракаси пак се разтърсват покрай него. – Най-високата изобщо.
Наливам си онази трета чаша портвайн. Още дори не е обед, но това се очертава като най-страхотния ден в живота ми.
– В такъв случай назначението? Наистина ли мислите, че е възможно? – питам аз.
– Знам какво означава то за теб, мое малко чудо; не се шегувам, когато казвам, че съм уверен. Как могат да ти откажат с този резултат? Трябва да са луди да го направят, а дори и за сбирщина психолози това вече ще е прекалено. – Усмихнат, доктор Бърли кимва към тежката дървена врата. – Ако бях комарджия, Попи, бих заложил, че ти ще наричаш кабинета от другата страна на коридора свой дом и ще тръгнеш към светло бъдеще като част от семейството на "Банбридж".
Дом, семейство, "Банбридж", светло, бъдеще. Покривам лицето си с ръце; това е като хайку, съставено от всичко, което някога съм искала.
– Очаквам с голямо нетърпение да работим заедно като колеги и приятели. Дано ти предстоят много, много щастливи години, обградена от сладката миризма на кожа, махагон, прясно кафе, миризливо датско синьо сирене и от време на време ухание на студент.

Това в действителност се случва. Ще живея в Айви Корт. Ще споделя тезата си със света. Доктор Попи Блум ще бъде гравирано на малка месингова плочка на вратата до тази на доктор Бърли. Майка ми ще се пръсне от гордост. Франк ще плаче. Най-добрата ми приятелка Хариет ще купонясва, а Грегъри ще бъде безкрайно впечатлен. Бившият ми баща може да кимне, да извие нагоре едното ъгълче на устата си и да заяви, че го е знаел от самото начало; че принадлежа на безопасния, уютен анклав на академичните среди, далече от неприятнос­тите. Нагласям кадифената си абсолвентска шапка да застане правилно върху главата ми и издухвам червения пискюл от носа си. Чувам камбаните на параклиса да отброяват часа. Това действително се случва. И то сега."
Из книгата