"– Задръж така, трябва да си завържа обувките. – Пак ли?! Налага ли се да те уча? Отгоре, отдолу, прехвърли и дръпни. Срещни "заешките ушички", усучи ги и стегни. Браян повдига изваяната си тъмна вежда, а аз потискам
кикота в шепа.
– Ще се обърнеш ли? Не става, като ме гледаш. Кръстосвам ръце на гърдите си и тупвам с крак по паважа. Сребристите пайети по пантофките ми улавят светлината на пълната луна.
– Кое не става, да вържеш обувките си? Ти какво, да не си петгодишен? – Не успявам да удържа строгия тон, като го гледам как се е свил на две. По брадясалата му буза се мярва трапчинка.
– Моля те, Тори, не може ли поне веднъж да направиш каквото ти се казва? Не мога да отказвам на Браян. Хич. Въздъхвам драматично и се обръщам, но не мога да си мълча.
– Хубаво, нека да е твоята, но наистина трябва да се научиш как се прави двоен възел.
– Ха, ха, няма що, много смешно. Ще ти се размине само защото имаш рожден ден. Вече не съм в състояние да сдържам усмивката си.
– Именно, а ти ми губиш ценно време. Ако я караме с твоето темпо, тия двайсет и седем години ще станат двайсет и
осем. Двайсет и седем. Направо не е за вярване, че вчера по това време бях още на двайсет и шест. Но и сега не се чувствам по-различна. Знам, че на вид съм си същата. Същите метър шейсет и два. Същата дълга кестенява коса и очи с цвят на лешник. Единственото различно е, че любовта ми към Браян е по-голяма. Расте с всеки следващ ден. Минаха десет години, откакто ме покани да бъда негова дама на училищния бал, десет години, откакто срещнах своя приказен принц. По случай нашата годишнина и моя рожден ден отидохме в любимия ми италиански ресторант в Бриджпорт. Не че е в най-добрата част на града, нито е толкова близо до нас, но за техните каноли си струва да умреш. Атмосферата също е съвършена – уют, свещи и романтика. Ако трябва да съм напълно честна обаче, можехме да си поръчаме пица и да прекараме вечерта у дома и пак щеше да е прекрасно, защото сме заедно.
– Защо се бавиш? – питам с потръпване. Краят на зимата е, но тая вечер студът изведнъж е започнал да хапе.
– Само минутка, не се обръщай. Заради нервността в гласа му правя точно обратното.
– Ти какво... – Но думите ми засядат в гърлото, като виждам Браян на едно коляно да протяга към мен кутийка от червено кадифе. Като потвърждение за важността на момента кутийката е отворена и в нея се вижда пръстен с огромен диамант, сгушен в бяла коприна.
– Т-това е пръстен – заявявам глупаво и очите ми стават като чинийки.
– Знам. Посочвам кутийката с треперещ пръст.
– Защо ми го даваш?
– Защото искам да се омъжиш за мен. – Увереният му отговор идва без пауза или колебание.
– Сега ли? – Наистина трябва да прехапя език, но ме е страх, че ако млъкна, ще ревна.
– Е, може би не точно на секундата, но се надявам да е скоро. – Той се подсмихва. От гледката стомахът ми се свива. Ще ми се да кажа толкова много неща, но на света просто няма думи, за да опиша колко съм щастлива. Пръстенът е най-красивото нещо, което съм виждала. Смайващ диамант във формата "принцеса" върху елегантна халка от бяло злато, инкрустиран с пет по-малки диаманта от всяка страна. Блясъкът му съперничи на сияйната луна, която потрепва
над нас.
– Е, ... какво ще кажеш? Ще се омъжиш ли за мен? – Безгрижието е толкова типично за Браян, а на мен сърцето ми
ще изхвръкне.
– А-аз... – Не е сега моментът да глътна езика си, но едно кратко "да" ми се вижда прекалено обикновено.
– Виктория? – Леки бръчици набраздяват челото на Браян, докато стоя онемяла със зяпнала уста. – Ще се омъжиш
ли за мен? Всяко момиче копнее да чуе тези думи. И най-накрая ми просветва. Това обяснява защо тази вечер на Браян му се наложи цели седем пъти да връзва обувките си. Всеки път го е хващало шубето, но сега вече е истинско. Наистина се случва.
– Без майтап? Браян се разсмива, когато превключвам на родния си австралийски говор.
– Да, тарльо мой.
– Онова е ехидна – поправям го, но това сега няма никакво значение, защото Браян току-що ми е предложил да се оженим! – Да, Браян. Ще се омъжа за теб. Милион пъти "да"! – Разплаквам се, сълзите необезпокоявани се търкалят по бузите ми.
– Да? И ще се омъжиш за мен? – повтаря той, а аз съм изненадана как изобщо може да му хрумне, че отговорът няма да е "да". Кимвам и шумно хлипам.
– О, Тори! – Той скача на крака, сграбчва ме и ме завърта високо във въздуха. Не успявам да сдържа нито сълзите, нито смеха. Аз съм най-щастливото момиче на света. Когато най-накрая краката ми стъпват на земята, той взема ръката ми и слага пръстена. Пасва идеално.
– Толкова те обичам, бебчо. Ти току-що ме направи най-щастливия мъж на света. – Обсипва лицето ми с целувки, без да пропуска и милиметър. Губя представа колко време се целуваме, прегръщаме и се смеем. Всичко е съвършено, както и би трябвало да бъде. Не спирам да се възхищавам на пръстена, докато вървим към колата. Непрекъснато държа лявата си ръка пред очите. Толкова е сюрреалистично. Свирепият вятър набира скорост и вие около нас, а аз се сгушвам в Браян и крада от топлината му. Когато най-после зървам черния ни джип, въздъхвам облекчено. Има нещо зловещо да сме съвсем сами навън по това време – обикновено оживената улица сега е напълно опустяла.
– Ще се обадиш ли на майка си? – пита Браян и ме притиска плътно към себе си, обгръщайки ме с обичайния си аромат.
– Това ще е първото нещо утре сутринта. – Прозявам се и се чудя колко ли късно е станало. – На Матилда обаче ще звънна, щом се качим в колата. – Сестра ми ще ми извие врата, ако научи след мама. Браян ме целува по главата и сякаш ме обгръща някаква звукоизолирана сфера. Ала нейната безопасност внезапно е нарушена, когато чувам бутилка да се търкаля по паважа. Поглеждам през рамо, очите ми се напрягат в мрака, но не виждам никого. Отдъхвам си облекчена. Облекчението ми обаче се изпарява, когато се препъвам в някаква остро воняща купчина. Хлъцвам и инстинктивно вдигам ръце да се извиня за недоглеждането си.
Но щом разбирам в какво съм се препънала, ме полазват тръпки – срещам малките като мъниста очички на човек с вид на клошар. Той се ухилва, дългите му пожълтели зъби са като на плъх от канализацията.
– Готин пръстен. Браян бързо ме дръпва от лявата си страна – по-далече от човека, който лъха на неприятности и други миризми. Внезапно потрепервам, без да знам защо. Усещам да се задава нещо лошо, което ще преобърне живота ни.
– Не спирай – прошепва в ухото ми Браян и двамата ускоряваме крачка, а бързането ни издава отчаяното желание да избягаме. Джипът е само на няколко крачки, паркиран от другата страна на шосето, но все едно е чак в Австралия. Остра болка пронизва черепа ми и тръгва по врата, а главата ми рязко се отмята назад. Опитвам да я изправя, но дългата ми коса се е заплела в нещо. Или в някого. За кратко ми причернява и не успявам да разбера какво става, докато чувам как Браян крещи, опитвайки трескаво да ме освободи. Дръпвам се рязко, пръстите ми се впиват в скалпа в истеричен опит да се откопча. После напипвам нечия чужда ръка в косата си и положението изведнъж ми се прояснява. Обзема ме паника."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
