"– Запомнете , че независимо коя функция ще изберете, сборът от разликите се определя от първата и последната зададени стойности – обобщава госпожа Ман точно преди да удари звънецът, за да оповести края на часа. Този е последният за деня. Всички започват да си събират багажа. Всички, освен мен. Облягам се назад в стола и почуквам с молив по ръба на учебника, прикривам усмивката си, като гледам как новата госпожа отчаяно се опитва да задържи бързо изплъзващото ѝ се внимание на учениците. Сладка е, когато се шашка.
– Подточки а и б от първа задача остават за утре! – подвиква тя, но вече никой не я слуша. Всички се втурват през вратата.
– Идваш ли, Истън? До чина ми спира Ела Харпър, сините ѝ очи се взират в моите. Напоследък изглежда поотслабнала. Мисля, че апетитът я е напуснал заедно с брат ми. Е, не че брат ми я е напуснал. По-големият ми брат все още е влюбен до уши в Ела, нашата нещо като доведена сестра. Ако не я обичаше, щеше да си намери някой хубав колеж далече, далече от Бейвю. Вместо това той е в държавен университет, който е достатъчно близо, че да се виждат през почивните дни.
– Мммне – отвръщам. – Искам да питам нещо госпожата. Тесните рамене на госпожа Ман се изопват, като чува това. Дори и Ела го забелязва.
– Ииист... Ела не довършва, красивите ѝ устни се извиват надолу. Виждам как вече си подготвя реч, че трябва да си оправя поведението. Ама учебните часове започнаха едва преди седмица, а аз вече се побърквам от скука. Какво друго ми остава, освен да се забавлявам? Няма нужда да уча. Футболът ме вълнува слабо. Баща ми ме наказа без летене. С това темпо никога няма да получа лиценз за пилот. И ако Ела не ме остави на мира, ще забравя, че е момичето на брат ми, и ще я съблазня ей така, за забавление.
– Ще се видим вкъщи – обръщам се към нея с непреклонен тон. Госпожа Ман постоянно флиртува с мен още от първия учебен ден и след седмица на разменяне на пламенни погледи реших да си пробвам късмета. Не е правилно, естествено, но точно това го прави така вълнуващо и за двама ни. Необичайно е в "Астор Парк Преп" да назначат млада секси учителка. От ръководството знаят, че тук има твърде много отегчени богаташчета, които търсят предизвикателства. Директор Берингър е прикривал не един и два случая на взаимоотношения между учители и ученици и знам това не от потока от клюки, а защото участвах в една от тези "неуместни" връзки. Ако натискане с учителката по здравословно хранене може да се нарече "връзка". Аз не бих го нарекъл така.
– Нямам нищо против да останеш – провлачено казвам на Ела, чиито крака упорито остават застопорени на плочките. – Но вероятно ще се чувстваш по-комфортно, ако изчакаш в коридора. Отправя ми смразяващ поглед. Нищо не ѝ убягва. Отраснала е на долнопробни места и знае някои неща. Или пък просто знае колко съм лукав.
– Не знам какво търсиш, но се съмнявам, че ще го откриеш под полата на госпожа Ман – промърморва под нос.
– Няма как да знам, ако не проверя – отбелязвам остроумно. Ела въздъхва и се предава.
– Внимавай – предупреждава на достатъчно висок тон, че съобщението да достигне до госпожа Ман, която се изчервява и свежда поглед към земята, докато Ела излезе. Преглъщам буца раздразнение. Защо ме съди? Гледам да си живея живота по възможно най-хубавия начин и стига да няма пострадали, какъв е проблемът? На осемнайсет съм. Госпожа Ман е зрял човек. И какво ако в момента е в позицията на "учителка"? Тишина изпълва стаята, когато вратата се затваря след Ела. Госпожа Ман започва да оправя светлосинята си пола. Е, мамка му! Двоуми се. Малко съм разочарован, но няма нищо. Не съм едно от онези момчета, които трябва да изчукат всяко момиче, което срещнат, най-вече защото има толкова много наоколо. Ако някоя не е заинтересувана от теб, продължаваш към следващата. Навеждам се да си взема раницата, когато пред погледа ми се появяват чифт красиви токчета.
– Въпрос ли имате, господин Роял? Госпожа Ман мълви нежно. Вдигам глава бавно, поглъщайки дългите ѝ крака, извивката на бедрата ѝ, линията на изваяната ѝ талия, където благоприличната ѝ бяла блуза е пъхната в също толкова благопристойната ѝ пола. Под изследващия ми поглед гръдният ѝ кош се повдига и пулсът на шията ѝ затрептява лудо.
– Да. Дали има решение за моя проблем по време на вашия час? – директно слагам ръка на хълбока ѝ и я плъзвам нагоре. Тя си поема дъх и аз прокарвам пръст по колана на полата ѝ. – Имам проблеми с концентрацията. Поема си отново дълбоко въздух.
– Така ли било?
– Мммхм... Мисля, че е защото всеки път, като ви погледна, оставам с впечатлението, че и на вас ви е трудно да се съсредоточите – усмихвам се леко. – Може би защото си фантазирате как ви навеждат над бюрото, докато всички в часа по висша математика ви гледат. Госпожа Ман преглъща.
– Господин Роял, нямам ни най-малка представа за какво говорите. Ако обичате, махнете ръката си от талията ми.
– Разбира се. – Плъзвам длан по-надолу, пръстите ми сграбчват ръба на полата ѝ. – Тук по-добре ли е? Мога и веднага да престана. Погледите ни се пресрещат. Последен шанс, госпожо Ман. И двамата сме напълно наясно, че съсипвам полата ѝ, а може би и репутацията ѝ, но краката ѝ са залепнали за пода. Когато най-сетне проговаря, гласът ѝ е пресипнал.
– Така е добре, господин Роял. Мисля, че сам ще откриете, че решението на проблема ви с концентрацията е във вашите ръце. Прокарвам длан под полата ѝ и я дарявам със самодоволна усмивка.
– Опитвам се да премахна проблематичните функции. Клепачите ѝ потрепват, затворили се в капитулация."
Из книгата
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа
