"Най-накрая разбрах, че не е толкова просто да седнеш и да пишеш. Гледала съм от гледната точка на издателя и затова непрекъснато повтарях на Мирзакарим Санакулович: "Хайде, давайте, очакваме новия текст, очакваме вашата нова книга." И сега установих нещо доста интересно - още от началото, когато се заемеш с писането, нещо непознато започва да ти пречи, не ти дава даже да понечиш. Нещо сякаш те държи, ти не си свободен. Не можеш да правиш това, което искаш, не можеш да седнеш да пишеш. Докато най-накрая, събрал всичката си воля, амбиция, отговорност, пунктуалност, сядаш - изведнъж всичко изчезва, и пишеш.
И слава Богу, защото знам, че не бях написала за начало каквото трябва. Заедно ще видим какво се е получило от втория път. Голяма чест е за мен да пиша за и заедно с Мирзакарим Санакулович, макар и да не го осъзнавам точно, защото всяка среща с него е и поредният урок, който много често не разбирам веднага.
Първата ни среща беше на 13 декемврви 2003 г. в Москва. В неговия кабинет на ул. "Добровка", среща не по съвсем хубав повод. Беше приключил първият в България курс по Системата и разговорът се водеше само с преподавателката, аз само присъствах. Просто стоях безмълвна, бях като част от кабинета му. Мирзакарим Санакулович виждаше изцяло ситуацията, обясняваше ѝ как тя е постъпила неправилно и как това ще се отрази неблагоприятно в бъдеще. Видимо, беше много строг, а най-налудничавото и странното беше, че аз се чувствах изключително радостна и щастлива. Много след това осъзнах, че през цялото време съм улавяла любовта зад строгите му думи. Накрая на срещата едвам успях да промълвя поканата ми да дойде в България, той ме погледна още по-строго и каза, че всичко зависи от това дали майка му, като се е родил, е хвърлила пъпа му в тази посока.
Исках най-вече, дълбоко и вътрешно, да издам всички негови книги, да организирам всички курсове в България, да бъда част от неговия екип. И знаете ли, след три месеца от срещата дойде и отговорът за неговото поведение. Преподавателката беше направила нещо доста некрасиво, след което и напуснала Центъра на Норбеков. Преживявах как това ще се отрази на моите отношения с Мирзакарим Санакулович, тъй като през тези три месеца бях работила именно с нея. Накрая всичко излезе благоприятно за мен, за България, и осъзнах първия си урок: Не всичко е така, както изглежда.
Мирзакарим Санакулович, по време на разговора, ѝ беше казал колко пъти е разведена /4/, как трябва да обърне внимание на лоялността на партньорите си и въобще, че трябва да изучава лоялносттта. Беше много строг, оказа се, че е имало защо - тя беше злоупотребила със средства на Центъра. Така че от този урок научих, че е важно да се стараем да слушаме и чувстваме и с тази чувствителност да проникваме в случващото се около нас.
Втората ни среща беше през 2004 г., пак в в Москва. Бях донесла на Мирзакарим Санакулович следващата книга, издадена на български език - да я одобри. Негов сътрудник ме покани на тяхно съвещание. Знаех, че Мастерът ще се зарадва на новата книга. Присъстваха към 50-60 от най-добрите преподаватели. Темата беше Мотивацията при водене на семинарите. Ако мотивацията са парите - няма бъдеще, може в началото и да се получи, да има голяма посещаемост, но постепенно количеството хора ще намалява, като всичко това е деликатна работа. Хората усещат мотивацията. Ако първостепенно е служенето на хората, служенето на Бога, което се проявява чрез хората, тогава всичко ще бъде добре и задълго.
Той ни сподели, че е получил разрешение от наставниците си да разпространява тези знания, които преди са били недостъпни за обикновените хора. Целта на това разрешение е добрите, хубавите хора да стават повече и парите, средствата, да преминат в техните ръце. И тогава - без революции и без войни, светът да стане друг. С това той докосна моето сърце, защото това беше и моята цел - задачата на издателството, в което работех вече 6 години. Това беше и най-важният момент, в който започнах да гледам на Системата на Нобеков, с която се занимавах вече година и половина, с други очи. Проблемът с очите ми ме срещна с Норбеков и Системата и преобрази изцяло живота ми. И затова тази нова информация ме доведе до толкова мощно и значимо разбиране, защото това беше и целта на моя живот.
След съвещанието Мастерът изказа задоволството си от българските книги и ми даде автографи. Погледна ме и каза: "Гответе се за директор на Балканите и Европа." Нищо не разбирах, стоях пред него, знаех само, че съм издала три негови книги и съм организирала няколко курса в София. И въпреки всичко пропуснах тези думи в сърцето си, знаех, че това някога ще се случи, че ще чакам с интерес бъдещето."
Из книгата