Хипи

Ако искате да опознаете себе си, започнете да откривате света около вас.

Разказвайки за собствения си живот, авторът на бестселъри Паулу Коелю ни връща назад във времето, за да си припомним мечтите на едно поколение, което желаеше мир и се осмеляваше да предизвика приетия социален ред. В Хипи той описва историята на Паулу, който иска да бъде писател и се отправя на пътешествие в търсене на по-дълбок смисъл на живота си - първо с известния Влак на смъртта до Боливия, после на стоп през Чили и Аржентина.

Пътуването на Паулу го отвежда и до прочутия площад Дам в Амстердам, пълен с млади хора, облечени в ярки дрехи, които горят тамян, медитират и свирят, докато обсъждат сексуалното освобождение, разширяването на съзнанието и търсенето на вътрешна истина.

Там той се запознава с Карла, която чака подходящия човек да я придружи на легендарното хипи пътешествие до Непал. Тя убеждава Паулу да тръгне с Магическия автобус през Европа и Централна Азия до Катманду. Двамата пътуват с ексцентрични хора, всички те имат интересни истории за споделяне и ще преживеят лични трансформации, ще променят приоритетите и ценностите си. Самите Паулу и Карла преоткриват връзката си - тя ги води към нови избори и решения, които ще преначертаят пътя им.

"През септември 1970 г. две места си оспорваха титлата център на света - Пикадили Съркъс в Лондон и площад Дам в Амстердам. Но не всички знаеха това. Ако бяхте попитали хората по онова време, повечето биха казали: Белият дом и Кремъл. Защото тези хора черпеха информация от вестниците, телевизията и радиото - медии, които вече не бяха в крак с времето и никога повече нямаше да бъдат толкова важни, колкото при откриването си. През 1970 г. самолетните билети бяха ужасно скъпи, което означаваше, че само богатите могат да си позволят пътешествия. Но това не важеше за огромните тълпи младежи, в чиято външност се вторачваха изоставащите от събитията медии: в дългите им коси и ярките дрехи, в това, че не се къпят (което не беше истина, но младежите не четяха вестници, а възрастните вярваха на всяка новина, целяща да очерни онези, които бяха заплаха за обществото и добрите нрави). Презрително се твърдеше, че със своята разпуснатост и свободна любов тези младежи са лош пример за цяло едно поколение от образовани момчета и момичета, стремящи се да успеят в живота. Е, тази все по-многобройна тълпа от млади хора имаше своя собствена мрежа за разпространение на новини и никой, абсолютно никой не можеше да я проследи.

Невидимата поща изобщо не се занимаваше с рекламирането и коментирането на новия модел Фолксваген или праховете за пране, току-що излезли на световния пазар. Вълненията бяха около поредния дълъг маршрут, който предстоеше да бъде изминат от тези безочливи и нечистоплътни хлапаци, които практикуваха свободна любов, облечени в дрехи, каквито никой човек с добър вкус не би сложил. Момичетата носеха плитки, обсипани с цветя, дълги поли, пъстри блузи без сутиен отдолу и гердани от разноцветни мъниста, а момчетата не се подстригваха и не се бръснеха с месеци. Те пък бяха с протрити или скъсани от носене дънки. Дънките бяха скъпи навсякъде по света освен в САЩ, където навремето ги носели само работниците във фабриките, а сега можеха да се видят навсякъде на големите концерти в Сан Франциско и околностите му.

Невидимата поща съществуваше, тъй като младежите, които ходеха на тези концерти, обменяха идеи за своите бъдещи срещи, за това как биха могли да обиколят света, без да се качват в туристическите автобуси, където някой гид се прехласва по гледките, докато младите се отегчават, а възрастните дремят. И така, от уста на уста, всички научаваха къде е следващото сборище и кой е следващият дълъг маршрут. И нямаше никакви финансови пречки, тъй като любимият автор на хората в тази общност не беше Платон или Аристотел, нито някой създател на комикси, превърнал се в знаменитост. Великата книга, без която почти никой не тръгваше към Стария континент, се казваше Европа за пет долара на ден от Артър Фромър. От нея всички можеха да разберат какво си струва да видят, къде да се подслонят, нахранят или срещнат, или пък безплатно да послушат музика на живо.

Единствената грешка на Фромър беше, че е ограничил своя пътеводител само до Европа. Та нима нямаше и други интересни места? Не беше ли Индия по-привлекателна от Париж? Той коригира този пропуск няколко години по-късно, но докато това се случи, Невидимата поща се зае да чертае маршрут из Южна Америка към Изгубения град на инките Мачу Пикчу, предупреждавайки той да не се коментира много-много пред хора, незапознати с културата на хипитата. В противен случай мястото скоро щеше да бъде задръстено от варвари с фотоапарати и табели с безкрайни (забравени на мига) обяснения как индианците са създали толкова добре скрит град, че да може да бъде видян само от въздуха - което инките смятали за невъзможно, тъй като хората не можели да летят.
Истина е, че имаше и втори бестселър, не толкова популярен, колкото пътеводителя на Фромър, но търсен от изживелите своя социалистически, комунистически или анархистки период - до един завършили с огромно разочарование от системата, измислена от такива, които твърдяха, че властта неизбежно ще бъде превзета от световния пролетариат. Или че религията е опиум за народа - подобна глупост доказваше единствено, че който я е изрекъл, не знае нищо за народа, а още по-малко за опиума. Защото небрежно облечените младежи с ярки дрехи вярваха в Бог, както и в други богове, богини, ангели и тем подобни. Единственият проблем беше, че въпросната книга, наречена Утрото на магьосниците, от французина Луи Повел и някогашния съветски гражданин Жак Бержие - математик и химик, бивш разузнавач, неуморен изследовател на окултизма, - съдържаше твърдения, които противоречаха на политическите учения. Според нея светът се състоеше от изключително интересни неща. На страниците ѝ се срещаха алхимици, магове, катари, тамплиери и разни тайнствени думи. Всъщност тя нямаше големи продажби - един екземпляр се четеше от поне десетина души, тъй като цената беше твърде висока. Така или иначе, в нея се споменаваше Мачу Пикчу и всички искаха да отидат там. В Перу заприиждаха младежи от цял свят (е, това твърдение е малко пресилено, защото младежите от Съветския блок не можеха свободно да пътуват в чужбина).

Но да се върнем на темата. Младежи от най-различни краища на света, успели да се снабдят с най-скъпоценното нещо, наречено паспорт, вървяха по маршрутите на хипитата. Никой не знаеше точно какво означава думата хипи, но това не беше важно. Може би значеше голямо племе без водач или маргинали, които не са престъпници, или пък всички онези описания, за които вече се спомена.
Паспортите, тези малки книжки, издавани от правителствата, прибрани в чантичка на кръста заедно с парите (дали малко или много, нямаше значение), служеха за две неща. Първото, както всички знаем, беше, за да се прекосяват граници - стига митничарите да не се уплашеха от новините, които четяха, и да не върнеха някого заради ярките дрехи, с които не бяха свикнали. Както и заради дългите коси, цветята, герданите, мънистените дрънкулки, а и заради онези усмивки, породени от състоянието на постоянен екстаз - обикновено, макар и несправедливо, приписван на сатанинската дрога, която според пресата младежите употребяваха във все по-големи количества.

Втората функция на паспорта беше да спасява притежателя си от екстремни ситуации, ако останеше без пукната пара и нямаше откъде да потърси помощ. Въпросната Невидима поща винаги предоставяше необходимата информация за местата, където паспортът можеше да се продаде. Цената варираше според страната - паспорт от Швеция, където всички бяха руси, високи и светлооки, струваше евтино, защото можеше да се продаде само на руси, високи и светлооки, така че не беше от най-търсените. Но един паспорт от Бразилия струваше цяло състояние на черния пазар, тъй като освен руси, високи и светлооки хора там живееха и ниски, тъмнооки, азиатци с дръпнати очи, мулати, индианци, араби, евреи - огромна културна смесица, - което го превръщаше в най-желания документ на планетата.
След като го продадеше, оригиналният му притежател просто трябваше да отиде в консулството на своята страна и, преструвайки се на ужасен и объркан, да каже, че е бил нападнат и са му откраднали всичко - вече няма нито пари, нито лични документи. Консулствата на по-богатите държави предоставяха паспорт и безплатен транспорт до дома, но второто предложение незабавно се отхвърляше под претекст, че ми дължат значителна сума пари и първо трябва да си събера дълговете. Бедните държави, обикновено с диктаторски или военни режими, подлагаха хората без паспорт на строг разпит, за да проверят дали не са в списъка на терористите, издирвани за подривна дейност. След като се установеше, че девойката (или младежът) има чисто досие, консулството, макар и неохотно, издаваше документ. Такива страни не осигуряваха билет за връщане, защото нямаха интерес разни скитници да развращават младите поколения, възпитани да почитат Бог, семейството и собствеността.

Що се отнася до маршрутите, след Мачу Пикчу беше ред на Тиуанако в Боливия. После на Лхаса в Тибет, където беше много сложно да се проникне, тъй като според Невидимата поща там се водеше война между монасите и китайската армия. Тази война, разбира се, беше непонятна, но всички я приемаха на сериозно и никой не рискуваше да тръгне на безкрайно пътуване само за да бъде заловен и хвърлен в затвор от монасите или войниците. И още нещо - големите философи на онази епоха, между които през април същата година бе настъпило разцепление, малко преди това обявиха, че изворите на истинската мъдрост на планетата са в Индия. Това беше достатъчно, за да подтикне младежи от цял свят да се отправят към тази страна в търсене на познание, духовни водачи, обети за бедност и среща с My Sweet Lord."
Из книгата

Паулу Коелю е роден на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро в семейството на изтъкнат инженер и ревностна католичка. Още от младежките си години Коелю мечтае за артистична кариера, което не се посреща възторжено от консервативното му семейство. Коелю посещава местно йезуитско училище, където заедно с новите знания развива и любов към писането. Родителите му обаче не одобряват това влечение. В отговор тогава момчето постепенно започва да се отдалечава от тях, развивайки бунтарски дух. Но майката и бащата възприемат погрешно непостоянното му поведение и на три пъти го изпращат в клиника за душевно болни, където той претърпява различни терапии, включително електрошокова.

Въпреки странните начини да бъде вкаран в правия път през годините, Паулу не става конформист. Напротив открито отстоява позициите си. Първата голяма защита на собствения интерес той показва още през 1968 г. Тогава в Бразилия се заражда хипи движението, като реакция срещу диктаторския режим в страната, а по това време Коелю се присъединява към него и започва да пише статии, проповядващи свобода. Междувременно бразилецът пише и текстове на песни, с които изкарва прехраната си. С течение на времето личната свобода става като основна черта от характера на писателя. Дотолкова важна, че през 1973 г. Коелю вече е член на организация, защитаваща свободата на словото. Две години след това Паулу Коелю е арестуван заради поезията си, в която бразилската диктатура вижда заплаха.

Тези преживявания оказват огромно влияние върху живота на писателя и той решава, че има нужда от промяна. Коелю започва работа в звукозаписна компания и няколко години по-късно заема поста художествен директор в CBS, но през 1978 г. изненадващо е уволнен. Година след това се среща със старата си позната Кристина, за която по-късно се оженва, и двамата започват да пътешестват из Европа. Там Коелю се връща към католическата вяра. Започва да върви и по пътя към духовното - и в пряк ,и в преносен смисъл. През 1986 г. Паулу извървява Пътя към Сантяго, старинен маршрут между Франция и Испания, дълъг приблизително 800 km. По него поклонници стигат до испанския град Сантяго де Компостела, където се съхраняват мощите на св. Яков, покровител на Испания. След това събитие Коелю намира сили да напише първата си книга "Дневникът на един маг", където описва преживяното. Така започва неговата необикновена литературна кариера. А по повод написването на дебютния си роман, днес писателят споделя:

"Написах първата си книга на 40 години. Не знам защо трябваше да чакам толкова време - това беше мечтата ми, откакто бях на 10. Явно е трябвало да преосмисля живота си и точно като момчето в "Алхимикът", да обиколя света, за да разбера, че мечтата ми е била близо до мен през цялото време. Всъщност, всичко опира до куража..."

Неслучайно писателят споменава "Алхимикът" - това е втората му книга, която излиза през 1988 г., но с течение на времето успява да го превърне в един от най-влиятелните съвременни писатели. Книгата постига небивал успех и 14 години по-късно е обявена за най-продаваното литературно издание на португалски език за всички времена.

През следващите години Паулу Коелю продава книгите си, преведени на 72 езика. След появата на втората му и изключително успешна книга - "Алхимикът" - през 90-те писателят допълва своята библиография с още няколко заглавия, най-популярни сред които стават "Мактуб, "Петата планина" и "Край река Пиедра седнах и заплаках". С течение на времето бразилският писател получава множество литературни награди, включително престижното дъблинско литературно отличие "International IMPAC Dublin Literary Award", връчено за книгата "Вероника решава да умре", която авторът издава през 1998 г.

През 2000-те години Коелю е издаван в над 160 държави по целия свят, а успехът му се измерва с продадени над 50 000 000 копия. Въпреки големия успех, авторът продължава да пише и през новия 21-ви век в библиографията му се появяват още нови заглавия, които бързо набират популярност (сред емблематичните заглавия със световна известност стават Единайсет минути, Захир, Победителят е сам, Алеф и Изневяра). Освен това идва и момент, в който, освен световноизвестен писател, Паулу Коелю става кавалер на Ордена на Почетния легион на Франция и член на Бразилската литературна академия.

По настоящем писателят живее със съпругата си Кристина в Рио де Жанейро и Сен Мартен, селце в Южна Франция. Освен с писане, авторът се занима и с благотворителност. Двамата със съпругата му са основатели на благотворителна организация, която помага на бразилски деца в неравностойно социално положение.