"Арчър – седемгодишен, април
– Хвани ми ръката! Държа те – казах много тихо. Хеликоптерът се издигна от земята в мига, в който Дюк сграбчи ръката на Снейк Айс. Опитвах се да играя колкото е възможно по-тихо – мама отново беше пребита, тя спеше в стаята си и не исках да я будя. Тя ми каза да погледам анимационни филмчета в леглото с нея и за известно време така и направих. Но когато видях, че е заспала, слязох на долния етаж, за да поиграя с моите войници „Джи Ай Джо“.
Хеликоптерът се приземи, моите момчета изскочиха и изтичаха под стола, върху който бях метнал една кърпа, за да го превърна в подземен бункер. Взех хеликоптера и отново го издигнах от пода, придружавайки маневрата с приглушеното брр, брр, брр. Де да можех да щракна с пръсти и да го превърна в истински хеликоптер! Тогава щях да кача мама на него и ние щяхме да отлетим оттук – далеч от него, далеч от черните очи и сълзите на мама. Не ме беше грижа къде щяхме да се озовем, стига да е много, много далеч.
Пропълзях обратно в моя бункер и след няколко минути чух входната врата да се отваря, последвана от тежки стъпки, които прекосиха преддверието и поеха надолу по коридора към мястото, където си играех. Надзърнах изпод кърпата и видях чифт лъснати до блясък черни обувки и маншети, които знаех, че са част от униформени панталони.
Скорострелно изпълзях навън, приветствайки го с вик „чичо Конър!“, когато той коленичи, а аз се хвърлих в прегръдките му, като се стараех да съм по-далеч от онази страна, където той носеше пистолета и полицейското фенерче.
– Здравей, млади момко! – рече той и ме притисна към гърдите си. – Как е моят храбър герой спасител?
– Добре. Виждаш ли каква подземна крепост съм построил? – попитах, отдръпнах се и гордо посочих през рамо укреплението, което бях измайсторил под масата с помощта на одеяла и кърпи. Изглеждаше страхотно.
Чичо Конър се усмихна и погледна зад мен.
– Виждам, разбира се. Ти си свършил отлична работа, Арчър. Никога не съм виждал по-непристъпна крепост от тази. – Той ми смигна и усмивката му стана по-широка.
Аз се ухилих.
– Искаш ли да поиграеш с мен?
Чичо разроши косата ми и се усмихна.
– Не сега, приятелче. По-късно, става ли? Къде е мама?
Усетих как лицето ми помръква.
– Хм, тя не се чувства добре. Лежи и си почива. – Взрях се в лицето на чичо Конър и в златистокафявите му очи. Пред очите ми тутакси изникна картина на небе пред буря – притъмняло и малко страшно. Отстъпих леко назад, но в същия миг очите на чичо Конър се проясниха, той отново ме привлече към себе си и здраво ме прегърна.
– Добре, Арчър, добре – промълви той. Отдръпна се, улови ръцете ми и се вгледа в лицето ми. Аз му се усмихнах и той също ми се усмихна.
– Имаш усмивката на майка си, знаеш ли го?
Ухилих се още по-широко. Обичах усмивката на мама – тя беше топла и красива и ме караше да се чувствам обичан.
– Но аз приличам на татко – изрекох, свеждайки поглед. Всички казваха, че съм наследил външността на мъжете Хейл.
Той остана взрян в мен за минута, сякаш искаше да каже нещо, но сетне размисли.
– Е, това е добре, приятелче. Твоят баща е красив дявол. – Усмихна ми се, ала очите му останаха сериозни. Аз го погледнах. С цялото си сърце исках да приличам на чичо Конър. Веднъж мама ми каза, че той бил най-хубавият мъж, когото била виждала през целия си живот. Но после изглеждаше виновна, сякаш не е трябвало да го казва. Сигурно защото той не беше моят татко. Освен това чичо Конър е полицай и герой. Когато порасна, ще бъда също като него.
Чичо Конър се изправи.
– Ще отида да видя дали майка ти не се е събудила. Ти си поиграй с войниците, а аз ще се върна след минута. Става, нали, приятелче?
– Добре – кимнах аз. Той отново разроши косата ми и се запъти към стълбището. Изчаках няколко минути, а сетне тихичко го последвах. Спирах при всяко проскърцване на стъпалата и се държах здраво за перилото, докато се изкачвах нагоре. Знаех как да пазя тишина в къщата. Беше важно да знам как да се държа тихо у дома.
Когато стигнах до горната площадка, застанах до вратата на мамината стая и се заслушах. Вратата беше леко открехната и това беше достатъчно.
– Добре съм, Конър, наистина – каза мама с тих и сънен глас.
– Не си добре, Алиса – прошепна той, гласът му пресекна и това ме изплаши. – Господи. Искам да го убия. Аз бях дотук, Лис. До гуша ми дойде това мъчение. Ти може и да мислиш, че го заслужаваш, но Арчър. Не. Го. Заслужава. – Изрече последните четири думи така, че аз си представих как челюстите му се стегнаха, както бях виждал преди. Обикновено когато татко беше наоколо.
Няколко секунди чувах само тихия плач на мама, преди чичо Конър отново да заговори. Този път гласът му прозвуча странно, някак чуждо.
– Искаш ли да знаеш къде е той сега? Тръгна си от бара заедно с Пати Нелсън, отидоха у тях. От неделя я скъсва от чукане в караваната ѝ. Минах покрай тях и ги чух дори от колата.
– Господи, Конър – гласът на мама се задави, – да не би да се опитваш да направиш живота ми още по-тежък...
– Не! – изръмжа той толкова гневно, че аз леко подскочих. – Не – повтори той вече по-тихо. – Опитвам се да те накарам да осъзнаеш, че това е достатъчно. Достатъчно. Ако мислиш, че е трябвало да изкупиш греха си, вече си понесла наказанието си. Не го ли разбираш? Никога не съм те смятал за виновна, но да приемем, че си права – вече си платила за греха си, Лис. При това отдавна. Сега всички плащаме. Боже, искаш ли да знаеш какво почувствах, когато чух онези звуци откъм караваната? Исках да нахлуя вътре и да го пребия, задето те унижава, задето ти се подиграва по този начин. А най-шибаното от всичко е, че аз би трябвало да се радвам, че е с някоя друга, а не с теб, с която и да е друга, а не с жената, която толкова дяволски е влязла под кожата ми, че дори с пневматичен чук не бих могъл да я изкопая оттам. Но вместо това едва не повърнах. Призля ми, Лис. Повдигна ми се само при мисълта, че той не се отнася добре с теб, въпреки че, ако той се държеше подобаващо с теб, тогава навярно никога нямаше да имам шанс отново да сме заедно.
За няколко минути в стаята се възцари тишина и аз исках да надзърна, но не го сторих. Чуваха се само тихите хлипания на мама и някакво шумолене.
Накрая чичо Конър отново заговори и този път гласът му беше много по-спокоен и нежен.
– Позволи ми да те отведа оттук, бебче, моля те, Лис. Позволи ми да защитя теб и Арчър. Моля те. – Гласът му бе пълен с някакво чувство, чието име не знаех. Затаих дъх. Той искаше да ни отведе оттук?
– Ами Тори? – попита мама тихо.
Изминаха две секунди, преди чичо Конър да отговори:
– Ще кажа на Тори, че заминавам. Тя би трябвало да го е предусещала. И без това от години нямаме истински брак. Ще ѝ се наложи да разбере.
– Няма да разбере, Конър – отвърна мама изплашено. – Тя няма да разбере. Ще направи нещо, за да ни отмъсти. Тя винаги ме е мразила.
– Алиса, вече не сме деца. Тук не става дума за някакво шибано съперничество. Това е реалният живот. Отнася се за моята любов към теб. Отнася се за нашето право да живеем заедно. Става дума за мен, теб и Арчър.
– Ами Травис? – тихо попита тя.
Последва пауза.
– Ще се разберем с Тори – каза той. – Ти не е нужно да се тревожиш за това.
Отново настана тишина, после мама каза:
– Твоята работа, градът...
– Алиса – нежно я прекъсна чичо Конър. – Не ми пука за нищо от това. Без теб нищо друго няма значение. Досега не си ли го разбрала? Ще подам оставка, ще продам земята. Ние ще заживеем заедно, бебче. Ще бъдем щастливи. Далеч оттук – далеч от това място. Някъде, където ще имаме свой дом. Бебче, нима ти не искаш това? Кажи ми, че искаш.
Пак последва тишина, само че този път чух звуци, прилични на целувки. И преди съм ги виждал да се целуват, когато мама не подозираше, че ги шпионирам, както в момента. Знаех, че това не е редно – майките не бива да целуват никакви други мъже освен съпрузите си. Но знаех също, че татковците не трябва всеки ден да се прибират пияни у дома и да удрят съпругите си през лицето, а майките не бива да гледат чичовците с това нежно изражение, което мама добиваше, когато идваше чичо Конър. Всичко беше объркано и неразбираемо и аз не знаех как да го проумея. Затова ги шпионирах, опитвах се да разбера.
Накрая, сякаш след цяла вечност, мама прошепна толкова тихо, че едва я чух:
– Да, Конър, отведи ни оттук. Отведи ни някъде далеч, много далеч. Аз, ти и Арчър. Нека намерим малко щастие. Искам го. Искам теб. Ти си единственият мъж, когото някога съм искала.
– Лис... Лис... моята Лис... – чух да мълви чичо Конър между тежки въздишки.
Прокраднах се обратно и се спуснах по стълбището, като избягвах скърцащите стъпала, без да издавам нито звук, движейки се в пълна тишина.
Бри
Преметнах раницата през рамо, взех от пасажерската седалка малката транспортна кучешка чанта и захлопнах вратата на колата. Една минута постоях неподвижно, заслушана в сутрешното цвърчене на щурците, което се разнасяше наоколо, едва доловимо сред тихия шепот на листата на дърветата, полюшвани от нежния полъх на вятъра. Небето беше яркосиньо и сред пролуките между малките къщи пред мен успях да зърна блещукащата повърхност на езерото. Присвих очи и погледнах към бялата вила, върху чийто преден прозорец все още се виждаше табела с надпис, че се дава под наем. Постройката беше овехтяла и малко запусната, но излъчваше очарование, което тутакси ме привлече. Представих си как вечер седя на верандата, наблюдавайки тихият вятър, който поклаща клоните на дърветата, заобикалящи къщичката, докато луната изгрява над езерото зад мен, и вдъхвам въздуха, наситен със свежото ухание на борове и езерна вода. Усмихнах се на своите мисли. Надявах се, че и отвътре вилата ще е толкова чаровна или поне чиста.
– Какво мислиш, Фибс? – попитах меко. Фийби одобрително излая от своята чанта.
– Да, и аз мисля така – съгласих се.
Стар седан спря до малкия ми фолксваген бръмбар и от него слезе възрастен плешив мъж, който се запъти към мен.
– Бри Прескот?
– Да, аз съм. – Усмихнах се и пристъпих няколко крачки напред, за да стисна ръката му. – Благодаря ви, че се съгласихте толкова бързо да се срещнете с мен, господин Коник.
– Моля ви, наричайте ме Джордж – усмихна ми се на свой ред той и двамата се отправихме към вилата. Под краката ни хрущяха пепелта и изсъхналите борови иглички. – Срещата с вас не е проблем. Вече съм пенсионер и нямам график, който да спазвам. Така че всичко е наред. – Изкачихме трите дървени стъпала до малката веранда, а той извади връзка с ключове от джоба си и затърси подходящия.
– Ето го – заяви спътникът ми, пъхна ключа в ключалката и отвори входната врата. Щом пристъпихме вътре, ни посрещна миризма на прах, примесена с лекия мирис на плесен. Аз се огледах.
– Съпругата ми идва тук, когато има възможност, за да избърше праха и да подреди едно-друго, но както виждате, не е зле да се поизчисти. Норма не може да идва толкова често, както по-рано, заради артрита и другите болежки. Къщата беше празна през цялото лято.
– Всичко е наред – уверих го с усмивка. Сложих чантата с Фийби до вратата и влязох в стаята, която според мен служеше за кухня. Вътре вилата се нуждаеше не от поизчистване, а от генерално почистване. Но аз тутакси се влюбих в мястото. Беше малко странно и очарователно. Когато повдигнах две покривала, открих, че мебелите са доста стари, но подбрани с вкус. Подовете бяха покрити с широки дъски от красиво, грубо издялано дърво, а стените – боядисани в дискретни и успокояващи тонове.
Кухненските уреди бяха старомодни, но мен ме устройваха. Освен това не бях сигурна, че някога отново ще ми се прииска да готвя.
– Спалнята и банята са отзад... – подхвана господин Коник.
– Наемам я – прекъснах го, сетне се засмях и леко поклатих глава. – Искам да кажа, ако все още е свободна и вие сте съгласен, наемам вилата.
Той се засмя.
– Ами да, това е чудесно. В такъв случай ще донеса от колата договора за наем и ще обсъдим подробностите. Включил съм предварителен депозит, но можем да се споразумеем, ако това ви затруднява.
Поклатих глава.
– Не, няма проблем. Устройва ме.
– Добре тогава. Ей сега се връщам – рече той и се отправи към вратата.
Докато го нямаше, минах по коридора и надникнах в спалнята и банята. И двете стаи бяха малки, но за мен бяха идеални, точно както си ги представях. Вниманието ми привлече големият прозорец на спалнята с изглед към езерото. Не можах да сдържа усмивката си, докато се любувах на дървения пристан, водещ към спокойната гладка вода, преливаща в изумителен син цвят на ярката утринна светлина.
В далечината се виждаха две лодки, които приличаха на две точици на хоризонта.
Внезапно, докато гледах искрящата водна повърхност, се изпълних със странно желание. Исках да заплача, ала не от мъка, а от щастие. Но чувството започна да изчезва също толкова бързо, колкото се бе появило, оставяйки у мен усещане за странна и необяснима тъга.
– Ето ме отново! – подвикна господин Коник, хлопвайки входната врата. Излязох от стаята, за да подпиша документите за мястото, което щях да наричам свой дом – поне за известно време, – и въпреки всичко изпълнена с надеждата, че тъкмо тук най-после ще намеря малко покой."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
