"Рим
(Шест невъзможни неща преди закуска)
След няколко часа Рим ще гъмжи от хора, но сега, в шест сутринта, е само наш. Събудили се заради разликата във времето, ние излизаме от апартамента си на Вия Бокачо в търсене на закуска, но не знаем в коя посока да тръгнем. Шанън и момчетата изглеждат обезпокоени, а моите нервни окончания все още потрепват с онези първи мигове на събуждането, когато не исках да се размърдам заради ръката на Шанън на корема ми. Беше почти тъмно и аз лежах, заслушана в непознатия шум на улицата под нас – боботенето на камион за доставки по паважа, изтракването на решетка, поздрав и разговор, за чието значение можех само да гадая. Чувствах се като дете, което подслушва нечия тайна.
На града ще му трябва време да се събуди, затова ние се скитаме безцелно и от време на време хващаме ръката на другия и стискаме леко, за да се уверим, че наистина сме тук. Предпочитаме тесните улички и след всеки завой се озоваваме пред съкровище – църква с кръгли куполи, покрита аркада с изписан таван, балкон от ковано желязо. След това забелязваме частица от нечий двор – натежал от зрели плодове клон на портокалово дърво, който се протяга над висока каменна стена. Ейдън се засилва и подскача, опитвайки се да грабне един от портокалите, и аз се връщам десет години назад в предния двор на малката ни къща в Сидни. "Преден двор" може и да е преувеличение, бяха по-скоро просто два квадратни метра земя, която отделяше входната ни врата от пътеката, но Шанън бе видял потенциала ѝ. Като толкова много хора в предградията ние жадувахме за част от "Добрия живот", онзи живот, в който можем да отглеждаме собствените си продукти и да имаме прасе за домашен любимец.
Дори и преди да се родят момчетата, Шанън бе започнал да мечтае за пълен с мед кошер, ято гъски и редове лимонови и ябълкови дървета, както и дървета, за чиито плодове никой не беше чувал. А докато къщата се изпълваше с играчки, а дните ми с пюре от тиква и разлято мляко, аз бях започнала да мечтая за изпечен от мен хляб и сладко, приготвено от отгледани от нас круши.
Но мечтата беше прекалено голяма за нашата къща кутийка, затова я подкастрихме и подрязахме, докато всичко, което си представяхме, стана нещо малко. Тогава посадихме едно лимоново дърво в предния двор.
Минаха няколко години. Момчетата растяха, къщата ставаше по-малка, а дървото ни започна да дава плодове. Бяхме доволни.
И тогава лимоните ни започнаха да изчезват.
Бяхме оставили дървото ни да надвисне над пътеката и това беше услуга към съседите ни, която ние с удоволствие им правехме. Ако някой от тях приготвяше риба на грил и установеше, че няма лимон, можеха да изтичат от къщата си и да си откъснат един от нашето дърво. Никой не трябва да яде риба без лимон, а ние имахме повече от достатъчно, за да ги споделим. Но една вечер сервирах сьомга на грил и когато отидохме до дървото, на него нямаше нито един плод. След известно време се появиха нови лимони. Говорехме за лимонада, лимонов конфитюр и вкусен лимонов пай и чакахме търпеливо плодовете да узреят. Когато зеленото премина в жълто, ние заставахме на прага на малката ни къща, съзерцаващи като горди родители това, което сме отгледали. Но гордостта ни и кулинарният ни оптимизъм не продължиха дълго. Един ден, когато отворихме входната врата, жълтото отново го нямаше на дървото. Предишната вечер имаше лимони, които щяха да стигнат дори и цялата улица да беше решила да яде риба, и изведнъж всички бяха изчезнали.
Някъде дълбоко в съзнанието на Шанън се открехна врата и той започна да върви към нея.
– Да се преместим – каза той.
– Не можем да си го позволим – отговорих аз.
– Можем, ако напуснем Сидни.
Беше прав. Идеята ми хареса. Продадохме къщата и се преместихме в Аделайд Хилс.
На две хиляди километра от Сидни мечтите ни намериха изражение в каменна къща с две спални и пет акра земеделска земя.
Шанън имаше барака – момент на достигане на пълнолетие за всеки мъж, който се е застоявал в железарския магазин дълго след като е намерил нужното му руло изолираща лента. Имаше също и поле за развиване на всички онези идеи, които го бяха занимавали през последните няколко години, както и работа на половин ден като градинар, която му оставяше достатъчно време за осъществяването на някои от тях. Той стана член на "Дървета за цял живот" и засади стотици местни фиданки. Започна да изучава пермакултура, направи лехи за зеленчукова градина и се захвана да сади плодни дървета. Някои ми бяха познати, за други не бях чувала. Очите му грееха и страните му пламтяха, сякаш беше обзет от нова любов.
Двете ни момчета, които още не ходеха на училище, тичаха на воля на по-широкото място, което имаха. Ейдън най-после можеше да рита топка и да замахва с бейзболната бухалка без ограничения. Скоро стана добър и с двете – въпреки че домашният бюджет вече имаше специално определена сума за всички топки, които се губеха във високата трева. Той вадеше моркови от земята и ги ядеше заедно с пръстта. Райли все още нямаше зъби за морковите, така че ядеше само пръстта. А аз ги наблюдавах, изпълнена с вълнение. Но все още бях само наблюдател. Не бях намалила работата си, само я бях преразпределила. Почти не успявах да си изцапам ръцете със земеделски труд, защото ми пречеха всички онези неща, които бях донесла със себе си от Сидни. Работата ми в града плащаше сметките, а недовършената дисертация отнемаше повечето от времето, което би трябвало да прекарвам с децата си – и с новите ни домашни любимци, двойка лами, които бяхме купили с намерението да обличаме момчетата в разноцветни, домашно изработени вълнени дрехи.
Заехме се с животновъдството с точно тази увереност, която може да се очаква от гражданчета с добро образование, които нямат никаква представа. Това бяха първите ми бозайници, след като бях уморила мишката си Мили, когато бях на осем (тя прегряваше в кукленските дрехи, с които я обличах, и умря преждевременно заради прекалено голямото количество шоколад, което изяждаше), но поне Шанън бе имал куче, доста голямо куче. Благодарение на няколко благоразумни съвета от съседи, които очевидно се тревожеха за благополучието на животните, ние скоро разбрахме, че като оставим настрана плюенето, ламите се гледат много по-лесно от мишките.
Ламите ни дадоха вълна и аз намерих време да се науча да работя с чекръка, но така, както едно деветгодишно дете без особен талант се справя с цигулката. Движех всички части както трябва, но полученият продукт можеше да бъде оценен само от тези, които ме обичаха – и дори и те се затрудняваха.
А що се отнася до това да обличам децата си с възхитителни, изплетени на ръка дрехи – докато успея да завърша първата шапка, главите им бяха пораснали и те бяха достатъчно големи, за да заявят, че не искат да изглеждат като деца от Щайнерово1 училище. Дадох безформения си шедьовър на една приятелка с дете в местното Щайнерово училище и купих на момчетата полиестерни футболни шапки.
Чекръкът скоро намери дом в гаража заедно със стана (какво си бях мислила?), тенджерата за консервиране и стотина празни буркани за конфитюр, дадени ми от приятели. Започваха да се трупат все повече и повече артефакти от мечтата ми. Всяко спъване в нещо, когато бързах да стигна до колата и да тръгна на работа, ми напомняше колко далече съм всъщност от идилията."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
