"Гробът
Питали ли сте се колко време отнема изкопаването на един гроб? Ще ви кажа - цяла вечност. Каквото и да предполагате, удвоете го. Сигурно сте го виждали по филмите - героят, вероятно с опрян в главата пистолет, разкопава земята все по-дълбоко, плувнал в пот, докато накрая се озовава на два метра под повърхността в собствения си гроб. Или пък двама жалки измамници, които копаят неистово, разправят се и се карат насред безумната бъркотия, а пръстта хвърчи към небето с лекота. Изобщо не е така. Трудно е. Нищо в цялата тази работа не е лесно. Пръстта е твърда, тежка и се копае бавно. Адски мъчително е. И досадно. И продължително. А трябва да се свърши. Стресът, адреналинът, отчаяната животинска нужда да го направите ви поддържат двайсетина минути.
После рухвате. Мускулите ви се изопват върху костите на ръцете и краката. Кожа до кост, кост до кожа. Сърцето ви боли след шокиращия прилив на адреналин, кръвната ви захар пада, грохвате. Напълно. Съзнавате обаче, и то кристално ясно, че в подем или в криза, изтощени или не, копаете все по-надълбоко. И тогава минавате на друг режим. Като по средата на маратон, когато вълнението от новото се е стопило и единственото ви желание е да завършите това неприятно начинание. Постарали сте се, вложили сте всичко от себе си. Разтръбили сте на всичките си приятели, че ще го направите, накарали сте ги да дарят на някоя благотворителна организация, с която имате съвсем бегла връзка. Те виновно са обещали повече пари, отколкото им се иска да дадат, чувстват се задължени заради онова пътуване с мотоциклет в университета, за което ви пълнят главата с отегчителни подробности всеки път, щом се напият. Не се разсейвайте, още говоря за маратона. Излизате всяка вечер сами, слагате слушалките, краката пулсират, навъртате километри, готвите се.
За да се преборите със себе си, да надвиете тялото си тогава, в онзи неистов миг, и да видите кой ще победи. Никой друг не гледа, само вие. И никой друг не го е грижа, само вас. Само вие се опитвате да оцелеете. Ето това е усещането да копаете гроб, все едно музиката е спряла, но не можете да спрете да танцувате. Спрете ли, умирате. Затова продължавате да копаете. Защото алтернативата е много по-лоша, отколкото да копаете до безкрай в твърдата набита почва с лопата, която сте намерили в бараката на някой старец. Докато копаете, пред очите ви прелитат цветове: фосфени, предизвикани от стимулиране на невроните в зрителния кортекс поради ниско оросяване и ниско ниво на глюкозата. Кръвта бучи в ушите ви - ниско кръвно налягане заради обезводняване и натоварване. А мислите ви? Те се плъзгат над спокойното езеро на съзнанието ви и само от време на време поглеждат към повърхността. Отлитат, преди да смогнете да ги уловите. Съзнанието ви е съвсем празно. Централната нервна система възприема това свръхнапрежение като ситуация, изискваща реакция "сражавай се или бягай". Неврогенезата, предизвикана от физическото натоварване, заедно с любимата на неизменно популярните спортни списания "увеличена концентрация на ендорфини след спорт" действат едновременно като мозъчен инхибитор и като предпазна мярка срещу продължителната болка и стреса.
Изтощението регулира емоциите по превъзходен начин. Тичането или копаенето. Някъде към четирийсет и петата минута решавам, че два метра не са реалистична дълбочина за този гроб. Няма да успея да изкопая толкова. Ръстът ми е един и шейсет и осем. Как изобщо ще изпълзя от тук? Ще се окаже, че буквално съм се погребала. Според проучване от 2014 г. метър и шейсет и осем е идеалният ръст за британките. Оказва се, че средно статистическият британец предпочита партньорката му да е висока точно толкова. Извадила съм късмет. И Марк е извадил. Боже, как ми се иска Марк да беше тук. И така, щом няма да стигна до два метра, на каква дълбочина ще копая все пак? Колко е достатъчно? Ако телата са заровени зле, обикновено ги намират. Не искам това да се случи. Наистина не искам. Няма да е резултатът, който целя. А едно немарливо погребение като всяка друга немарлива постъпка се дължи на три неща: 1. Липса на време. 2. Липса на предприемчивост. 3. Липса на отговорност. По отношение на времето: разполагам с три до шест часа да се справя с проблема. Като минимум три часа.
Докато мръкне, остават шест часа. Имам достатъчно време. Мисля, че съм предприемчива - два мозъка работят по-добре от един. Дано. Трябва просто да действам стъпка по стъпка. А третото, отговорността? Боже, отговорна съм и още как. Пука ми повече, отколкото когато и да било през целия ми живот. Метър и осемдесет е минималната дълбочина, препоръчана от ИУГК (Института за управление на гробищата и крематориумите). Знам го, защото проверих в Гугъл. А проверих в Гугъл, преди да започна да копая. Ето, предприемчива съм. Отговорна. Приклекнах до тялото, стъпила върху мокри листа и разкашкана кал, и проверих в Гугъл как да погреба един труп. Проверих на предплатения телефон на самия труп. Ако намерят тялото... няма да намерят тялото... и успеят да извлекат данните... няма да извлекат данните..., тогава това търсене в интернет ще бъде фантастична находка. Цели два часа по-късно спирам да копая. Дупката е дълбока около метър. Нямам ролетка, но си спомням, че метър е някъде до чатала ми.
Толкова беше най-високият скок, който успях да изпълня с коня през онази ваканция, преди да замина за университета дванайсет години по-рано. Подарък за осемнайсетия ми рожден ден. Странно какво запечатва паметта ни, нали? Ето ме обаче тук сега, до кръста в някакъв гроб и отнесена в спомени за спортни постижения. Спечелих второ място, между другото. И много се радвах. Както и да е, изкопах трап, дълбок метър, широк шейсетина сантиметра и дълъг около метър и осемдесет. Да, това ми отне два часа. Ще повторя - много е трудно да се копае гроб. Ще ви улесня да си представите тази дупка, която ми отне два часа: 100х60х180 см прави един кубичен метър пръст, който пък тежи тон и половина. Това - обърнете внимание - е теглото на среден хечбек, напълно развит белуга кит или средно голям хипопотам. Преместила съм равностойността на тези неща нагоре и леко вляво от първоначалното им местоположение. При това гробът е дълбок само метър."
Из книгата