"Знам, че мога да спечеля.
– Зели. Дрезгавият глас на Мама Агба пронизва тишината и останалите петнадесет момичета, които не са избрани, въздишат едновременно. Името отеква по плетените стени на тръстиковото ахере, докато осъзная, че е извикала мен.
– Наистина ли? Мама Агба примлясва с уста.
– Мога да избера някоя друга...
– Не! – Изправям се на крака и бързо се покланям. – Благодаря ти, Мамо. Готова съм. Когато си проправям път през другите, морето от кафяви лица се разделя. С всяка крачка се фокусирам върху начина, по който босите ми крака се движат по сплетените тръстики върху пода на Мама Агба, и преценявам триенето, което ще ми е нужно в битката, за да си осигуря предимство.
Когато стигам до черната рогозка, маркираща арената, Йеми се покланя първа. Чака и аз да направя същото, но погледът ѝ само разпалва огъня в душата ми. В стойката ѝ няма уважение, няма обещание за истинска битка. Тя си мисли, че съм под нивото ѝ, понеже съм от божниците. Убедена е, че ще загубя.
– Поклони се, Зели. Въпреки предупреждението в гласа на Мама аз не мога да се накарам да помръдна. Застанала толкова близо до Йеми, виждам само лъскавата ѝ черна коса и светлокафявата ѝ кожа, много по-светла от моята. Това е кожата на онези от хората в Ориша, които никога не са се трудили и един ден под слънцето. Техният привилегирован живот се плаща с пари, с които бащата, когото никога не са виждали, иска да потули случилото се. Някой благородник, който от срам е изпратил извънбрачната си дъщеря в изгнание в нашето селце.
Изпъвам рамене назад и изпъчвам гърди, въпреки че трябва да се наведа. Чертите на Йеми се открояват сред групата божници със снежнобели коси, принудени отново и отново да се кланят пред хора, които изглеждат като нея.
– Зели, не ме карай да повтарям.
– Но, Мамо...
– Поклони се или напусни арената! Губиш времето на всички. Останала без избор, аз стискам зъби и се покланям, а на лицето на Йеми разцъфва непоносимата ѝ усмивка.
– Толкова трудно ли беше? – Тя се покланя още веднъж, за всеки случай. – Ако ще губиш, загуби с достойнство. Сред момичетата се чуват сподавени хихикания, но Мама Агба махва рязко с ръка и те млъкват. Поглеждам ги ядосано и се съсредоточавам върху противника си. Ще видим кой ще хихика, когато аз спечеля.
– Заемете местата си. Двете отстъпваме към краищата на рогозката и вдигаме с подритване жезлите си от земята. Ухиленото изражение изчезва от лицето на Йеми и очите ѝ се присвиват. Появява се безмилостната ѝ решителност да победи. Втренчваме се една в друга в очакване на сигнала да започнем. Притеснявам се, че Мама Агба ще протака това до безкрайност, когато най-накрая тя извиква:
– Започвайте!
И аз веднага се озовавам в защитна позиция. Преди дори да съм помислила да нападна, Йеми се завърта със скоростта на гепардера. В един миг жезълът ѝ прелита над главата ѝ, а в следващия се озовава до шията ми. Момичетата зад мен ахват, но аз не трепвам. Йеми може да е бърза, но аз мога да съм по-бърза. Когато жезълът ѝ се приближава, аз се извивам колкото мога назад, избягвайки атаката. Все още съм наведена назад, когато Йеми нанася още един удар, този път замахвайки надолу със силата на два пъти по-едро от нея момиче. Аз се хвърлям встрани, претъркулвам се по черната рогозка и жезълът ѝ се удря в тръстиката. Йеми замахва назад, приготвяйки се да нанесе още един удар, докато аз се опитвам да се изправя.
– Зели! – предупреждава Мама Агба, но аз нямам нужда от помощта ѝ. Скачам на крака и вдигам жезъла си нагоре, блокирайки удара точно в момента, в който Йеми замахва отново. Жезлите ни се удрят във въздуха със силен трясък. Плетените стени на тръстиковото ахере се разтрисат. Оръжието ми все още вибрира от удара, когато Йеми се завърта ниско, за да ме удари в
коленете.
Отблъсквам се с издадения напред крак и размахвам ръце, за да се засиля, преобръщайки се във въздуха. Докато скачам над жезъла ѝ, виждам първата си удобна възможност да нападна.
– Ха! – изсумтявам високо, използвайки силата от скока си, за да нанеса удара. – Хайде... Жезълът на Йеми се забива в моя, спирайки атаката ми, преди дори да е започнала.
– Търпение, Зели – обажда се Мама Агба. – Не е време да нападаш. Наблюдавай, реагирай... изчакай противникът да атакува. Потискам изпъшкването си и кимвам, отстъпвайки с жезъла. Ще получиш шанса си – казвам си наум. – Просто изчакай да...
– Точно така, Зел – Гласът на Йеми е толкова тих, че само аз я чувам. – Слушай Мама Агба. Бъди послушна малка ларва. И ето я. Онази дума. Онази ужасна, унизителна обида. Прошепната без замисляне. Придружена от онази арогантна
усмивка.
Преди да съм се усетила, изтласквам жезъла си напред, само на косъм от корема на Йеми. По-късно ще получа ужасен бой от Мама, но ще си струва само за да видя страха в очите на Йеми.
– Хей! Въпреки че Йеми се обръща към Мама да се намеси, всъщност няма никакво време да се оплаче. Аз извъртам жезъла си със скорост, от която очите ѝ се разширяват, и се хвърлям в нова атака.
– Не сме се упражнявали така! – изпищява Йеми, отскачайки, за да избегне моя удар в коленете ѝ. – Мамо...
– Трябва ли тя да води твоите битки? – разсмивам се аз. – Хайде, Йеми, ако ще губиш, загуби с достойнство! В очите на Йеми проблясва гняв като при леонера, готова да скочи. Тя стиска ръчно издялания си жезъл, готова за мъст. И в този миг започва истинската битка. Стените на ахерето на Мама Агба свистят, докато жезлите ни се удрят един в друг отново и отново. Бием се известно време, търсейки удобен случай, възможност да нанесем решаващ удар. Виждам такава възможност, когато...
– Ох! Залитам назад и се превивам, хриптейки, а гаденето се надига в гърлото ми. За момент се притеснявам, че Йеми ми е счупила ребрата, но болката в корема потушава този страх.
– Спрете...
– Не! – прекъсвам Мама Агба с пресипнал от невъзможността да дишам глас. Опитвам се да вкарам въздух в гърдите си и използвам жезъла, за да се изправя. – Добре съм. Все още не съм свършила.
– Зели... – започва Мама, но Йеми не я оставя да довърши. Тя се засилва към мен, изпълнена с гореща ярост, и жезълът ѝ минава само на един пръст от главата ми. Когато замахва да нападне, аз се извъртам извън обсега ѝ. Преди да е успяла да се обърне, връхлитам към нея и забивам жезъла си в гръдната ѝ кост.
– Ах! – изпъшква Йеми. Залита назад от удара ми и лицето ѝ се свива от болка и шок. Никой не я е удрял в битките при Мама Агба. Не знае какво е усещането. Преди да е успяла да се съвземе, аз се завъртам и забивам жезъла в стомаха ѝ. Тъкмо когато се каня да нанеса последния удар, червеникавите завеси, покриващи входа на ахерето, се разтварят широко. Вътре се втурва Бизи с развята бяла коса. Едва си поема въздух, а ужасеният ѝ поглед се приковава в Мама Агба.
– Какво има? – пита Мама. Очите на Бизи се пълнят със сълзи.
– Съжалявам – проронва тя. – Аз заспах, аз... аз не...
– Изплюй камъчето!
– Идват! – изрича най-накрая Бизи. – Близо са, почти са тук!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 3 гласа
