Пипи Дългото чорапче

Пълно издание. За първи път с цветни илюстрации.

Много от книгите на Линдгрен са превърнати в игрални филми, телевизионни сериали и театрални пиеси. Милиони малки и пораснали деца от всички краища на света обичат нейните герои и се чувстват като у дома си във Вила Вилекула, в страната Нангияла и стопанството Катхулт.

"Искам да пиша за читатели с въображение. Децата са такива читатели. Когато четат, те създават чудеса, ето защо се нуждаят от книги."
Астрид Линдгрен

Книжката е част от поредицата Детска класика на издателство Пан.

"Пипи тръгва на училище

Томи и Аника, естествено, ходеха на училище. В осем часа всяка сутрин тръгваха, хванати за ръка, с книжките под мишница. По това време Пипи обикновено чистеше коня си или обличаше Господин Нилсон в малкото му костюмче, или пък правеше утринната си гимнастика, което ставаше по следния начин: Пипи заставаше изпъната като струна насред пода и скачаше четиридесет и три пъти един след друг, като се премяташе във въздуха. После сядаше върху масата в кухнята и си закусваше най-спокойно с голяма чаша кафе и сандвич със сирене. Винаги когато поемаха към училище, Томи и Аника поглеждаха с копнеж към Вила Вилекула. Как биха предпочели да си поиграят с Пипи! Ако поне и Пипи ходеше на училище, щеше да бъде по-поносимо.
– Представи си колко весело бихме прекарвали на връщане от училище - каза Томи.
– Да, пък и на отиване - добави Аника.

Колкото повече си мислеха за това, толкова по-досадно им се струваше, дето Пипи не ходи на училище, и накрая решиха, че ще се опитат да я убедят да се запише.
– Не можеш да си представиш каква симпатична учителка си имаме - каза Томи хитро на Пипи един следобед, когато той и Аника бяха на гости във Вила Вилекула, след като вече бяха научили прилежно уроците си.
– Да знаеш само колко е весело в училище - уверяваше я Аника. – Бих полудяла, ако не можех да отивам там.

Пипи седеше на ниско столче, потопила крака в легена, и ги миеше. Тя не продума, но така размърда пръстите на краката си, та водата се разплиска наоколо.
– Освен това там не се стои кой знае колко време - продължи Томи. – Само до два часа.
– Да, пък си имаме и коледна, и великденска, и лятна ваканция - добави Аника.

Пипи замислено хапеше палеца на единия си крак, без да каже нищо. Но изведнъж решително изсипа цялата вода от легена на пода, така че панталоните на Господин Нилсон, който седеше наблизо и си играеше с някакво огледало, съвършено се измокриха.
– Несправедливо е! - каза строго Пипи, без да я е грижа за отчаяния Господин Нилсон и за мокрите му панталони. – Съвсем несправедливо е! Не мога да понеса това!
– Какво именно? - учуди се Томи.
– След четири месеца е Коледа и вие ще имате ваканция. А аз, какво ще имам аз? - гласът на Пипи прозвуча тъжно. – Никаква ваканция, никаква, дори и най-малка коледна ваканция - проточи жално тя. – Това не може да продължава така! От утре тръгвам на училище. Томи и Аника заръкопляскаха от възторг.
– Ураа! Тогава ще те чакаме пред нас в осем часа.
– О, не! - каза Пипи. – Толкова рано не мога да тръгна. А освен това сигурно ще пристигна на кон.

Така и направи. На другия ден точно в десет часа свали коня от верандата и малко по-късно всички жители на градчето се втурнаха към прозорците си, за да видят чий кон се е подплашил, та така препуска по улиците. Но те се лъжеха. Той не беше подплашен. Просто Пипи много бързаше за училище. Тя пристигна в луд галоп на двора, скочи в движение от коня, завърза го за едно дърво и отвори вратата на класната стая с такъв трясък, че Томи, Аника и техните кротки съученици подскочиха от чиновете.
– Привет-мривет! - изрева Пипи и размаха голямата си шапка. – Навреме ли идвам за уморението?

Томи и Аника бяха разказали на своята учителка за новата ученичка, която се казва Пипи Дългото чорапче. А и учителката беше слушала да се говори за Пипи в малкия градец и понеже беше много мила и добра учителка, реши да направи каквото може, за да се почувства Пипи добре в училището.

Пипи се тръшна на един свободен чин, без никой да ѝ разреши. Но учителката не обърна внимание на нехайното ѝ поведение. Само ѝ рече любезно:
– Добре дошла в училище, мила Пипи! Надявам се, че тук ще ти хареса и че ще научиш много неща.
– Ами, да! Пък аз се надявам, че ще имам коледна ваканция - каза Пипи. – Затова и дойдох. Справедливостта преди всичко!
– Кажи ми първо всичките си имена - помоли я учителката, – за да те запиша.
– Името ми е Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова Дългото чорапче, дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап, някога страшилище на моретата, а понастоящем негърски крал. Всъщност Пипи е галеното ми име, защото татко смяташе, че Пипилота е много дълго.
– Добре - каза учителката, – тогава и ние ще те наричаме Пипи. Хайде сега да проверя малко твоите знания. Ти си голямо момиче и сигурно знаеш много неща. Да започнем със смятане. Е, Пипи, можеш ли да ми кажеш колко прави седем и пет?
– Хм, като не знаеш, да не мислиш, че смятам да ти го кажа?

Децата впериха ужасени очи в Пипи. Учителката ѝ обясни, че в училище не се отговаря така. Освен това на учителката не се говори на ти, а се казва госпожице.
– Извинявам се много - промълви разкаяно Пипи, но не знаех това. Вече няма да правя така.
– Надявам се - каза учителката, – а сега знай, че седем и пет прави дванадесет.
– Ето нà! - каза Пипи. – Ето че си го знаела! А тогава защо ме питаш? Ах, каква съм, пак ти говоря на ти. Извинявай! - и Пипи се ощипа силно по ухото.

Учителката се престори, че не забелязва нищо, и продължи изпита:
– Кажи, Пипи, колко мислиш, че прави осем и четири?
– Около шестдесет и седем - предположи Пипи.
– Грешиш - каза учителката. – Осем и четири прави дванадесет.
– Слушай какво, леличко, започваш да прекаляваш. Та нали току-що ми каза, че седем и пет прави дванадесет? В края на краищата дори и в едно училище трябва да има известен ред. А всъщност, щом си се увлякла като дете по тия глупости, върви в някой ъгъл да си смяташ, пък ни остави на мира да си играем на гоненица! Ох, пак казах ти! - извика ужасена Пипи. – Моля те, прости ми още този път, а занапред ще се старая да не забравям.

Учителката се съгласи. Но реши, че засега няма смисъл да учи Пипи да смята, и започна да изпитва другите деца.
– Томи, я ми отговори на този въпрос - каза тя: Ако Лиза има седем ябълки, а Аксел - девет, колко ябълки имат двамата общо?“
– Да, кажи, Томи - намеси се Пипи, – пък ми отговори и на въпроса: Ако Лиза я заболи стомах, а Аксел го заболи още повече, кой е виновен и откъде са задигнали ябълките?

Учителката се помъчи да си даде вид, че не чува нищо, и се обърна към Аника:
– Е, Аника, да вземем следния пример: Густав бил със своите другарчета на училищен излет. Когато тръгнал, имал една крона, а когато се прибрал, имал седем йоре. Колко е похарчил?
– Ами че да! - провикна се Пипи. – Искам да зная защо Густав е бил такъв прахосник, дали си е купил лимонада с тези пари и дали си е измил ушите, както трябва, преди да излезе от вкъщи?"
Из книгата

Астрид Линдгрен е световноизвестна шведска писателка, която твори през втората половина на ХХ век. Приносът ѝ за развитието и популяризирането на детската литература е безценен. Тя дарява на света безсмъртните образи на Пипи Дългото Чорапче, Карлсон, детектив Кале Бломквист, уповавайки се само на една религия - детството! Днес нейните творби са преведени на близо 70 езика и са издадени в повече от 60 страни по света.

Астрид е родена на 14 ноември 1907 година във Вимербю, Южна Швеция, в семейство на фермери. Както самата писателка твърди в автобиографичната си книга "Моите измислици" (1971 г.), нейното детство е било щастливо, изпълнено с игри и приключения. След като завършва средното си образование Астрид за кратко работи като журналист в местния вестник, след което се премества да учи стенография в Стокхолм. Паралелно с това продължава да работи. Скоро след това тя се омъжва за Стур Линдгрен. По това време Астрид вече е има един син – Ларс. Непосредствено след женитбата си тя напуска работа и се посвещава на грижите за сина си и за новородената си дъщеричка - Карин (1934 г.)

"Пипи Дългото Чорапче" е първият роман на Линдгрен, който се появява на бял свят през 1945 година. Според писателката заслугата за това е на дъщеря ѝ. Когато момиченцето се разболява Астрид всекидневно съчинява и разказва какви ли не истории на дъщеря си, докато един ден Катрин моли майка си да ѝ разкаже приказка за Пипи Дългото Чорапче, като името на персонажа детето измисля спонтанно. След като се ражда идеята, идва ред и на нейната материализация - книгата придобива феноменален успех! Веднага след това на Астрид ѝ предлагат работа в детско издателство, а романът печели няколко награди. Впоследствие се издават и романите - "Пипи се качва на борда", "Пипи в южните морета", "Пипи след коледното тържество" и др. Историята за "Карлсон, който живее на покрива" (1955 г.), също се появява благодарение на дъщерята на Астрид, която често разказва за мистериозно човече, което идва при нея през прозореца и изчезва, когато се появи някой възрастен.
Освен детски книжки писателката създава романтични истории, като "Братята с лъвски сърца" (1979 г.), "Роня, дъщерята на разбойника" (1981 г.), детективски детски истории за "Кале детектива" (1946 г.), както и живописни разкази за Емил от Льонебера. Най-голям творчески разцвет Астрид придобива в периода 1940-1950 година. През 1954 година създава една от най-добрите си творби - "Мили мой Мио", в която се разказва за самотните и изоставени деца.

През 1957 година Астрид Линдгрен се превръща в първия детски писател, който получава медал за литературни постижения от Кралство Швеция. Освен това писателката е носител на множество награди и отличия, включително "Международен Златен медал на името на Андерсен", "Международен Златен медал на името на Толстой", "Сребърна мечка" за екранизацията на "Роня, дъщерята на разбойника".

Писателката умира на 28 януари 2002 година в Стокхолм, надживявайки мъжа и сина си. Със своите независими, енергични и неконвенционални герои Астрид Линдгрен разбива клишетата в детската литература и се превръща в любим автор не само на децата, но и на възрастните.