"Харесва ми да наблюдавам Питър, когато не знае, че го гледам. Харесва ми да се възхищавам на правата линия на брадичката му, на извивките на скулите му. Лицето му е открито и невинно – определено е приветливо. И тази приветливост разчувства сърцето ми най-много.
Петък вечер е и сме в дома на Гейб Ривера след играта на лакрос. Нашето училище спечели, затова всички сме с приповдигнато настроение и най-вече Питър, защото той спечели последната точка, която ни направи победители. Той е в другия край на стаята и играе покер с няколко момчета от отбора. Наклонил е стола си назад и е подпрял гръб на стената. Косата му още е мокра от душа след състезанието. Аз съм на дивана с приятелите си Лукас Крапф и Пами Субкоф. Те преглеждат последния брой на "Тийн Вог" и спорят дали Пами трябва да има бретон.
– Ти как мислиш, Лара Джийн? – пита Пами и прокарва пръсти през червената си като морков коса. Пами ми е нова приятелка и трябва да я опозная, защото се среща с Даръл, който е добър приятел на Питър. Лицето ѝ е като на кукла, кръгло като палачинка и обсипано с лунички като раменете ѝ.
– Хм, мисля, че бретонът е сериозна работа и не трябва да се взема решение така набързо. Зависи колко бързо расте косата ти, понякога е необходима година, за да израсте. Но ако си сериозна, мисля, че трябва да изчакаш до есента, защото лятото ще дойде, преди да си се усетила, и бретонът може да лепне за кожата ти и да те дразни – Погледът ми отново се стрелва към Питър, той вдига глава и забелязва, че го гледам. И вдига въпросително вежди. Аз само се усмихвам и поклащам глава.
– Значи без бретон?
Телефонът в чантата ми вибрира. Съобщение от Питър.
Искаш да си тръгваш ли?
Не.
Защо тогава ме гледаш?
Защото искам.
Лукас чете над рамото ми. Аз го отблъсквам, а той поклаща глава и казва:
– Наистина ли си пишете съобщения, въпреки че сте само на няколко метра един от друг?
Пами сбърчва нос и казва:
– Очарователно.
Тъкмо се каня да им отговоря, но вдигам поглед и виждам Питър да върви към мен.
– Време е да заведа момичето си у дома – казва.
– Колко е часът? – питам. – Толкова ли е късно вече?
Питър ми помага да стана от дивана и да си облека якето. После ме хваща за ръката и ме повежда през дневната на Гейб. Аз хвърлям поглед през рамо, махам с ръка и извиквам:
– Чао, Лукас! Чао, Пами! И мисля, че бретонът страшно ще ти отива!
– Защо вървиш толкова бързо? – питам Питър, докато той ме води през предния двор към завоя, където е паркирана колата.
Той спира пред колата, дръпва ме към него и ме целува – все така бързо.
– Не мога да се концентрирам в картите си, когато ме гледаш така втренчено, Кови.
– Съжалявам – опитвам се да кажа, но той ме целува отново.
Влизаме в колата, поглеждам таблото и виждам, че е само полунощ. Казвам:
– Остава още час до прибирането ми у дома. Какво друго ще правим?
От всичките ми познати аз съм единствената, която има вечерен час. Когато часовникът удари един, се превръщам в тиква. Вече всички са свикнали с това: гаджето Пепеляшка на Питър Кавински, което трябва да си е у дома до един часа след полунощ. Никога не съм имала нещо против да имам вечерен час. Защото, наистина, не пропускам нищо чак толкова прекрасно, а и каква беше онази стара поговорка – нищо хубаво не се случва след два часа след полунощ. Освен ако не ти харесва да гледаш как хората се надпиват с бира часове наред. Не и аз. Не, аз предпочитам да съм облякла фланелените си пижами, да съм изпила чаша хубав чай и да съм с книга в ръка, много благодаря.
– Нека просто отидем у вас. Искам да вляза, да поздравя баща ти и да постоя малко. Може да изгледаме останалата част от "Извънземни". – Двамата с Питър се придвижваме по списъка с филми, който се състои от моите любими филми, които той не е гледал, и от неговите любими филми, които аз не съм гледала, както и от такива, които никой от нас не е гледал. "Извънземни" е от любимите филми на Питър и се оказва, че е доста добър. И макар че някога Питър бе заявил, че не харесва романтични комедии, "Безсъници в Сиатъл" доста му хареса, което ми донесе истинско облекчение, защото просто не виждам как е възможно да съм с някого, който не харесва "Безсъници в Сиатъл".
– Нека още да не се прибирам у дома – казвам. – Да отидем някъде.
Питър се замисля за миг, потропва с пръсти по волана, после казва:
– Знам къде може да отидем.
– Къде?
– Почакай и ще видиш – казва той и сваля прозореца. Хладният нощен въздух нахлува в колата.
Облягам се назад. Улиците са безлюдни, светлините в повечето къщи не светят.
– Нека позная. Ще отидем в някое заведение, защото ти се хапват палачинки с боровинково сладко.
– Не.
– Хмм. Прекалено късно е за "Старбъкс", а "Бискит Соул Фуд" е затворено.
– Хей, храната не е единственото, за което мисля – възразява той. После пита: – Останаха ли още курабийки в онази пластмасова кутия?
– Не, но може да има още у дома, ако Кити не ги е изяла всичките. – Провесвам ръка през прозореца. Не останаха още много такива хладни нощи, в които да имаш нужда от яке.
Хвърлям поглед с крайчеца на окото си към профила на Питър. Понякога все още не мога да повярвам, че е мой. Най-красивото момче от всички красиви момчета на света е мое, само мое.
– Какво? – казва той.
– Нищо – отговарям аз.
След десет минути караме към кампуса на Университета на Вирджиния, само че никой не го нарича така. Наричат го Землището. Питър паркира до тротоара. Тихо е за петъчна вечер в университетско градче, но сега е пролетната ваканция на колежа, така че по-голямата част от учащите са си у дома.
Прекосяваме моравата, хванати за ръце. Изведнъж ме обзема паника. Заковавам се на място и питам:
– Хей, нали не е лоша поличба да дойда тук, преди да съм приета?
Питър се засмива.
– Това не е сватба. Няма да се жениш за колежа.
– Лесно ти е да го кажеш, вече си приет.
Питър бе дал устно обещание на отбора по лакрос на университета миналата година, а после, през есента, кандидатства. Като повечето спортисти с прилични оценки беше приет веднага. Когато през януари получи официално потвърждение, че е приет, майка му организира парти, а аз направих торта, върху която с жълта глазура бе изписано: Ще отдам таланта си на УВ.
Питър ме дръпва за ръката и казва:
– Хайде, Кови. Ние сами правим късмета си. Освен това, бяхме тук преди два месеца за онова нещо в центъра Милър.
Отпуснах се.
– О, да.
Продължихме да вървим през моравата. Сега знам къде отиваме. Към ротондата, за да седнем на стъпалата. Ротондата е дело на Томас Джеферсън, който е основал и училището. Направил е дизайна за нея след Пантеона с неговите бели колони и огромно кубе. Питър затичва в стил Роки нагоре по каменните стъпала и сяда. Сядам пред него, облягам се назад и подпирам ръце на коленете му.
– Знаеш ли – започвам, – че едно от нещата, които правят Университета на Вирджиния уникален, е, че центърът, който е тук, в ротондата, е библиотека, а не църква? Защото Джеферсън вярвал, че трябва да има разделение между църквата и училището.
– Това в брошурата ли го прочете? – заяде се с мен Питър и ме целуна по врата.
Казвам замечтано:
– Научих го по време на обиколката миналата година.
– Не ми каза, че си била на обиколка. Защо ще ходиш на обиколка, след като си оттук? Била си тук милион пъти!
Прав е за това, че съм била тук милион пъти – израснала съм с посещенията на семейството си тук. Когато майка ми беше още жива, ходехме на представленията на "Халъбахус", защото майка ми обожаваше акапелното пеене. Имаме семейна снимка, направена на моравата. В слънчеви дни, след църква, си правехме пикници тук.
Обръщам се и поглеждам Питър.
– Отидох на обиколката, защото исках да знам всичко за университета! Неща, които няма как да знам само защото живея тук. Например знаеш ли в коя година са допуснали жените?
Той се почесва по тила.
– Хм не знам. Университетът е основан през 1819 година. Така че, да речем, през 1920 година?
– Не. През 1970-а. – Обръщам се и отново гледам напред, към кампуса. – След сто и петдесет години.
Заинтригуван, Питър казва:
– Уха. Това е лудост. Добре, кажи ми още факти.
– Университетът е единственият в САЩ, който е в списъка на ЮНЕСКО за обекти, които са световно природно и културно наследство – започвам.
– Няма значение, не ми казвай повече факти – казва Питър, а аз го удрям по коляното. – Кажи ми нещо друго. Кажи ми какво очакваш с най-голямо нетърпение, като дойдеш тук.
– Първо ти ми кажи.
Питър отговаря веднага:
– Това е лесно. Да тичам гол по моравата с теб.
– Това очакваш повече от всичко? Да тичаш наоколо гол? – Бързам да добавя: – Никога няма да го направя, между другото.
Той се засмива.
– Това е традиция. Мислех, че знаеш всичко за университетските традиции.
– Питър!
– Просто се пошегувах. – Той се навежда и ме прегръща през раменете. Потрива нос във врата ми, както обича. – Твой ред е.
Аз си позволявам да се замечтая за минутка. Ако ме приемат, какво ще очаквам с най-голямо нетърпение? Има толкова много неща, че едва ли мога да ги изброя всичките. Да ям всеки ден вафли с Питър в трапезарията. Да се пързаляме по склона, когато има сняг. Да си правим пикници, когато е топло. Да стоим будни по цяла нощ и да разговаряме, а после да се събуждаме и пак да разговаряме. Да си перем дрехите късно посред нощ и да тръгваме на пътувания в последната минута. Всичко. Накрая казвам:
– Не искам да казвам предварително, за да не ми донесе лош късмет.
– Хайде!
– Добре, добре… Предполагам, че с най-голямо нетърпение очаквам да ходя в залата Макгрегър винаги когато пожелая. – Наричат я стаята на Хари Потър заради килимите, полилеите, кожените столове и портретите по стените. Рафтовете с книги се простират от пода до тавана, а книгите са зад метални решетки, които предпазват скъпоценните като тях предмети. Тази стая е от различно време. Там е много тихо, благоговейно дори. Едно лято – трябва да съм била на пет или шест години, защото Кити още не беше родена – мама ходеше на курс в университета и учеше в залата Макгрегър. Двете с Марго или оцветявахме, или четяхме. Майка ми я наричаше Вълшебната библиотека, защото двете с Марго никога не се карахме там. И двете бяхме тихи като църковни мишки, благоговеехме пред всичките тези книги и по-големите от нас деца, които учеха.
Питър изглежда разочарован. Сигурна съм, че е така, защото е очаквал да кажа нещо, свързано с него. С нас. Но по някаква причина искам засега да запазя надеждите си за себе си.
– Може да идваш с мен в залата Макгрегър – казвам. – Но трябва да обещаеш да бъдеш тих.
Питър казва с любов:
– Лара Джийн, само ти можеш да очакваш с нетърпение да висиш в някоя библиотека.
Всъщност, ако се съди дори само по Пинтерест, сигурна съм, че много хора биха очаквали с нетърпение да висят в такава красива библиотека. Просто не хора, които Питър познава. Той ме мисли за странна. Не възнамерявам да му кажа, че всъщност не съм толкова странна; че всъщност много хора обичат да си стоят у дома, да пекат курабийки, да лепят изрезки в албуми и да висят в библиотеки. Повечето от тях вероятно са прехвърлили петдесетте, но все пак. Харесва ми как ме гледа, сякаш съм горска нимфа, която е срещнал и трябва на всяка цена да заведе у дома си.
Питър изважда телефона си от джоба на връхната си дреха с качулка.
– Дванайсет и половина е. Скоро трябва да вървим.
– Вече? – въздъхвам. Харесва ми да съм тук късно през нощта. Сякаш цялото място е наше.
Университетът на Вирджиния винаги е бил в сърцето ми. Никога не съм очаквала да уча някъде другаде и дори не съм мислила за това. Щях да кандидатствам по-рано, заедно с Питър, но педагогическата ми съветничка, госпожа Дювал, ме посъветва да не го правя. Според нея бе по-добре да изчакам, за да могат да видят оценките ми от първия срок на последната година, защото е добре да кандидатстваш, когато си на върха на представянето си.
И така, аз подадох молба в пет училища. Отначало щеше да бъде единствено Университетът на Вирджиния, където щеше да е най-трудно да вляза, но бе само на петнайсет минути от дома ми. "Уилям енд Мери" беше на второ място по трудност в приемането, а беше и вторият ми избор (на два часа път от дома ми). После идваха Университетът на Ричмънд и "Джеймс Мадисън", и двата само на час път, което не беше зле за трети избор. Всичките в нашия щат. А после госпожа Дювал ме подтикна да кандидатствам и в едно училище извън щата, просто за всеки случай, за да имам повече възможности. И така кандидатствах в Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Наистина е трудно да влезеш в университет извън щата, но го избрах, защото ми напомняше Университета на Вирджиния. Има добра програма по свободни изкуства и не е прекалено далеч. Достатъчно близо е да се прибера набързо, ако има нужда.
Но ако имах избор, пак щях да избера Университета на Вирджиния по всяко време. Никога не съм искала да бъда далеч от дома. Не съм като по-голямата си сестра. Нейната мечта беше да замине надалеч. Тя винаги е искала света. Аз искам просто дома си и понеже за мен Вирджинският университет е дом, всички други колежи губят в сравнение с него. Идеалният кампус, като излязъл от книжка с приказки, съвършен във всяко едно отношение. И разбира се, Питър.
Оставаме още малко, споделям с Питър още факти за университета, а той ми се присмива, че знам толкова много. После ме закарва у дома. Почти един часът след полунощ е, когато спираме пред дома ми. Всички лампи на долния етаж са изгасени, но тази в спалнята на татко свети. Той никога не си ляга, преди да се прибера. Каня се да сляза от колата, когато Питър протяга ръка и ме спира.
– Дай ми моята целувка за лека нощ – казва.
Засмивам се.
– Питър! Трябва да вървя.
Той инатливо затваря очи и чака, а аз се навеждам напред и го целувам бързо по устните.
– Ето. Доволен ли си?
– Не. – Целува ме отново, сякаш имаме цялото време на света, и казва: – Какво ще стане, ако се върна, след като всички са заспали, прекарам нощта при теб и си тръгна рано сутринта? Да кажем, преди зазоряване?
Отговарям с усмивка:
– Не може, така че никога няма да разберем.
– Но какво ще стане, ако го направя?
– Баща ми ще ме убие.
– Не, няма.
– Ще убие теб.
– Не, няма.
– Да, няма – съгласявам се. – Но ще бъде много разочарован от мен. И много ядосан на теб.
– Само ако ни хванат – казва Питър, но е обезсърчен. Той също няма да рискува. Много внимава да запази доброто отношение на татко към него. – Знаеш ли какво очаквам с най-голямо нетърпение? – Подръпва плитката ми, преди да каже: – Да не се налага да казвам "лека нощ". Мразя да казвам "лека нощ".
– Аз също – казвам.
– Нямам търпение да влезем в колежа.
– Аз също – казвам и го целувам още веднъж, преди да скоча от колата и да затичам към вкъщи. Вдигам поглед към луната, към всички звезди, покрили нощното небе като одеяло, и си пожелавам нещо. Мили боже, моля те, моля те, нека ме приемат в Университета на Вирджиния."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа 
