"Най-красивото момиче в балната зала
Вратата на спалнята ѝ се открехна; чу се почукване – по-скоро закъсняла вежливост, отколкото молба за покана.
– Готово ли е старото ми момиче?
– Почти, скъпи.
– Отивам да изкарам колата.
– Добре.
Вратата се затвори. Разполагаше с пет минути. Той отива до гаража, пробва стартера, търси пипнешком в тъмното ръчката за запалване, излиза от колата, превърта манивелата, обратно в колата, запалва мотора, излиза на заден ход, подкарва към къщата, завива, спира, форсира мотора – да загрее за стръмнината, – после изсвирва шумно като сирена. Всичко ѝ беше ясно. Докато изкачват хълма, той ще каже: "Боже мили, дано да не дойдат семейство Трейл". А тя ще отвърне: "О, не изглеждат толкова нетърпими, след като пийнеш чаша-две". Той ще изсумти и ще мълчи, докато свърнат по алеята на Хюитсън. Тогава ще каже: "Е, не е нужно да се заседяваме. Три четвърти час е предостатъчно. Тръгваме в седем и петнайсет. Съгласна ли си, мое старо момиче?". Тя ще отговори: "Разбира се, скъпи". А в осем ще му напомни: "Чарлс! Наистина е време да тръгваме". Всичко ще бъде както обикновено. Приисква ѝ се понякога да не я нарича "старо момиче". Веднъж се опита да си спомни дали винаги я е наричал така, или откакто – е, откакто поостаря. Все пак е баба, отскоро, разбира се, не може да се оплаче.
Не се и оплаква. Няма за какво. Има двама прекрасни пораснали синове с добри професии и омъжена дъщеря със сладко бебче. А Чарлс... всички харесват Чарлс. Просто зимата изглежда толкова дълга в провинцията, а животът – толкова кратък; пък и сега, след като Чарлс се пенсионира, двамата сякаш постоянно говорят и правят едни и същи неща заедно и нямат нищо ново да си кажат. Неизбежно е, естествено; понякога обаче човек има чувството, че животът не бива да е толкова неизбежен. Дори когато си баба. Той подсвирна; в отговор тя подсвирна с пръсти, както я бе научил преди повече от трийсет години. Бойният вик на семейство Алисън, така го наричаше той. Е, щом двама души си подсвиркват в тон от трийсет години, бракът им не може да се
назове "провал". Или? Тя се погледна за последно в огледалото – о, хайде! – и слезе долу.
– Боже мили, дано да не дойдат семейство Трейл – каза Чарлс, докато изкачваха хълма. – Не ги понасям.
– Спокойно, скъпи, може би Бети ще е там. Чарлс ѝ намигна и двамата се засмяха. Бети беше госпожа Хюистън; Чарлс бе набеден, че е влюбен в нея. Е, не можеш да се шегуваш така със съпруга си, ако бракът ви е провал. Или?
– Няма да стоим дълго.
– Да, скъпи. Седем и петнайсет.
Като за събиране, което не се води празненство, а е в отговор на една небрежна покана по телефона "Защо не се отбиете в неделя да пийнем по чаша?", имаше доста хора. Чарлс целуна Бети и намигна на съпругата си; Мери подаде буза на Том, после се смесиха с тълпата, говорейки обичайни неща на обичайни лица. В крайна сметка Мери се озова на дивана с питие в ръката. За пореден път изслушваше генерала. Той ѝ съобщи, че сутринта отбелязал тройка на седмата дупка. Тя възкликна:
– О, чудесно! И четворката дори е постижение! То е ясно, със съпруг и двама синове няма как да не знаеш всичко за седмата дупка. Генералът я информира, че следващата седмица в селото ще се проведе беседа с видни политици. Тя възкликна:
– Колко интересно! Непременно ще дойда. Вече бе обещала да присъства, след като предния ден Чарлс ѝ бе описал изчерпателно събитието. После Мери разговаря с други хора и други хора говориха с нея. Всичко си беше както обикновено. Сега си погледна часовника – 7:15. Чарлс държеше в ръка пълна чаша и бърбореше с Уили и Уоли Клинтък, двамата неразделни братя, от двайсет и повече години обезкуражаващи ловките местни сватовници. Той обичаше, разбира се, да ходи на гости и да се измъква за малко от нея, само дето винаги се вайкаше на тръгване. Тя не виждаше господин Трейл, но госпожа Трейл пак беше сбъркала облеклото и изглеждаше самотна както обикновено. Мери стана и се насочи към нея, но Бети я спря.
– Не ставай, скъпа – рече ѝ, улови я за ръката и я подкани да седне отново на дивана. – Поговори със сър Джон Денвърс-Смит. Казах му за теб и той е сигурен, че те познава. Ще ти донеса питие. Мери поздрави сър Джон с усмивка, питайки се къде са се срещали. Седнаха един до друг. Той бе висок, снажен мъж с възкъса прошарена и проредяла коса и черни посребрели мустаци; животът не бе пощадил лицето, ала чертите му бяха запазени – напомня римски император в профил, помисли си тя. Когато той застана пред Бети, забеляза самоуверената му, солидна походка. Рече си, че вероятно е по-възрастен от Чарлс, но пък винаги би имал вид на по-възрастен от него, независимо от годините им. Трудно би си го представила млад и безгрижен, както би се затруднила да си представи Чарлс остарял и важен.
– Боя се, че не ви помня – усмихна се тя. – А би трябвало, ако сме се срещали. Отдавна ли беше?
– Трийсет и осем години – отговори той, явно горд от услужливата си памет. – Бяхте на осемнайсет. Хрумна ѝ, че не е редно да показва толкова точна осведоменост за възрастта ѝ, а после – че е от онзи род мъже, които нехаят какво се върти в ума на другите. Както и да е, тя и бездруго не се стараеше да прикрива възрастта си."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
