"Първо се научете да играете по правилата, после измисляйте свои.
На танцувални вечеринки трудещите се трябва да идват облечени с леки дрехи и обувки. Забранява се танцуването в работни и спортни дрехи. Танцуващият трябва да изпълнява танца правилно, отчетливо и еднакво добре както с десния, така и с левия крак. Жената има право в учтива форма да изрази неудоволствие по повод несъблюдаването от страна на мъжа на разрешеното разстояние от три сантиметра помежду им, и да поиска обяснение, отново в учтива форма. Пушенето и смехът са разрешени в специално предвидените за това места. Правила за поведение на танцувални вечеринки, СССР, 1974 г.
В някаква неособено запомняща се книга за бизнес (предварително се извинявам на автора) прочетох особено запомнящ се пример за това колко е прекрасно да се нарушават установените правила. Тъй като не помня нито автора, нито източника, ще предам смисъла на прочетеното близо до оригиналния текст: Да се нарушават правила е прекрасно! Само тези, които нарушават правилата, могат да постигат наистина изключителни резултати. Да вземем например Холивуд. Отдавна е известно, че там има формула на успеха, която носи милиони в касите.
1. Филмът не трябва да е по-дълъг от два часа.
2. Филмът трябва да има щастлив край.
3. В края главният герой трябва да остане жив.
И ето, че на сцената се появява Джеймс Камерън с "Титаник" - филм, променил цялата киноиндустрия. Той нарушава всички възможни правила!
1. Филмът продължава почти 3.5 часа.
2. В края почти всички герои загиват, включително...
3. ... главният герой.
Както е известно, тази лента е първата в историята, събрала над милиард долара в кината по целия свят и досега продължава да удържа лидерството в рейтингите. Учете се от Джеймс Камерън. Той не е спазил правилата и е победил! Докато четях това, се ядосвах. Момчета, какво говорите? А "Терминатор", "Пришълците", "Истински лъжи"? Всичките тези филми, благодарение на които Камерън стана известен, хитове, постигнали касови рекорди, са снимани по правилата на Холивуд! Не е ли така? Не просто дразни, а ме вбесява тенденцията, която се налага в последните няколко години и задръства мозъците на младото поколение: "Не трябва да учите! Бил Гейтс и Стив Джобс нямат образование, а са станали милиардери! Университетите и училищата нищо не дават!".
А това, че са бачкали като луди по двайсет часа в денонощието? А това, че са били гении? Че такива хора могат да се преброят на пръстите на едната ръка, а хората на планетата са няколко милиарда? Модерната напоследък "Бизнес младост" ООД твърди: "Не работете за шеф! Правете собствени компании, момчета! Ето, шестнайсетгодишната Оля от Сиктивкар започна да мие прозорци и сега печели по 40 000 рубли месечно!". А какво ще стане с Оля след пет години?! Тя нищо няма да научи! Цял живот ще мие прозорци! Няма нужда да четеш! Някой се опитва да ти вмени своето мнение и да зомбира мозъка ти! Бъди свободен, прави каквото искаш!
А развитието на разума? Тренирането на собственото въображение, формирането на лични убеждения въз основа на базови знания?... Понякога това ми напомня на странна форма на геноцид - интелектуален. Даже ме хваща страх какво ще се случи след десетина години с тези, които сега са на четиринайсет или петнайсет. Дълбоко съм убеден, че във всеки социум първо трябва да се научиш да играеш по правилата. Постоянно го повтарям на сътрудниците си, които търсят "вълшебните копчета" на успеха. А на това ме научи клуба по бокс, в който попаднах, когато бях на четиринайсет години. През вече далечната 1995 г., след поредната серия на "Роки", реших, че е време да стана боксьор.
Докато пътувах с автобуса към съседния град за първата си тренировка по бокс, сякаш наяве виждах ринга, титлата на абсолютен световен шампион, хиляди фенове, ръцете, опъващи над главата ми шампионския пояс, нещастното лице на съперника ми и красивите жени, редящи се на опашка за автограф от мен. След дълги увещания майка ми и баща ми намериха пари за тренировките по този истински мъжки спорт. Дори ми купиха нови кецове. Влязох в залата, видях група по-големи от мен състезатели, боксиращи се на ринга (на истински ринг!), десетина боксови круши, сурови мъжки лица с плоски носове и огромен треньор. Беше като на кино. "Ей, новият! Заставай в редицата!" - викна ми някой. Оказа се, че сме около двайсет и пет души. Очаквах, че ще ни дадат боксови круши и ще ни научат как да удряме правил- но, но ни накараха да тичаме около ринга. Шейсет обиколки.
След което треньорът ни каза, че сме свободни и можем да си ходим вкъщи. Естествено, бях обезкуражен от този развой на събитията, но реших, че това е проверка на мотивацията ни и отидох втори път. Накараха ни да тичаме шейсет обиколки и да направим още десет с патешко ходене. А как да бием негодници отново не ни учиха. Третата тренировка беше същата като втората, а четвъртата - същата като третата, плюс десет обиколки тичане, но на заден ход. Негодувах и се ядосвах. Как така? Къде е шампионският ми пояс? Къде е обяснението как се удря в челюстта? Къде е инструкцията за правилното слагане на протектора в устата и плюенето в кофата, която помощник-треньорът държи до теб? След петата тренировка не издържах и се приближих до треньора:
– Нещо не разбирам, това тук секция за бегачи около ринга ли е или истински мъжки клуб?
– В момента работим над дишането. Преди да започнете да учите каквото и да е, момчета, трябва да се научите да дишате.
– Аз да дишам мога! Хайде, учи ме да се боксирам!
– Не бързай, всичко по реда си.
– Искам ръкавици и спаринг партньор, учи ме да се бия, не да тичам! Треньорът се усмихна, повика един набит младеж, прошепна му нещо в ухото и каза, че на следващата тренировка това ще бъде спаринг партньорът ми. Преди спаринга още веднъж изгледах "Роки". Настройвайки се за главната битка в живота си, стягах юмруците си, пуках хрущялите на пръстите си, въртях глава, подскачах като истински боксьор. Представях си как някой ден ще стоя на почетната стълбичка и ще пускам сълза на фона на химна на Русия.
Ето го заветния миг! Треньорът, с тънка усмивка, ми сложи ръкавиците, завърза шлема, пъхна в устата ми истински протектор. Почувствах се несвойствено, но знаех, че всеки истински боксьор е минал през това. Ринг, дайте ми ринг! Двайсет и четири чифта очи от групата на новобранците ме следяха със завистливи погледи. Съперникът ми изглеждаше спокоен, без шлем, значи веднага трябва да го ударя в челюстта. Начало. Притичвам до него, замахвам като древен руски исполин на голо поле... Удар. Опа, съперникът ми го няма, вече е зад мен, подскача и се усмихва. Така, значи! Ще ми бягаш? На ти!... Отново изчезна.
...Общо взето, това продължи около пет минути, след което усетих лек световъртеж и жестока жажда. Нямах с какво да дишам в този глупав шлем, ръкавиците ми натежаха, а краката ми станаха сякаш от олово. Както се досещате, нито един от ударите ми не попадна в целта. И тук съперникът ми изневиделица се появи пред мен и ме удари с дясната си ръка, контактът с която, по някаква причина, ужасно много ми напомни на близка среща с железобетонна греда. Въпреки че наблюдаващите и съчувстващите ми съотборници твърдяха, че той само леко ме е бутнал, на мен не ми се стори така. В момента, в който падах на ринга, имах чувството, че ме е ударил товарен влак."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
