"Портиерът не ми се усмихна. Тази мисъл ме измъчва през цялото време, докато се качвам към етажа на Итън. Винсънт е любимият ми портиер, откакто Итън се нанесе в този блок. Винаги ми се усмихва и си бъбри с мен. Ала днес просто ми отвори вратата с безизразно лице. Нямаше дори "Здрасти, Куин. Как мина пътуването?". Е, предполагам всички си имаме лоши дни. Поглеждам си телефона и виждам, че минава седем. Итън би трябвало да се прибере в осем, така че разполагам с достатъчно време, за да го изненадам с вечеря. И със себе си. Върнах се един ден по-рано, но реших да не му казвам. Толкова сме заети с подготовката на сватбата, че от седмици не сме хапвали домашно приготвено ястие заедно. Нито сме правили секс. Когато стигам етажа на Итън, спирам в мига, в който излизам от асансьора. Някакъв тип крачи напред-назад в коридора, точно пред апартамента на Итън. Прави три крачки, а после спира и отново поглежда към вратата. След това прави три крачки в обратната посока и отново спира. Гледам го, надявайки се да си тръгне, но той не го прави.
Просто крачи напред-назад и гледа към вратата на Итън. Не мисля, че е негов приятел. Бих го разпознала, ако беше. Отправям се към апартамента на Итън и се прокашлям. Мъжът се обръща към мен и аз махвам към вратата, за да му покажа, че трябва да мина покрай него. Той отстъпва настрани, за да ми направи място, но аз внимавам да не срещам погледа му повече. Когато изваждам ключа от чантата си, той застава до мен и слага длан на вратата.
– Каните се да влезете? Вдигам очи към него и отново поглеждам към вратата. Защо ми задава този въпрос? Сърцето ми забива учестено при мисълта, че съм сама в коридора с непознат мъж, който се чуди дали се каня да отворя вратата на един празен апартамент. Дали знае, че Итън не си е вкъщи? Дали знае, че съм сама? Прокашлям се и се опитвам да скрия страха си, въпреки че мъжът не изглежда опасен. Ала предполагам, че злото няма издайнически външен вид, така че ми е трудно да преценя.
– Годеникът ми живее тук. Вътре е – лъжа го. Непознатият кима енергично.
– Аха. Вътре е и още как. – Стисва ръката си в юмрук и потропва по стената до вратата. – Вътре в шибаната ми приятелка. Веднъж изкарах курс по самозащита. Инструкторът ни показа как да пъхнем ключ между пръстите си, насочен напред, така че ако ни нападнат, да намушкаме нападателя си в окото. Именно това правя сега, очаквайки ненормалникът пред мен всеки момент да ми се нахвърли. Той изпуска дъха си и няма как да не забележа, че въздухът между нас се изпълва с мирис на канела. Странно е да ми хрумне подобна мисъл в мига преди да бъда нападната. Колко странно би било само в полицейския участък. „О, не мога да ви кажа с какво беше облечен нападателят му, но дъхът му миришеше хубаво. На "Биг Ред".
– Сбъркали сте апартамента – казвам, надявайки се да си тръгне, без да спори. Той поклаща глава. Малки, бързи поклащания, които казват, че аз не бих могла да греша повече, а той да бъде по-прав.
– Не съм сбъркал апартамента. Сигурен съм. Годеникът ви синьо волво ли кара? О, значи, следи Итън? Устата ми е суха. Малко вода би ми дошла добре.
– Висок е около метър и осемдесет? Черна коса, носи яке на "Норт Фейс", което му е голямо? Притискам ръка до стомаха си. Малко водка би ми дошла добре.
– Работи за доктор Ван Кемп? Сега аз съм тази, която клати глава. Итън не просто работи за доктор Ван Кемп... баща му е доктор Ван Кемп. Откъде този тип знае толкова много за Итън?
– Приятелката ми работи с него – казва той, поглеждайки към вратата на апартамента с отвращение. – И не само работи, очевидно.
– Итън не би... И тогава чувам. Звуците от секс. Чувам името на Итън, извикано на невисок глас. Или поне е невисок от тази страна на вратата. Спалнята на Итън се намира в другия край на апартамента, което означава, че която и да е тя, определено не е от тихите. Крещи името му. Докато той я чука. Начаса отстъпвам назад. От мисълта за това, което се случва в апартамента на Итън, ми се завива свят. Целият ми свят става нестабилен. Миналото, настоящето, бъдещето ми... всичко се завихря извън контрол. Непознатият ме улавя над лакътя и ме задържа да не падна.
– Добре ли си? – Помага ми да се облегна на стената. – Съжалявам. Не трябваше да го изтърся просто така.
– Ти... сигурен ли си? Може би звуците не идват от апартамента на Итън. Може би е двойката от съседното жилище.
– Колко удобно. Съседът на Итън също се казва Итън? Въпросът е саркастичен, ала виждам разкаянието в очите му, след като изрича думите. Мило от негова страна – това, че е в състояние да изпитва състрадание към мен, когато самият той очевидно изпитва същото.
– Проследих ги – продължава. – Вътре са, заедно. Моята приятелка и твоят... приятел.
– Годеник – поправям го. Прекосявам коридора и се облягам на стената, а после бавно се плъзвам надолу и сядам на пода. Вероятно не би трябвало да го правя, защото съм с пола. Итън харесва полите и реших, че би било хубаво да се облека така за него, но сега ми се ще да я сваля и да го удуша с нея. Взирам се в обувките си толкова дълго, че дори не забелязвам, че непознатият е седнал на пода до мен, докато не казва:
– Очаква ли те? Поклащам глава.
– Исках да го изненадам. Бях извън града със сестра ми. През вратата долита още един приглушен вик. Мъжът до мен потръпва и си запушва ушите. И аз запушвам моите. Известно време седим така. И двамата отказваме да позволим на звуците да проникнат в ушите ни, докато всичко не свърши. Няма да продължи дълго. Итън не може да издържи повече от няколко минути.
Две минути по-късно казвам:
– Мисля, че приключиха. Той сваля ръце от ушите си и ги отпуска върху краката си. Аз прегръщам коленете си и отпускам брадичка върху тях.
– Да използваме ли ключа ми, за да влезем и да се изправим срещу тях?
– Не мога – отвръща той. – Първо трябва да се успокоя. Изглежда ми доста спокоен. Повечето мъже, които познавам, досега вече да са изкъртили вратата. Дори не съм сигурна дали искам да се изправя срещу Итън. Част от мен иска да си тръгне, преструвайки се, че последните няколко минути не са се случили. Бих могла да му изпратя съобщение и да му кажа, че съм се прибрала по-рано, той ще ми отговори, че ще работи до късно и аз ще си остана в блажено неведение. Или пък бих могла да се прибера у дома, да изгоря нещата му, да продам булчинската си рокля и да блокирам номера му. Не, майка ми никога не би позволила това. Господи. Майка ми. Простенвам и мъжът до мен начаса се изпъва.
– Да не повърнеш? Поклащам глава.
– Не. Не знам. – Повдигам глава от коленете си и се облягам на стената. – Просто ми мина през ума колко ще се ядоса майка ми. Той се успокоява, когато вижда, че стена не от физическа болка, а заради ужаса от реакцията на майка ми, когато научи, че сватбата се отменя. Защото тя определено се отменя. Дори не мога да преброя колко пъти спомена какъв депозит е трябвало да плати, за да ни включат в списъка с чакащи за мястото на церемонията. "Даваш ли си сметка колко хора искат да се оженят в "Дъглас Уимбърли Плаза"? Ивлин Бредбъри се омъжи там, Куин. Ивлин Бредбъри." Майка ми обича да ме сравнява с Ивлин Бредбъри. Семейството ѝ е едно от малкото в Гринич, по-изтъкнати от семейството на доведения ми баща. Много ясно, че при всяка възможност използва Ивлин Бредбъри като пример за съвършенство и класа. Изобщо не ме е грижа за Ивлин Бредбъри. Част от мен иска да ѝ пусне съобщение, гласящо просто: Сватбата се отменя и хич не ми пука за Ивлин Бредбъри."
Из книгата
Рейтинг: 7.80 / 5 гласа
