"Когато закриха Комитета, служителите му, които бяха "печени" културни международници, ни прехвърлиха в преустроения Комитет за култура, оглавяван от Людмила Живкова. Там вече бях началник-отдел с повече пълномощия и отговорности. Един ден ме извикаха в кабинета на Живкова и тя лично ми каза, че ме изпраща в Индия, за да организирам и открия първия Български Културен център на Изток от Босфора. Поколебах се, защото преди всичко бях арабист. И вече петдесет и седем години си останах предимно арабист. И индолог разбира се, след толкова дълги години живот с Индия в сърцето! Не мога да им изневеря на арабите. Години от младостта ми, ядох хляба и пих водата им. Боготворя верността! Верни са само истинските мъже! И нещо повече, съзнанието ми, като че ли предимно принадлежи на арабистиката.
Накратко - от страх, че няма да се справя и неудобство не казах "да". Людмила Живкова се усмихна симпатично и каза: "Очаквах го, не се бой, ще помагаме с всичко, което можем!". И до днес помня думите на покойния проф. Александър Фол: "Скарлатов, ако светът е една теглилка и сложим всички държави на едното рамо, а на другото сложим само Индия, то тя ще натежи, защото тази земя е неизчерпаема с мъдростта си, с красотата на културните си паметници и дълбочината на толерантността си. Не забравяй, че Индия е дала на света четири почитани религии - Будизъм, Хиндуизъм, Сикхизъм и Джайнизъм. Половината население на земното кълбо ги изповядва до ден днешен". А покойната Индира Ганди, като министър-председател на Индия написа: „Аз пътувах безкрайно из моята родина Индия. И сега вече знам, че много малко я познавам, макар че живея в нея, защото тя е една безкрайно интересна друга планета, нямаща подобна на себе си!"
Открихме първия на изток от Босфора Български културно-информационен център на 16 май 1977 година, в престижния делхийски квартал "Голф Линкс". Няма да правя отчет на дейността на Центъра. Работехме ентусиазирано. Дълги години живях в Индия. Имах власт и възможности да пътувам из нея надлъж и на шир, както никой друг българин дотогава. Работата беше интересна, културни мероприятия - колкото искаш. Много видях и много ми мина през главата. И всичко, в мен остана завинаги! Тук се запознах с хора от нивото на Индира Ганди - министър-председател на Индия, дъщеря на Джавахарлал Неру; с философа-художник Святослав Рьорих; с чаровната, световноизвестна индийска актриса Девика Рани Рьорих; с Индра Деви - гувернантка на Симеон II, която, след като се запознахме, запя стария наш химн - "Шуми Марица" (щях да припадна); с творчеството на нашия световно известен художник Борис Георгиев, близък приятел на семейството на Джавахарлал Неру, единственият художник, рисувал вожда на индийската независимост - Махатма Ганди като монах и много други корифеи на човешката мисъл, носещи на рамената си идеите на прогреса! Мисля, че някои от моите преживявания биха представлявали занимателно и опознавателно, интересно четиво за любознателните читатели.
Какъв подарък от Нейно Величество моята Съдба, именно аз да бъда щастливецът, та на мен да ми бъде възложено да го посетя. Да ми бъде простено ако греша, но имам чувството, че именно тя незабравимата Девика Рани стори така, че Сай Баба, който никога не бе ѝ отказвал нищо, да даде съгласие за посещението ми. Кесаревото - кесарю, царското - царю! От София, по шифъра съобщиха, че ми разрешават посещението. И ми възложиха много задачи, да търся отговор на много догадки, между които наистина ли известният вълшебник и гуру може да материализира предмети от нищото, сиреч дали притежава възможностите на телекинезата, да се прехвърля духом и телом невидимо на големи разстояния, дали лекува нелечими болести, дали съживява както Спасителя Христос умрели, дали всичките там чудеса, които му се приписват са самата Божия истина или плод на развихрени фантазии на хора, претендиращи за известност.
И още нещо- да сторя така, че всичко да бъде документирано на касетофонна касетка, записано заедно с паузите. Но как да запиша посещението, когато той, Чудотворецът, който прави невиждани и неслушани чудеса ще разбере, че го увековечавам на касета. Дали ще разреши? Или с излъчваната енергия ще блокира моите машинарии и усилия? За това у нас никой не си направи труд да помисли. А аз отново започнах да чета нови книги за него, учех се как да се предпазвам от неговото облъчващо биополе и как да създам щит около мен, за да отклоня хипнозата, как да връщам медитационното обработване с чужда енергия от разстояние. Много неща изчетох. Казаха ми под секрет и една тайна. Ако сваря четвърт кафе и изцедя в него от три до пет лимона, щях да стана непристъпен като сфинкс.
Колите на д-р Рьорих ни чакаха пред сградата на летището. Потеглихме много тържествено и колкото и да питах къде отиваме, така и не разбрахме докато не спряхме на брега на живописно езеро, около което зеленината на палмовия гъсталак образуваше ефирен пръстен, по който, както се шегуваше Святослав Рьорих с библейския си класически руски език, могат да ходят боси само доказано праведните. За кой ли път, когато пристигах тук, от възторг дъхът ми секваше. Как ли природата е изваяла тази красота? Неповторима и невидяна красота! Късче от Рая! В имението на Рьорих можеше да стоиш с дни и удивлението ти не би секнало. В просторното му студио имаше платна и картини, някои започнати, други чакащи реда си. Те показваха живота и чувствата на този забележителен човек - художник, философ, мислител, общественик и творец. Той винаги с най-голяма гордост показваше хубавите си картини, но като че ли най-много се гордееше с картината, изобразяваща почти в пълен ръст съпругата му Девика Рани - последната останала жива сродница на великия Рабиндранат Тагоре - индийският мислител, носител на Нобелова награда за литература.
Ауровил - градът на зората
Когато в началото на 1975-та година, трябваше да посетя за пореден път Индия, тогава като началник отдел "Балкански, арабски и развиващи се страни", в Комитета за култура в кабинета на Людмила Живкова, освен всичките наставления, които ми бяха дадени, бях инструктиран и по следния начин: "На всяка цена, не се връщай без да си посетил Ауровил! Опитай се да научиш, колкото се може повече, за този световно известен, великолепен проект, одобрен и от ЮНЕСКО. Все нещо ще може да използваме и ние в някое наше културно мероприятие. Хората се учат, докато са живи, а от индийците има какво да се научи. Тази древна нация е дала много на света, има и още много да се поучим от нея. Имаме стари духовни връзки с тях. Не забравяй, че ние, българите, сме древна нация с определени Свише общовалидни за човешкото развитие задачи!"
Без да трепне, Сай Баба започна бавно и внимателно да изтърсва пепелта от ръцете си върху червена кърпа, появила се в дясната му ръка отникъде. Бях доволен, че не успя. Даже много доволен! Злорадствах и си мислех, че моята енергия също му действа. Нашият домакин си вършеше работата спокойно, без вълнение и ми каза "че някаква си турбулентна енергия му пречела, защото разколебава лъченията, но нищо". И изведнъж ме попита: "Ти защо си заел такава поза, не се ли умори да стоиш така изкривено? Не се бой, нищо няма да изпуснеш, пък и аз нищо лошо няма да ти сторя, макар че не ми вярваш". Хвана ме срам, малко по малко се наместих удобно върху килима - килим, на който потъваш пет минути. Столовете, определени за нас, стояха празни. Кои ли невидими същества бяха седнали на тях?
Започна втори път, пак така грациозно с ръцете. С тази гъста, оформена в голямо къдраво кълбо черна коса, приличаше на космонавт. За миг си помислих: "А не е ли наистина такъв, дошъл от другите светове?". Аз продължавах да стоя в дебнеща позиция. На моите колеги изглеждаше, че великолепните им тела бяха в залата, но къде ли беше духът им? Нямах време за мислене, сетне щях да питам Сай Баба какво направи с тяхното присъствие. И пак същата процедура и пак на дланите му се появиха купчини пепел. И пак замириса на сяра и космос, на колендро и светкавици, на планети, на студено-киселия мирис на нековано желязо и настана атмосфера, която ме караше да се чувствам чужд, дошъл отнякъде. И пак бях зъл и доволен, че не успя да ми материализира това, което исках.
Един от живо интересуващите ръководството въпроси тогава, бе да се проучи лично и на място, след толкова много писания, приказки и догадки, какво представлява и какъв би могъл да бъде произходът на станалото легендарно вече племе Тода, живеещо високо в планините Нилгири или по-често наричани от европейците, Сините планини. Този въпрос получи световна известност след като рускинята Елена Блаватска в края на миналия век издаде книга за племето Тода. След като хората се запознаха с нея, светът се питаше дали племето Тода е изгубеното тринадесетото еврейско племе или то е от извънземен произход. Никакво сравнение с който и да бил друг етнос, съществуващ по света, не показвало нещо общо. Без да се разпростирам, ето някои неща, които съм сигурен, че ще ви бъдат интересни: У племето Тода битува легендата, че прадедите им са дошли от небесното съзвездие Бик. Затова те боготворят животното бивол и считат, че след смъртта, духът отива и се вселява в него, поради което всеки си има личен бивол. Тода са заклети вегетарианци. С хода на годините популацията на Тода остава една и съща - хиляда и петстотин души. При това на сто мъже се падат тридесет жени.
След кратък разговор между няколко мъже, нашият преводач Куши дойде и каза, че са се съгласили ей върху онази скална плоча, три метра в диаметър, да предизвикат светкавица и точно там да падне небесен гръм. Помолихме го да повтори. Българите сме се вкопчили в ината си и не вярваме - над главите ни нито следа от облаче или ситуация за гръмотевици. И малко ни е страх, това гръм ли ще бъде, защото на тази височина, се чувства редкия въздух и не ни достига кислород. Откровено казано знаех, че това с гърма е правено на западния бряг на езерото Малауй (Танганайка), там където реката изтича от езерото на път да се влее в Замбези, от двама шамани от две племена. След падането на гърма, единия остава там завинаги. Но там има влага и облаците висят над косите ти.
А тук нищо подобно - яснота и безбрежие, прозрачно сухо и безкрайно тихо! Двама тода застанаха от двете страни на плочата с гърбове, обърнати към север и съответно към юг. Другите, като по даден знак, започнаха на нисък глас една монотонна песен, като от време на време вдигаха двете си ръце нагоре. Босите им крака тъпчеха като че ли в някакъв ритъм, внимателно под себе си, с нежност земята. Сетне, пред всичките излезе с черни, гъсти до кръста коси, без определена възраст мъж, който започна да ни поднася в черни биволски рога мляко за пиене. Млякото имаше вкус на ванилия, гъсто и леко с възкисел вкус. Ако не изпиеш рога, не можеш го върна недопит, счита се за обида. А като го изпих, изведнъж почувствах някаква лекота, сякаш не бях на такава височина и бях с години по-млад.
Из книгата
Рейтинг: 9.35 / 17 гласа
