"Електрическият стол
Американският писател Ърнест Хемингуей, автор на неотдавна излязлата в СССР "Фиеста", която предизвика много разговори сред съветските литературни кръгове, се оказа в Ню Йорк по същото време, когато бяхме и ние.
Хемингуей беше пристигнал в Ню Йорк за една седмица. Той живее постоянно в Кий Уест, малко селище на най-южния край на Флорида. Оказа се едър човек с мустаци и олющен от слънцето нос. Беше с кадифени панталони, вълнена жилетка, която не се събираше на могъщите му гърди, и по домашни чехли на бос крак. Всички стоехме прави сред хотелската стая, в която живееше Хемингуей, и бяхме заети с обикновеното американско занимание – държехме в ръце високи и широки чаши с "хай бол" – уиски, смесено с лед. Според нашите наблюдения с това започва в Америка всяка работа.
Даже когато отивахме по своя литературна работа в издателство "Ферър енд Райнхарт", с което бяхме свързани, веселия риж мистър Ферър, издател и поет, тутакси ни помъкваше в библиотеката на издателството. Там имаше много книги, но освен това имаше и голям хладилник. От този хладилник издателят изваждаше различни бутилки и лед на кубчета, после питаше какъв коктейл предпочитаме – "Манхатън", "Бакарди", "Мартини"? – и начаса се залавяше да го разбива с такава ловкост, сякаш никога в живота си не бе издавал книги, не бе писал стихове, а винаги е работил като барман. Американците обичат да разбиват коктейли.
Заговорихме за Флорида и Хемингуей веднага мина, както личеше, на любима тема:
– Когато започнете вашето автомобилно пътешествие, непременно се отбийте при мен в Кий Уест, ще ловим там риба.
И той показа с ръце какъв размер риби се ловят в Кий Уест, тоест като всеки рибар разпери колкото можеше широко ръце. Рибите излизаха мъничко по-малки от кашалот, но все пак значително по-големи от акула.
Тревожно се спогледахме и обещахме на всяка цена да се отбием в Кий Уест да ловим риба и сериозно, не на крак, да поговорим за литературата. В това отношение бяхме напълно безразсъдни оптимисти. Ако се наложеше да изпълним всичко, което бяхме обещали по отношение на срещи, щяхме да успеем да се върнем в Москва не по-рано от хиляда деветстотин и четиридесета година. Много ни се искаше да половим риба заедно с Хемингуей, не ни смущаваше даже въпросът как ще се справяме със спининга и разните там измудрени прибори.
Стана дума за това, какво сме видели в Ню Йорк и какво още бихме искали да разгледаме преди тръгването ни на Запад. Случайно заговорихме за "Синг-Синг". "Синг-Синг" е затворът на щат Ню Йорк. Знаехме за него от детинство, едва ли не по "изданията", в които се описваха похожденията на прочутите детективи Нат Пинкертън и Ник Картър.
Изведнъж Хемингуей каза:
– Знаете ли, тъкмо сега при мен е моят тъст. Той се познава с началника на "Синг-Синг". Може би ще ви уреди да посетите този затвор.
Той доведе от съседната стая едно спретнато старче чиято тънка шия беше обхваната от много висока старомодна колосана яка. Изложихме на стареца нашето желание, в отговор на което той бавно млясна с устни, а после рече неопределено, че ще се постарае да уреди това. И ние се върнахме към предишния разговор за риболова, за пътуванията и други прекрасни неща. Стана ясно, че Хемингуей иска да отиде в Съветския съюз, на Алтай. Докато изяснявахме защо е избрал именно Алтай и хвалехме и други места в Съюза, съвсем забравихме обещанието за "Синг-Синг". Какво ли няма да изтърси човек при един весел разговор, когато хората стоят с хай бол в ръце!
Обаче само след един ден стана ясно, че американците никак не са дърдорковци. Получихме две писма. Едното беше адресирано до нас. Тъстът на Хемингуей учтиво ни съобщаваше с него, че той вече е говорил с началника на затвора мистър Люис Люис и че ние можем да разгледаме, когато поискаме, "Синг-Синг". Във второто писмо старецът ни препоръчваше на мистър Люис Люис.
Забелязахме тази американска черта и след това неведнъж се убеждавахме, че американците никога не говорят на вятъра. Нито веднъж не ни се случи да се сблъскаме с онова, което у нас носи името "изтърсил" нещо или още по-грубо – "надрънкал".
Един наш нов нюйоркски приятел ни предложи веднъж да отидем с параход на компанията за плодове до Куба, Ямайка и Колумбия. Той каза, че можем да пътуваме безплатно, при това ще седим на една маса с капитана. По-големи почести в морето не се дават. Естествено ние се съгласихме.
– Много добре – рече нашият приятел. – Заминавайте на вашето автомобилно пътешествие, а като се върнете, обадете ми се по телефона. Всичко ще се уреди.
На връщане от Калифорния в Ню Йорк почти всеки ден си спомняхме за това обещание. В края на краищата нали и то беше дадено при коктейл. Този път това беше някаква сложна смес с големи зелени листа, захар и вишничка на дъното на чашата. Най-после от град Сан Антонио, Тексас, ние пратихме телеграма, за да напомним. И бързо получихме отговор. Той беше дори малко обиден:
Вашият тропически рейс отдавна уреден
Не можахме да направим този тропически рейс – нямаше време. Но споменът за американската точност и за умението на американците да държат на думата си и досега ни утешава, когато започва да ни терзае мисълта, че изпуснахме случая да посетим Южна Америка.
Помолихме мистър Адамс да дойде с нас в "Синг- Синг" и той, след като многократно ни нарече "сърове" и "мистъри", се съгласи. На следния ден сутринта се настанихме в Адамсовия "Крайслер" и след едночасово висене пред нюйоркските светофари най-сетне се измъкнахме от града. Изобщо онова, което се нарича улично движение, в Ню Йорк свободно може да бъде наречено улично стоене. Във всеки случай стоенето е повече от движението."
Из книгата