"Всяка илюзия започва отнякъде. Няма състояние без начало. Но обикновено не усещаме кога ни връхлита. Просто един ден знаем, че е там... Снегът се сипеше тихо като перушина под воал от лунно сияние сякаш в измислен театрален декор. Струваше ми се, че има нещо приказно във всеки първи сняг. Когато познатото е сменило формата си, а бялото не допуска нощта да погълне изживения ден. В този момент името ми бе Анна Вертова. Бях на осем и вярвах, че съм принцеса от омагьосан свят. И както във всяка приказка щеше да дойде денят, в който и магията около мен щеше да се разтури. И аз щях да съм свободна. А свободата за мен означаваше да мога да напусна златния дворец, в който бях заключена, когато пожелая, да се срещам с когото пожелая, да не ми подстригват бретона на черта, да имам дълга коса под кръста, да нося сутиен, да си лакирам ноктите и да срещна своя принц, разбира се. Какво друго... Мечтаех да рисувам светове с ноти и вече композирах собствени мелодии на пианото си.
Баща ми все настояваше, че трябва да стана художник, защото той не бе успял. Това бе резервната ми мечта. Щом я чуеше, мама му казваше: "Господи, само не художник!". Не знаех кой е Господ, но наскоро бях гледала филма "Супермен", в чийто главен герой се бях влюбила на момента. Тайно си представях, че той ме пази. Когато ме беше страх от нещо, молех го наум да ми помогне. Иначе в тези дни се задоволявах да си играя на добра магьосница с кодово име Анна от Солените пиперени планини. Точно на това се правех в онзи следобед, докато пътувах в черната лимузина и наблюдавах как прозрачните кристали танцуваха във въздуха и отразяваха оранжевия цвят на уличните лампи. Нямаше вятър да разиграва короните на дърветата, само мек хлад, който галеше скрежа по витошките поляни.
Мерцедесът се движеше бавно по прясно натрупалия хрупкав сняг на Панорамния път в Бояна. Не бързаше, защото павираната улица бе тясна и така криволичеше, че лесно можеше да се натъкне на идваща насреща кола. Беше 22 декември 1979 година. Същия ден в Резиденция "Бояна" организираха тържество, чийто главен герой бе най-известният старец в целия свят - онзи с дългата бяла брада. Във времето, в което започва тази история, той се наричаше Дядо Мраз. На този ден в Резиденцията се събираха неколцина деца и внуци на известни държавни лидери и партийни величия, за да получат своите подаръци. Възрастовата граница бе между 3 и 14 години. Всъщност по-големите вече не бяха деца. За тях се правеха други веселби. Далеч по-впечатляващи.
Няколко дни по-късно семействата от тъй наречената днес комунистическа номенклатура отпътуваха към зимните курорти, резиденциите и бившите царски дворци. Там посрещаха Новата година в пищна обстановка, отговаряща на всеки техен каприз. Тези, които живееха извън заградената с висока ограда местност в Бояна, ги наричаха "номенклатурата". Светът им бе само за избрани лидери - избрани незнайно кога, от кого и как - и за техните семейства. Мерцедесът спря пред висока сграда от бял мрамор и угаси светлините. Снегът продължаваше да се сипе тежко в бялата нощ. Един от портиерите грабна чадър и се втурна по червения килим да отвори вратата на колата. Скрежът изскърца под обувките му, когато даде път на момиченце на около 8 години, с бухнала червена рокля и агнешко кожухче. Дълги рижи букли обримчваха личицето, на което грееха големи сини очи и жизнерадостна усмивка. Най-сетне бе дошъл дългоочакваният момент, когато Дядо Мраз щеше да раздаде подаръците си.
Днес щеше да се види с всичките си другарчета, а после вероятно щяха да отидат в почивната станция във Велинград, за да играят безгрижно и да карат ски. Червенокосото момиченце хукна по тържествения килим към входната врата, а след него изплашен полетя и шофьорът, в ужас да не изгуби отново малката палавница. За миг през ума му прелетяха всички случаи, в които тя бе изчезвала, а сърцето на старата Василка – нейната бавачка, бе напът да се пръсне. "Ами ако наистина съм я изгубила? – мислеше си тя. – Какво ще кажа на родителите ѝ? Ами ако разбере дядо ѝ? Министър-председателят!" Веднъж дори бяха викнали милиция, за да я търси. Мислеха, че се е удавила. А тя се скрила и пуснала чехлите си да плуват на повърхността на басейна, близо до вилата им. Василка ги видяла и, естествено, припаднала от ужас, че внучето си е отишло по нейна вина.
Знаеше, че за подобно провинение можеха да я изпратят в затвора или... Но това бе и целта на малката хитруша - възрастните да се притесняват до смърт, докато тя се кикоти и ги наблюдава от прикритието си. Шофьорът Иван бързо я догони. Влязоха заедно в огромната мраморна сграда. В лявото ѝ крило бяха наредили новогодишна украса и маса с лакомства. В центъра на залата имаше висока колкото двуетажна къща елха, отрупана с невъобразими играчки. В основата на дървото чакаха двайсетина подаръка. Мъж, облечен в червено и бяло, стоеше до елхата и размахваше изкуствена бяла брада, докато подвикваше след дечицата. А те тичаха около него. Малките дори не го забелязваха. За тях това бе обичайно събитие. Знаеха, че скоро щеше да засвири музика, бавачките им щяха да ги подредят отстрани и онзи с брадата щеше да започне да ги привиква едно по едно, за да им раздаде грижливо надписаните от родителите им подаръци. Децата бяха синове, дъщери и внуци на най-видните партийни дейци. Докато малките се гонеха из мраморната зала, приготвена за пиршеството им, зад кулисите кипеше суматоха.
Борис, слабо момче с дълбок замислен поглед, неприсъщ за четиринайсетгодишен, тъкмо влизаше задъхан през задната врата. Беше закъснял. Озърташе се във всички посоки, за да е сигурен, че баща му няма да го види. Стомахът му се беше свил на топка от страх, лицето му бе пребледняло, а гъстата му черна коса бе слепена на замръзнали кичури. Носеше тежки гумени ботуши и късо кожено яке. Новогодишното тържество щеше да започне всеки момент, а той не бе готов. Беше толкова замислен, че не гледаше в краката си, спъна се и падна. Ботушите му бяха един номер по-големи от стъпалата. Други нямаше в кварталния магазин. Момчето вдигна лице от пода. На метър от него се извисяваха два дълги женски крака в черни мрежести чорапи. Скриваше ги тежка бяла рокля.
Борис плъзна поглед нагоре - това беше Снежанка. Тя припряно приглади черните си коси, сложи си корона от стъклени мъниста и хукна към залата. Да можеше строгият баща на Борис да го види отнякъде. Месеци наред синът му го молеше да уреди участието му в тържеството. А днес за малко да провали всичко сам-самичък. Зениците му се уголемиха и той стисна клепачи. Бе тръгнал часове по-рано. Искаше да стигне първи, да докосне елхата, да зърне Дядо Мраз, да помирише с поглед празничната нощ и да притвори очи, за да види себе си в нея. Бе чакал автобуса от София за Бояна близо час, след което тича с всички сили в снега чак до Резиденцията."
Из книгата
Рейтинг: 7.29 / 7 гласа
