"Пролог
Ефрейтор Джаки Маршал
Юни 1997
– Сигурно има по половин килограм във всяко. - Ейб побутва пликче с марихуана с върха на молива си. Кухненската маса е покрита с тези пликчета, както и с пачки пари. – Ще стрелям напосоки и ще кажа, че има още много в този апартамент, приличащ на долнопробен вертеп.
Надничам към човека, когото хванахме току-що. Той е закопчан с белезници и лежи по корем под бдителния поглед на друг полицай, преди да бъде откаран за записване в ареста. Мършав деветнайсетгодишен избухлив младеж.
– Не знам за теб, но аз нямаше да бия приятелката си, ако всички тези наркотици бяха в къщата ми.
Съседите чули звук от счупено стъкло и заплахите за смърт, които отправял, затова се обадили на 911. Младежът ни осигури причина да разбием вратата, когато отправи редица расистки обиди, а после заплю Ейб в лицето. Ето така намерихме окървавената блондинка и това.
Сега парамедиците се грижат за разрезите по лицето ѝ, докато ние чакаме да се появи някой от отдел Наркотици.
Ейб прокарва абаносова ръка по бузата си.
– Колко мислиш, че струва?
– Зависи колко е добра. Десет бона. Може би двайсет.
Той изсвирва тихо.
– Аз съм в грешния бизнес.
– Не си само ти. Просрочихме плащането за ипотеката миналия месец. Блеър ми казваше, че не можем да си позволим тази къща. Трябваше да го послушам. Но истината е, че не бях планирала да забременея в онзи момент. Не че съжалявам, че родих Ноа. Просто очаквах да съм заслужила няколко нашивки, преди да затъна до уши в пелени и адаптирано мляко.
– Не се тревожи, съвсем скоро ще изкарваш истински кинти, сержант Маршал – присмива се Ейб и на бузите му се появяват трапчинки. Нарича ме така, откакто преди няколко месеца взех изпита и ме включиха в списъка с повишения. – Само недей да забравяш за нас, патрулиращите ченгета, когато започнеш да забождаш звезди на яката си!
– Ставаш смешен - обръщам поглед към него.
– Така ли? Ти си адски амбициозна жена, Джаки, и залагам на теб срещу половината клоуни тук, включително присъстващите. - Той въздиша. – Но дните ми няма да са същите.
– Ще ми липсва работата с теб, Ейб.
След седем години не се доверявам на никого в полицейското управление в Остин и в живота така, както на Ейб Уилкс.
Той изсумтява насмешливо.
– Не се тревожи! Ще ме виждаш достатъчно често. По дяволите, Ноа вероятно ще прекарва повече време в моята къща, отколкото в твоята.
– Дина успява ли да се справя сега, след като си има и нейно бебе? Не искам Ноа да ѝ е в тежест.
Ейб разсейва тревогата ми.
– Дина ще ти открадне това дете, ако не внимаваш. Тя настоя.
Не съм сигурна кой от двамата, Дина или Ейб, предложи да се грижи за Ноа, докато аз и Блеър работим. Не съм виждала друг зрял мъж да обича толкова безумно едно малко момченце, колкото Ейб обича моя син.
– Твоята красива жена е истинска благословия. Иска ми се да я беше свалил и да се беше оженил за нея преди години. Щеше да ми спестиш сума ти пари от сметки за ясли.
Ейб се мъчи да озапти сияйната си усмивка, не би било уместно, предвид настоящата ситуация.
– Бих казал, че бяхме доста бързи, нали?
Ако трябва да съдя по това, че се виждаха само от три месеца, когато разбраха, че чакат бебе, и седмица по-късно се ожениха в кметството, бих се съгласила.
– Майка ти осъзна ли се вече?
Като добра християнка, майката на Ейб беше повече от недоволна, когато разбра, че нейният двайсет и осем годишен син е направил бебе на осемнайсетгодишно момиче. Осемнайсетгодишно бяло момиче. Срещала съм Кармел Уилкс. Не вярвам, че има проблем със самата Дина. По-скоро се тревожи, че други хора няма да са съгласни с брака на Дина и Ейб и че това ще предизвика проблеми. Колкото и прогресивен да е Остин, наоколо все още има много омраза, когато става дума за цвета на кожата.
Ейб свива рамене.
– Бавно, но сигурно.
– Обзалагам се, че прекрасната малка Грейси помага.
Неизбежно е - секунда след като някой спомене името на дъщеря му, лицето на Ейб се разтваря в широка усмивка. Кани се да каже нещо, вероятно иска да ми разкаже някоя нова история за сладкото си момиченце, когато по радиото се чуват пращене и гласове.
– Кавалерията е тук - потупвам стомаха си. – И това е много хубаво. Умирам от глад. Да откараме в ареста тази отрепка и после да си вземем нещо за ядене!
– Хей! - Гласът на Ейб спада до шепот. – Чудя се колко честни мислиш, че са момчетата от Наркотици.
– Достатъчно. Защо?
Шоколадовокафявите му очи се извъртат към пачките с пари.
– Няма ли да е лесно една от тези да изчезне?
Това е въпрос, който не поставяш, особено когато си в униформа и стоиш пред купчина с наркотици.
– Много лесно, обзалагам се."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
